Noise

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

“Интернет общество” са забелязали един нов законопроект. Ето тяхната страница по въпроса.

Както и следва да се предполага, въпросният законопроект е с анонимни вносители. Съдържанието му обаче е буквално подпис на лобито на интелектуалните феодали – същите, които подкрепяха ACTA. И намеренията вътре са същите, ако и маскирани под други мотиви.

Нещо повече. На много места в предложението директно се говори за “изключителни права”. Което е измамно-благоприличният начин да се каже “монополни права”. Става това, за което преди години пишех и ми се смееха – че интелектуалните права са по своята същност монополни права, и че уважаващата себе си икономика е редно да ги ограничава, вместо да ги защитава. Иначе вместо антимонополно получаваме про-монополно законодателство, с всички последствия.

Прочетох изваденото на страницата на “Интернет общество”. За пълен анализ, уви, нямам време. Съвсем накратко:

Мотивът на законопроекта е основно защитата от фалшифициране на стоки – само по себе си легитимно и благородно нещо. Покрай него обаче са вмъкнати и на практика всички положения от ACTA, които ни уплашиха с основание. Ако мине.

Като начало, понятието “интелектуална собственост” се формулира като обхващащо не само патенти, търговски марки и търговски тайни. Към него се добавят промишленият дизайн, географските означения, топологията на интегрални схеми, породите животни и сортовете растения.

Какво означава това? Промишлен дизайн е всичко, което отразява “конструкцията” на стока. Повечето от него са очевидни неща, от типа на “масата има четири крака” – обявяването им за интелектуална собственост би било от изгода за интелектуалните феодали, но е смърт за промишлеността и иновациите. Част от промишлените дизайни наистина е разумно защитима като интелектуално право, но това и сега се постига чрез патенти и в някои случаи чрез авторско право. Следователно разширяването на категорията цели единствено ползата за феодалите и вредата за промишлеността и иновациите.

Географските означения като интелектуална собственост са напълно неясни. Кой е собственик на името “Витоша” или “Черно море”? Кой трябва да му е собственик? И какво ще стане с понятия като “балкански кашкавал” и “кашкавал Витоша”, ако тези географски понятия станат нечия собственост?… Въпрос с понижена трудност, естествено. Собственикът ще си поиска пари за използването им. Производителите ще си включат този разход в цените. В крайна сметка “едни хора” ще се нагушат с пари от джобовете на всеки, понеже са станали собственици на… географско наименование. Щеше да е смешно, ако не беше толкова скандално.

Топологията на интегрална схема в пълната си точност е интегралната схема, и като такава е защитима и сега, и чрез авторско право, и чрез патенти. Отново възниква въпросът защо е нужно да се защитава излишен брой пъти.

Защитаването на породи и видове животни и растения пък според мен е скандално. На практика всички породи и сортове, използвани в земеделието, са създадени преди по-малко от 70 години – тоест, ще се окажат все още в авторски права. Ефект: виж абзаца за географските наименования.

Като продължение, понятията какво представлява нарушаване на тези “интелектуални” или “изключителни” (повтарям: чети “монополни”) права се разширяват значително. Доскоро за нарушение се смяташе точно или почти точно подобие. Предложението е при “сходство” също да се говори за нарушение. Какво е “сходство” предвидливо не се уточнява. Както веднъж беше казал един мой познат, “ами емблемата на моята фирма е подозрително сходна на тази на “Пепси” – и двете са кръгли”.

Също така, се предвижда наказание глоба не по-малко от пет хиляди лева за подбуждане към престъпление по описаните членове. Ще оставя на читателя да се сети дали изказване, че такъв закон е несправедлив, не съставлява от “достатъчно” юридическа гледна точка подбуждане към нарушаването му.

Най-сетне, предвижда се предметът и средствата на престъплението да се отнемат в полза на държавата и унищожават, независимо чия собственост са. Което поражда куп безумни казуси. Ако например аз използвам крадена лека кола при извършването на престъплението, или градския транспорт? Те трябва да бъдат иззети и унищожени, въпреки че редното положение е собственикът на колата да си я получи, а градският транспорт да продължи да работи. Иначе казано, този закон предвижда интересите на интелектуалния феодал да да се защитават дори за сметка на правата и собствеността на невинни трети лица. Тоест, в закона се записва априори неравенство пред закона. (Други примери показват това намерение още по-добре.)

В областта на авторското право се предвиждат далеч по-строги наказания за плагиатство. Идеята е благородна, но плагиатството като престъпление в България клони към нулата и при сегашното положение. Какво поражда нуждата от тази строгост? Освен необходимост от “оправдаване” на суровост на предложението другаде, където тя е неприемлива?

Прочитането на мотивите веднага дава отговора. Те повтарят известната ни вече песен, че светът съществува от ограбване на бедните творци, които заради това мрат от глад. И, разбира се, предписват известното ни вече лекарство. Всъщност наказанието за плагиатство е благороден повод да бъдат легитимирани тези мотиви, и да бъдат използвани вече където е нужно на “мотиваторите”.

И за да е сигурно, че мотивите няма да бъдат забравени, “където е нужно”-то е още в следващия абзац. Простичко и директно: който използва или записва чужд обект на авторско право – до шест години и не по-малко от две хиляди лева. (Ама сте искали да си правите резервно копие на поиздраскания вече законно закупен диск?) За подбуждане към престъпление по този член – не по-малко от пет хиляди лева. (Изказване, че не е справедлив…) Средствата на престъплението – задължително се отнемат и унищожават, без значение чия собственост са.

Разбира се, нещата не спират дотук. Малко по-надолу в списъка на типичните престъпници четем: “… интернет доставчици, които прехвърлят отговорността от собственото си неправомерно поведение върху потребителите на Интернет…”. За да няма никакво съмнение какво се има предвид, е пояснено: “В действителност противозаконната дейност се организира от управителите на дружествата или упълномощените от тях лица, като приходите от незаконната дейност постъпват в патримониума на фирмата – нарушител. Именно тези длъжностни лица (по новата дефиниция в проекта) имат пряк интерес и изгода от нарушението, което в повечето случаи формално се извършва от служители, работници или потребители/клиенти.”

Доколкото ми е известно, от доста години в България няма или почти няма Интернет доставчик, който реално да осъществява нарушение на авторски права, пряко или косвено. Достатъчно често споменаван факт е и че доставчиците просто не могат да спрат потребителите си да обменят незаконни файлове – технологиите за споделяне са твърде много пред тези за спирането му, и напредват по-бързо от тях. Но лъжата упорито бива експлоатирана. Писал съм и защо – защото интелектуалните феодали много искат доставчиците да бъдат заставени да вършат безплатно една работа, която си е открай докрай работа на праводържателите, много скъпа е и ще изпокара доставчиците с клиентите им. Ако трябва да си платят за тая работа, няма да им е приятно. Затова и те предпочитат да им я плащат данъкоплатците и Интернет потребителите, тоест аз и ти, читателю. Иначе казано, този закон е поредното “я да издействаме една наша скъпа и неприятна простотия да бъде плащана от джоба на потърпевшите от нея”.

Какъв ефект да очакваме от това предложение? Повечето хора мислят за и се мотивират от ефектите му върху свободата в Интернет, които могат да бъдат много неприятни. За мен обаче е далеч по-страшен ефектът му в друга област – фармацията. Не случайно основният спонсор на ACTA бяха не Холивуд, а големите фарма-компании. Става дума за съсипване на търговията с (иначе напълно законните) генерични лекарства, които са десетки пъти по-евтините аналози на скъпите оригинални фирмени маркови лекарства.

В много законодателства генеричното наименование на една субстанция може да бъде защитено чрез монополно право – авторско, търговска тайна или друго. А в почти всички законодателства лекарството е длъжно да носи в описанието си това генерично наименование (в българското – също). В някои законодателства дори самата формула на лекарството може да бъде поставена под някой вид монополно право. Не зная как е в България, но съществуващите международни споразумения (напр. ТРИПС) дават възможност такава държава да поиска от България съдействие срещу нарушение съгласно нейните закони, и така да блокира търговията дори с напълно законно в България лекарство… Оттук нататък остава да съберем две и две. Едното “две” – какво ще стане с болните, ако в аптеките останат само десетки пъти по-скъпите оригинални маркови лекарства. И другото “две” – какво ще стане с прочутата в много страни с добро българска фармацевтична индустрия, която произвежда почти само генерици.

… Чудя се няма ли как да се криминализира внасянето на законопроекти, които нарушават основни граждански права. Предполагам, че няма. Но има други начини подобно внасяне да бъде изкарано през носа на вносителите. И може би е време да се заемем с тази задача.

И първата стъпка е да предупредим колкото се може повече хора, по колкото се може повече начини, че мераклиите за интелектуални феодали не са се предали. Че действат пак. И че може би е време да действаме пак и ние.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

На 2 май 2012 г. Европейският съд постанови, че функционалността на компютърна програма, включително функционалността на компютърен език за писане на програми, не подлежи на защита от авторско право.

Постановлението е по дело, повдигнато от SAS Institute срещу World Programming Limited. SAS са автори на система за обработка и статистически анализ на данни, центрирана около програмния език SAS, която позволява дописване на модули на този език. На базата на законно придобито ръководство по езика SAS WPL създават програмен продукт, който позволява изпълняването му – по същество интерпретатор / компилатор за езика със същата функционалност както продукта на SAS Institute.

Съдът постановява, че WPL може да са изучавали софтуера на SAS, за да разберат как работи, но няма доказателства, че те са го придобили незаконно, или пък са използвали изходния му код. “Купувачът на лиценз за програма като правило има правото да наблюдава, изучава или изпробва работата на програмата, за да разбере идеите и принципите, на които е базирана програмата”, заявява съдът.

“Ако се приеме, че функционалността на програма може да бъде защитена сама по себе си, това би означавало право на монополизиране на идеи, а това ще навреди на технологичния прогрес и индустриалното развитие”, съгласява се съдът с мнението от ноември на адвоката Yves Bot.

В крайна сметка съдът е на страната на позицията, че идеи и принципи не могат да бъдат обект на интелектуално право, а само формата на изразяването им – позиция, която пасва на законите за авторското право (включително на българския).

Сума сумарум – отбит беше още един опит за установяване на феодализъм в и чрез интелектуална собственост.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

- Ало, Григоре, можеш ли да поемеш Ханс за към два часа? Да, знам, ама просто се налага. Моля те, направи нещо…

Беше точно преди празниците. И понеже доста от клиентите ми вече я караха празнично, реших да кръшна от работа за два часа.

Ханс (името е променено) работи в Европейския парламент, като помощник на някакъв депутат или парламентарна група. Прави обиколка из Югоизточна Европа, по няколко дни на страна. И аз трябваше да се явявам временно негова бавачка… Натоварих го в колата си и тръгнахме на тур из София.

Бързо забелязах, че слуша с половин ухо обясненията ми за историята, географията и културата на града. Но пък доста внимателно оглеждаше всичко – сгради, автомобили, улици, хора… Помоли ме да разгледа крайните квартали. И някъде към края на първия час поведе разговор:

- Григор, спътниковата телевизия в България евтина ли е?

- Не, естествено. Защо?

- Това са ромски жилища, нали? Гледам, че са целите окичени със спътникови антени. А по другите жилища са голяма рядкост.

В момента минавахме покрай два цигански блока в Люлин. Обитателите им бяха насядали на пейките отпред, подритваха боклуците по тротоара и зяпаха минаващите автомобили.

- Културата на част от ромите в България е такава. Спътниковата телевизия се цени много повече от други неща. При българите е обратното – опитах се да бъда дипломатичен.

- Откъде имат пари за спътникова телевизия? Доколкото ми е известно, безработицата сред тях е голяма. И гледам, че много от тях не вършат нищо в работно време.

- Ами… така е у нас.

Внезапно срещнах насмешливия му поглед.

- Колегата ти ми каза, че циганите са голям проблем в България. Че отказват да работят, че вместо това се занимават с престъпност. И че държавата е вдигнала ръце от тях и не ги закача.

- Не всички цигани са такива. – Наистина го мисля. Познавам достатъчно цигани, които се скъсват от честна и тежка работа, и си живеят достойно трудния живот. – Някои, уви, са.

- Каза ми също и че в обществото се трупа напрежение срещу тях, и че е възможно да избухнат конфликти. Ти какво мислиш?

- Не е изключено. Както сам казваш, тези хора правят каквото си искат и законът не ги закача.

- А защо законът не ги закача?

Отведнъж ми кипна.

- Защото са под закрилата на големите правозащитни организации от Европейската общност. Те могат да те убият, и няма дори да ги вкарат в затвора. А ти опиташ ли да се защитиш от тях, дори законно, ще лежиш. Българите сме благодарни от сърце на ЕС за това.

Погледът му само стана още по-насмешлив.

- И кой ти каза, че организации в ЕС защитават циганите?

Както внезапно се ядосах, така внезапно и ми мина ядът. Знам някои неща по въпроса, а преди да ги зная съм ги подозирал. Но реших да се направя на тъп и да видя доколко изрични ще станат думите.

- Отвсякъде го казват. Медии, политици, новини…

- Политиците, които ви управляват? Медиите на тяхната мафия? Новините по точно тези медии?

- А как е тогава, ако ни лъжат? И защо ще ни лъжат?

Ханс въздъхна уморено.

- И тук е точно същото като в Румъния, Григор. Преди да тръгна по Балканите, не го и подозирах, но там го научих. И тук го виждам с очите си. Даже повече е.

- И какво е?

- Никой в ЕС не защитава циганите, Григор. Най-малко пък румънските и българските. Кой в ЕС според теб има изгода да ги учи на престъпност и безнаказаност? Мислиш, че германците примерно искат да си създадат още престъпници, които да идват в Германия да ги грабят и така нататък?

- Тогава защо? Как така циганите печелят при безумни условия дело след дело срещу държавата ни в Страсбург?

- Собствените ви политици ви лъжат, Григор. Те са, които оставят престъпници да спечелят дела срещу България. Нарочно и умишлено. Те са, които подсигуряват безнаказаността и протекцията на ромската престъпност. В Европа знаем това, но не можем да направим много. По-скоро се чудим как вие не го знаете, и защо не вземате мерки.

- Защо им е на политиците ни да ни лъжат за циганите?

- Как се печелят избори в България, Григор? С гласовете на циганите. От българите гласуват на избори много нисък процент. Затова гласът на циганите тежи. А те гласуват както нареди местният цигански барон. Който не изпълни заповедта му рискува здравето, че и живота си… А тези барони са престъпни барони. Издържат се от престъпност. Тези 20-30 лева, които циганите получават за гласа си на избори, рядко ги дават наистина политическите партии – дават ги най-често бароните, уж са от партиите. А на бароните се плаща с безнаказаност. Правят от престъпност десетки пъти повече пари, отколкото раздават по избори. Изкарват ги от вашия джоб.

- Така ли мислиш?

- Странно ми е, че има българи, които не го виждат. При положение, че всички тези пари излизат в крайна сметка от техния джоб, от тяхната кола или жилище. (Предполагам, че Ханс имаше предвид, че ги крадат от джоба, колата или жилището.) Странно ми е как чакате някой друг да ви спаси от това, че ви крадат. И че сериозно вярвате, че ЕС е виновен за това. Да си чул някога циганин престъпник изобщо да се е опитал да съди в Страсбург примерно Германия или Франция? Няма и да чуеш. Тези държави не сключват сделки за безнаказаност с престъпниците, така че няма да ги оставят нарочно и да спечелят делото. И престъпниците го знаят, и не се и опитват. А българските престъпници знаят, че ще бъдат оставени да спечелят делото, така е договорено. Затова и съдят България.

- Уверен ли си?

- А ти не си ли, Григор? Дето цял живот живееш тук и всичко това става пред очите ти?…

Оттам нататък разговорът кривна надругаде, после предадох Ханс на следващата “бавачка” и т.н. И чак сега намерих време да го напиша тук.

А трябваше по-рано. Веднага. Не че не си го знаем, и съгласните и отрицателите. Просто тези неща трябва да се казват.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Днес мярнахме с Ели по bTV една реклама. Нищо чудно да сте я виждали и вие.

Идва някакъв образ в кухнята си и вижда Асен Блатечки да стои до хладилника му и да нагъва. Пита го как така му яде от хладилника ей така, без да си плаща, а филмовата звезда му отговаря: “Че ти като си свали моя филм от нета, плати ли го?”. Рекламата е озаглавена “Феърплей”.

На мен ми стана… да се чудя смешно ли, жалко ли. Ели обаче беше въодушевена до немай-къде. След минута разговор стигнахме до идеята да публикувам тук нейно обръщение към всички почитателки на актьора:

“Мили дами,

Ако искате Асен Блатечки да посети дома ви, да опита кухнята ви и да си поговори с вас, веднага побързайте да изпиратствате от Нета някой негов филм!”

… Феърплей.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Из Щатите се вихри прастара тема – трябва ли богатите да плащат повече данъци от бедните. Някои смятат, че трябва – в края на краищата, богатите изкарват тези пари от бедните (или по-точно от работещите бедни и долните нива на средната класа). Други смятат, че не трябва – богатите създават повече работни места с парите си, което дава възможност на бедните да станат по-богати.

На пръв поглед и двете тези звучат убедително. На по-внимателен поглед обаче едната се клати – тази, че богатите изкарват парите си от бедните. Поне в САЩ немалък процент от богатите са заслужили парите си с много умения, талант, познания и по други достойни начини. (Или поне по-голям процент, отколкото почти където и да е другаде по света.) Докато от бедните немалко са бедни просто защото са мързеливи, впиянчени и т.н. (В интерес на истината, по-малко, отколкото почти където и да е другаде по света.)

Но това все пак не е много. Защото при по-внимателен поглед от другата кауза не остава камък върху камък.

Твърде малък процент от богатите използват парите си, за да разкриват работни места. До голяма степен е в сила точно обратното – богатите инвестират в търсене как да икономисат работни места много повече пари, отколкото в разкриването им. (Предимно в разкриване на работни места отиват парите на средната класа, на собствениците на дребни и донякъде на средни фирми.) Така че подобно изявление е лъжа право в очите.

И не само то. Огромната част от парите на богатите отиват за инвестиции – вложения в стоки, акции, фирми… Инвестициите в крайна сметка също създават работни места, но КПД-то на процеса е ниско. И колкото по-богат е богатият, толкова по-ниско е КПД-то на създаване на работни места. Защото толкова по-често инвестираните пари отиват не в бедните, а в други богати, и се въртят между тях.

Лошо ли е това за икономиката? Да. Икономистите казват, че всяка стотинка от производствената стойност на една стока отива в крайна сметка за нечия заплата. По точно същия начин, цялата икономика е изградена в крайна сметка върху потреблението на хората. Всяка форма на бизнес, която не включва потребими от хора стоки, може да съществува като икономическа дейност единствено ако е основана в крайна сметка върху това потребление. Част от парите в икономиката се реализират пряко чрез потребление на хората, всички останали – косвено. Отлеят ли се пари от прякото участие в потреблението, няма къде другаде да отидат, освен в косвеното участие.

Какво му е лошото на това? В една икономика движението на парите е съответно на движението на различните видове стоки. Много простичко казано, пряко ангажираните в потреблението пари съответстват на стоките, които производителят продава, и които потребителят купува. Косвено ангажираните пари в този опростен модел съответстват на движението на стоките при прекупуването им от търговци. Ако все повече пари се прехвърлят от пряко към косвено участие в потреблението на хората, се получава подобие на ситуация, в която все повече търговци търгуват стоки, произвеждани от все по-малко производители и потребявани от все по-малко потребители. Надали разумен човек би нарекъл подобна ситуация белег на добре развиваща се икономика.

Ситуацията става още по-нестабилна в ситуации на криза. Богатите могат да съкратят потреблението си много повече, отколкото бедните – тоест, процентът на ангажираните пряко в потреблението на хората пари при богатите спада в криза много по-рязко. Иначе казано, такава икономика губи един от основните си самостабилизиращи механизми и става много по-уязвима при сътресения.

Най-сетне, концентрацията на пари нагоре неизбежно уврежда социалната структура на обществото. Възможностите да просперираш (иначе казано – да развиваш своето парченце от икономиката) в едно общество зависят от законите и порядките му. Тези отдолу имат изгода законите и порядките да позволяват лесно проспериране (друг е въпросът разбират ли я), тези отгоре – не (ще умножава конкуренцията им). Където богатите държат по-голям процент от парите в обществото, имат повече влияние. Съответно, в такова общество възможностите да просперираш биват ограничавани. То се разделя на олигархия и простолюдие, и олигархията взема мерки простолюдието да изгуби всяка възможност за икономически просперитет. С което, между другото, унищожава или почти унищожава и възможността на икономиката да се развива. (Да ви напомня това някоя мила родна страна?)

Стивън Кинг в една своя чудесна статия споменава, че реакцията на богатите към подканите да плащат данъци в адекватен размер е или тип Мария Антоанета (“Като няма хляб, да ядат пасти”), или тип чичо Скрудж (“Затворите и каторгите свършиха ли?”) И добавя, че когато дойдат времена на промени, тази реакция се променя. Било по модела на чичо Скрудж (поумняване), било по модела на Мария Антоанета (загуба на главата).

Препоръчвам статията му. Защото е един от тези богати, които са тръгнали от работник в обществена пералня и са стигнали до богатството си благодарение на талант и трудолюбие. За разлика от други хора, които са наследили богатството си или са спечелили го чрез престъпления (повечето съвременни богати българи). Или пък изповядват този възглед, но не са богати и никога няма да станат – неадекватността е сериозна пречка пред забогатяването.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Ако някой е пропуснал – Андерш Брайвик е норвежкият “кръстоносец”, който изби преди към година почти осемдесет души, почти всичките още деца. Причината – били “леви”, тоест потенциално про-ислямисти и унищожители на Европа, по идеологията му.

В момента го съдят. Чудят се достатъчно луд ли е, за да не може да носи отговорност за действията си, или не чак толкова. За мен това е без особено значение. Но е от значение един друг момент в процеса му.

Брейвик обяви себе си за борец за свободата на Европа. И призова или да бъде осъден на смърт, или да бъде признат за невинен. Което ми даде ключ не само към неговата психология, но и към нещо далеч по-важно от нея. Смъртното наказание по принцип.

Психологията му е ясна – той е готов на всичко във войната си срещу “ислямизирането на Европа”. Както вижда и си представя това всичко. Ако го пуснат на свобода, значи е прав и ще продължи войната си с още убийства. Ако го осъдят на смърт, ще стане мъченик, пример и знаме за милионите други, които следват свещената му кауза. В Норвегия обаче няма смъртно наказание, така че ще го осъдят на затвор или затворническа лудница. А това ще го превърне в подигравка и антипример. По-добре да умре…

Така изглежда светът в главата му. На мен обаче там не ми харесва. Ще изляза и ще го погледна отвън с очите на психотерапевт. Или ще изкарам на бял свят подсъзнанието му, защото то е доста по-нормално от съзнанието и знае неща, които ще са ни ценни.

В психозата си Брайвик е стигнал до неспособността да понесе себе си. (Друг начин да се каже същото е че той страда от ужасяващо усещане за малоценност и безстойностност, многократно по-тежко от типичния комплекс. Причината за това чувство е разбирането колко изкривен е той по начало. Повечето хора при това положение биха опитали да си отдялат треските, но за него това изглежда непосилно. Твърде безполезен е, за да има сили да се справи със себе си, така че търси други начини да запълни празнотата си.) За да си придаде стойност, Брайвик е прегърнал кауза, която в изкривения му свят изглежда велика. И “малко населена” – конкуренцията вътре е кажи-речи нулева. В нея той намира мястото, на което може да се чувства важен. Достатъчно е да е достатъчно краен – в тази кауза се стига до върха с това.

Веднъж заел мястото, той не се бои толкова от населването на каузата с конкуренти, поради “старшинството” си. (И защото изкривеността на каузата му включва уважаване на такъв тип “старшинство”.) Следващата логична стъпка е да я промотира, на каквато цена е необходимо. Например да избие десетки деца. И след това да стане герой на тази кауза в съда.

Проблемът тук е, че независимо колко тежко психотичен е, нещо в него продължава да усеща изкривеността му. А тя не е намаляла, напротив. Нещо в него разбира, че единственият му начин да стане герой е да застане наравно или по-високо морално от противника си, в случая съда. (Съзнанието на Брайвик е психопатично и за него врагът е ислямът. Подсъзнанието му обаче не е толкова изкривено и правилно преценява, че ислямът е претекст, а противникът е съдът. Съдът е изразителят и въплъщението на обществото, което кара Брайвик да се чувства непълноценен.) А няма как да се изкачи на морална позиция. Ако му беше по силите да си оправя недостатъците, нямаше да стигне дотук.

Затова Брайвик поема по обратния път – да принизи съда (и по този начин обществото) до себе си. Да ги принуди или да го признаят за прав (тоест, да го издигнат до себе си), или да го осъдят на смърт (тоест, да се превърнат в убийци като него). Тогава е, когато той ще се почувства реализиран и доказал се. Цел, която напразно е гонил, мечтал и преследвал цял живот, за която е убил толкова хора. Струва си да умре за нея.

А трябва ли обществото да се принизи до Брайвик? Риторичен въпрос. Но с едно неочаквано следствие. Случаят “Брайвик” илюстрира с безмилостна точност какво всъщност е смъртното наказание – принизяване на обществото до ролята на колективен убиец. И това, че “жертвата” му е също убиец, не променя факта. Брайвик е избрал да стане убиец на виновните според него, и с това е заслужил наказанието си. С приемането на смъртното наказание обаче обществото избира да бъде убиец на виновните според него. И пада на равнището на Брайвик.

Може много да се спори оправдано ли е убийството, когато е заслужено тежко наказание. Дали доживотният затвор примерно не е по-страшно наказание, и какво ли още не. Тези спорове са водени, водят се и ще се водят до скъсване. Всичките обаче са насочени към една частичка от проблема – какво заслужава виновният според обществото. А тук имам предвид друга частичка – трябва ли обществото да убива тези, които според него са виновни. Дали психологията “убийството е позволено, ако е на някой, който ни изглежда виновен” не е по-страшна и рушителна от престъпника, който убива невинни. Масовият убиец обикновено убива съвсем малка част от обществото. Психологията на убийци, дори “справедливи”, съсипва всичките му членове, всички нас.

Хората променят мисленето си, особено при трудности. При спокоен и добре обезпечен живот един човек може да смята, че смъртно наказание се полага само на някой, който е убил поне двама души или е проявил изключителна жестокост и безчовечност. При мизерен и измъчен живот същият човек ще е на мнението, че който убива, трябва да бъде убит, може би дори ако е убил по невнимание – да внимава бе, умрелият си е умрял! А при война пак същият човек вероятно ще одобри смъртното наказание при кражба, или “морално разложение”. И ако примерно той е окраденият, нищо чудно да е съгласен да изпълни присъдата лично…

Вмъкнеш ли в картинката смъртното наказание, е нужно само да притиснеш и измъчиш хората достатъчно, и те се превръщат в охотни убийци. А трудности могат да се случат винаги – било по обективни причини, било защото някой с голямо влияние има изгода обществото да е общество на престъпници. (Например за да го постави на едно морално ниво със себе си. Ако стои по-ниско от обществото, то може да не е много търпимо към голямото му влияние.) Но без значение има ли зъл световен конспиратор, или просто пътят на света минава през тази “местност”, не ми се иска да живея в общество, което е приело, че ще се отнася към виновните според него като престъпник.

Защото ще се отнася така и към набедените виновни. А оттам има твърде малко крачки до масовото отношение на обществото като престъпник към невинните.

Тоест, до превръщането ни едновременно в престъпници и жертви.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

(Всъщност, по-точното заглавие вероятно би било “Продуцентска къща Глобал Вижън и bTV”. Но повечето ми познати асоциират къщата предимно с “Господари на ефира”, така че грешката е вярна. )

Вероятно всички са в течение на спора. Маги Халваджиян от ГВ реши да премести “Господари на ефира” и другите предавания на продуцентската къща в друга телевизия, защото bTV им налагали цензура за неща, излагащи бившия президент Първанов. bTV категорично отрекоха, скъсаха се договори, Маги беше махнат от журито на “България търси талант”, и т.н.

Закъснял съм с ден обаче да отразя едно ново развитие, което чудесно е отразил Боян Юруков. Клипът с пресконференцията на Халваджиян, в която той обяви за цензурата в полза на Първанов, е свален от YouTube и заменен с надписа, който можете да видите, когато цъкнете на линка.

Уж всичко е окей, но с една дребна подробност – bTV няма никакви права върху този клип. Той е заснет и излъчен от Канал 3. Иначе казано, от bTV просто са злоупотребили със закона и са лъжесвидетелствали пред Google. Бедна ми е фантазията какво може да им докара Халваджиян на главите, ако реши да използва това. Друго обаче е по-важно – тази лъжа демонстрира нивото на коректност, което bTV проявяват по въпроса. А ако нивото им на коректност е такова, нямам нито капка съмнение, че и са цензурирали “Господари на ефира”.

Нямам съмнение и по друга причина. Собственикът на bTV Красимир Гергов е известен като бивш служител на ДС. Не зная какви са били отношенията му там с един друг бивш служител – въпросният Георги Първанов – поради факта, че “агент Гоце” най-безогледно си изпра досието, докато беше президент. Но зная, че бивше политическо ченге, за разлика от бивш негър (Майкъл Джексън, примерно) няма. Че от тяхната мафия се излиза единствено с краката напред. Така че е напълно логично Първанов да му е наредил тази цензура, като по-старши в “братството”.

Логично ли е да се очаква подобна постъпка от Първанов? Винаги, когато съм имал възможност да проверя някой особено гнусен слух за него, се е оказвало, че не просто е истина, а е малка и скромна част от истината. Един елемент от нещата обаче неизменно се повтаря – всички, които са ми давали информация за тези неща, са я давали трудно и с ужас. Заради предупрежденията какво ще им се случи, ако това се разбере някога. Без значение дали става дума за ловни подвизи по време на национален траур, заповеди за цензура в медиите (Иво Инджев е само началото на един дълъг списък), назначаване на капота на мафията във върхушката на съдебната система (и подсигуряване на съдебна защита на най-големите български престъпници), и какво ли не още. И не просто за предупрежденията – да приказва големи приказки може всеки – а защото “Първанов съществува на принципа, че целта оправдава средствата”, по думите на един от тях.

… Както и да е. “Господари на ефира” ще си намерят къде да ги излъчват. (И ако е в праймтайма, доста бързо ще направят въпросната телевизия една от най-гледаните.) Делата на bTV срещу “Глобал Вижън” надали ще постигнат много, особено след гафа им с лъжесвидетелстването. (Дори в назначената от Първанов българска съдебна система.) За тях не се безпокоя. Но се замислям за друго.

След няма месец е пленумът на БСП, на който ще се реши дуелът между Първанов и Станишев. И от изхода на този дуел според мен до голяма степен ще зависи бъдещето на България.

Станишев получи наскоро тежка подкрепа от Партията на европейските социалисти – неин висок пост. Причината не е че в ЕС са влюбени в бившата ни комунистическа партия, а именно че алтернативата е Първанов. За всеки нормален европеец идеята в страна от съюза да е влиятелен фактор Гоце е източник на ужас. Най-малкото защото там, за разлика оттук, много добре знаят и какво представлява той, и за кого работи – за най-мизерабилната част от Путиновата клика. Качи ли се начело на БСП, единственият начин България да има някакво приемливо бъдеще е БСП да стане извънпарламентарна партия, а това не е лесно.

Дали Станишев е по-добрата алтернатива? За мен – определено. По време на управлението си той успя да съчетае една сравнително социална (колкото бе възможно в България по негово време) политика с мерки, които се отразиха много добре на икономиката. На него дължим плоския нисък данък, на който пък дължим, че кризата в България не е много по-страшна от извънкризисното време. (И на това, че накъде повече почти няма как, но все пак.) Категорично не мога да приема много от възгледите му, но все пак за мен Станишев е политик с грешни възгледи, докато Първанов е един изключително безскрупулен мафиотски капо. А това е далеч по-страшна алтернатива. Всъщност, най-страшната възможна за България.

Така че ще се наслушвам какво става с “Господари на ефира” и bTV, но ще следя с четири очи какво се задава на конгреса на БСП. Мисля, че е далеч по-важно за бъдещето на България, отколкото примерно дали ще ни приемат в Шенген наесен.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

От известно количество време един човек редовно спами блога ми. Този запис е посветен на нея.

Основната й тема е злобното плюене в стил вестникарски форум по някой на име Апостол Апостолов; има и други. Всеки коментар е подписан с различно име, но общият стил мигновено издава автора. (Както и фактът, че са пуснати от един и същ компютър.) Нито един от коментарите няма връзка с темата, под която е пуснат. Не сте ги виждали, защото ги трия ръчно. Но ги има, всеки ден.

Първоначално просто ги чистех, без да обръщам внимание. На всекиго може да се случи да изпусне нервите си до степен дори да направи подобно нещо. Когато нещата продължиха с месеци обаче разбрах, че имам работа с друг тип явление – луд с кауза. И че ако не взема мерки, спамът в блога ми ще продължи докато авторката му е жива. (Дано е по-дълго, колкото и мизерен да е такъв живот.) Много лесно ми е да я блеклистна и забравя, но лекарският ми манталитет казва, че на болния трябва да се помогне. А компютърджийският – че трябва да се помогне и на оспамените от нея блогери.

Преди да взема мерки, реших първо да проверя – дали все пак не става дума за основателна психотравма? Де да зная кой е Апостол Апостолов, може да е някой злодей, съсипал живота на бедното момиче… Уви (или за щастие), случаят не се оказа точно такъв. Диагнозата беше вярна.

Все пак реших първо да подходя по-културно. Написах й писмо да престане с тормоза си, защото в противен случай ще изнеса личните й данни в Нета. Резултатът бяха коментари по други блогове, посветени вече на мен. Цитирам един от www.optimiced.com:

собственикът на блог http://www.gatchev.info/blog/?p=294 … григор гачев е проникнал в личния ми компютър и заплашва да публикува в интернет личните ми данни.по негова вина компютъра ми е повреден.по какъв начин да постъпя с този “човек”

Очевидно каузата на това момиче е съсипването на хора, които тя е решила, че й се зловидят. Само че психиатрията ми е стара страст и зная добре как се лекува този тип “кауза” – с нулева толерантност. Затова, колкото и да ми е неприятно, ще изпълня предупреждението си.

IP адресът, от който тя пише, е 87.97.242.145. (Уважаеми Еврокомци, помислете си дали искате да толерирате подобен “клиент”. Ако реша да се оплача, с гаранция няма да съм само аз – надали наоколо има много блогове, който да не са спамени от нея.) Подписва се с каквито имена й хрумнат – anjela, venci, зло куче, anton, djoni, Forsa, падналия ангел… Е-майлът й е в dir.bg; ако още веднъж се опита да плюе из блогове, мен или някой друг, ще публикувам и него. Блогерите, които тя спами, вероятно ще имат какво да й напишат.

Компютърните й познания са колкото да напише коментар в блог. (Това е и причината защитата на компютъра й да е отчайваща, особено като се има предвид каква машина е и с какъв софтуер. ) Дори не знае, че компютърът й не може да бъде повреден чрез проникване в него (добре де, може, но аз съм последният на света, който би го направил). Начинът й на действие е чрез Гугъл – търси имената на нарочените хора и ходи по места, на които те са споменавани. Ако там има възможност да се коментира, плюе. Не обръща внимание на текстовете, в които имената са споменати, интересува я единствено писането на коментарите. Заделя за тази дейност прилично количество време всеки ден…

… Добре, нека не бъда брутален. Засега стига толкова. Ако обаче тя реши да продължи, ще продължа и аз. Компютърът й знае за нея повече, отколкото дори тя знае за себе си, и е готов да го разкаже на който се поинтересува.

(Да, нищо не ми пречи да се обърна към ГДБОП, те вземат насериозно тормоза през Интернет. Или да намеря въпросния Апостол Апостолов и да му предложа да го направи той. Но не виждам смисъл да товаря други с проблем, с който мога да се справя и сам.)

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Любителите на фантастиката надали имат нужда да им представям Велко Милоев. Няма да забравя с какво удоволствие четох на времето сборника “Нанокомпютър за вашето дете”. Толкова лирични, нежни и красиви разкази се срещат много рядко. А творчеството му далеч не свършва с тях.

Нито пък само с фантастиката. Велко е автор на куп репортажи от интересни (и понякога опасни) места на света. Автор е и на единствената засега книга, забранена от автора си (по тази причина не съм я чел – твърде много го уважавам). Един интересен мислител и разказвач, за който ми се иска да имам време да го представя по-добре.

Уви, вече съм поуморен, а утрешният ми ден също ще е напрегнат. Затова ще спра дотук, и ще добавя само хубавата вест: Велко вече си има блог. Там той може да даде далеч повече и по-хубави неща от себе си, отколкото аз мога да опиша. (И вече е започнал.)

Гордея се, че съм от първите му читатели – и възнамерявам да му бъда редовен читател още дълго време. Велко винаги е имал какво интересно и мъдро да каже, и сигурно винаги ще има.

Успех, брате по фантастика. И нека перото бъде с теб.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро гледах “Контакт”. (По-точно го слушах, докато Ели го гледаше. И понеже вниманието ми беше другаде, надали съм възприел повече от общо една минута фрази.) Чутото някак се върза със скорошния религиозен спор между Кентърберийския архиепископ и Ричард Докинс. Резултатът беше каша.

Но интересна каша.

Като начало, в нашия свят абсолюти принципно не могат да съществуват. (Включително поради принципа на Хайзенберг, но не само.) Абсолютът задължително е трансцедентален. Което автоматично свързва в едно двете основни определящи качества на Бога по дефиниция: той е абсолютен и трансцедентален. Дотук като че ли всичко е наред.

Следствие от този факт обаче е, че логиката е несъвместима с абсолютите. В момента, в който въведете в една логическа система абсолют, той я разрушава – законите на логиката престават да важат в нея. (Защото престават да работят причинно-следствените връзки, а те са необходими дори за статична система: анализирането й вече е не-статичен процес.) Оттук и първият интересен извод: Бог е обект на вярата, а не на познанието. Всеки опит съществуването на Бога да се доказва автоматично противоречи сам на себе си (доказателството неизбежно изисква логическа основа).

Вторият интересен извод е, че ако някой е абсолютно убеден в нещо, то той не може да бъде истински атеист – абсолютът е качество на Бога, тоест убеденият допуска скрито в логическата си система Бог. Дори ако приписва неговите качества на себе си (абсолютна лична увереност в нещо). А по-интересният аспект на този извод е, че ако някой е абсолютно убеден в нещо, то той не може да бъде истински учен. Науката задължително се базира на логиката като апарат, а логиката не позволява абсолюти. (Оттук и закачката на професор Уилямс към Докинс, че атеисти няма, има само агностици.)

Всъщност, ние знаем това от хилядолетия. Поне от толкова много теолози твърдят, че Бог (абсолютът) е познаваем единствено чрез вярата, а не чрез знанието. Всъщност, твърдят и друго важно нещо – а именно, че човек е и винаги ще бъде ограничен в познанието си, независимо колко го разширява. Просто познанието няма как да бъде базирано на не-логическа система, ще спре да е познание. А логическите системи задължително са относителни.

Оттук и следва третият интересен извод. А именно, че успешното осъществяване на връзка с Бога е невъзможно. Като минимум от гледна точка на наблюдател, а вероятно и принципно. Една от причините е, че човек е краен, следователно няма как да съдържа или да се свързва с абсолюти. Друга е, че ако човек осъществи “контакт” с абсолют, ще се окаже в някаква степен абсолютен, тоест ще престане да е разбираем / възприемаем / съществуващ за останалите не-абсолютни хора. Ще се превърне в никога несъществувал (защото изчезването му поради въвеждане на абсолют също ще наруши законите на Вселената ни – единственият изход, който би ги запазил, е човекът да престане изобщо някога да е съществувал).

Иначе казано, на закачката на професор Уилямс може да се отговори, че вярващи също няма, има само заблудени.

Но това вече е съвсем друга тема на разговор.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

В предишния си запис описах накратко случка, която имах с един мой състудент.

Излях преживяването върху екрана, сякаш за да се отърва от него. Уж се оттече към миналото. Но в главата ми продължават да бръмчат мисли като сърдити кой знае на кого рояк пчели.

Един ден психологическата хигиена сигурно ще стане… първо мода (вече става), после ежедневие, накрая може би дори ще се институционализира. В края на краищата, тя е начин да бъдат предотвратени огромен куп страдания в едно общество. Много повече, отколкото изобщо осъзнаваме, че има наоколо.

Представете си общество, което се е отървало не просто от различните видове психопати – престъпници, изнасилвачи, терористи – а от психопатията като явление. В края на краищата, много малко престъпници се харесват каквито са. Опитните криминалисти казват, че престъплението е викът за помощ на престъпника, опита му да обърне вниманието на обществото към себе си и своите проблеми. И наистина е така, освен когато някой върши престъпления за удоволствие – а това си е вид психично заболяване, най-първата цел на психологическата хигиена. Дали в такова общество няма да се живее по-спокойно?

И това е само началото. На практика всички буквално тънем в психологически проблеми. Все едно пещерни хора, покрити от глава до пети с язви, струпеи, въшки, бълхи, страдащи от туберкулоза, проказа и какво ли не още, едва живи от болестите и миазмите си. Пълни сме със страхове, комплекси, безпокойства и всякакви други извори на дистрес. Всеки психотерапевт ще ви каже, че всъщност на него не му е по силите да ви изчисти от психологическите ви проблеми. Че е щастлив, ако успее да ви помогне да си решите един-двата най-сериозни.

А какво би било, ако средностатистическият човек успее да се отърве от най-сериозните девет десети от вътрешните си проблеми, да си излекува психотравмите, да си преодолее комплексите? Колко по-щастлив живот ще живее? И колко повече щастие ще дава на околните? Погледнете го дори само в едно отношение: липсата на дистрес е и по-дълъг живот. Изчистването на девет десети от натрупаните в хората проблеми вероятно ще доведе в рамките на обществото до между пет и десет години по-голяма средностатистическа продължителност на живота. Без да броим подобреното му качество. Не си ли струва?

И какво? Напред към прекрасния нов свят? Да, точно така. Време е за червената лампичка. Да, сигурно с въвеждането на такава хигиена ще се злоупотребява до дупка, и то най-вече от властта. Нищо чудно нещата да бъдат зловещо изкривени. А дори да не бъдат, не е изключено психичната болест да се превърне в привилегия на една олигархична върхушка. Доста съмнителна, но в техните очи все пак привилегия… Малко вероятно ми се струва нещата да поемат естествения си път и върхушката да разбере, че вместо на върха се е самозаключила в канавката. Кой знае защо, все не става така.

Всъщност, фантастиката предлага достатъчно модели на подобни ситуации. Не само Олдъс Хъксли. Бетризацията на Лем (“Завръщане от звездите”). Шлемовете за управление на мозъка на Артър Кларк (“Трета одисея”)… Не зная дали е добра идея да се иска такова нещо. “Успокоява” ме мисълта, че ако е за лошо, ще го поискат (и наложат, ако е нужно със сила) директно властниците. Че ако бъде поискано в момент, в който те не са готови да злоупотребят с него твърде тежко, ползата може да надхвърли вредата. Но засега нямам ясна визия какво и как трябва да се приложи. А и мероприятието няма да е хич евтино, вероятно ще е по джоба на шепичка най-богати страни…

Но си мисля, че във всички случаи все пак ще е от полза да се помисли за постоянна психологическа консултация и подкрепа поне за лекарите в тежки отделения. За населението като цяло ежемесечен преглед за силикоза ще е излишно облъчване, но за миньорите си струва. Мисля, че и с лекарите е така.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Бях се подпрял на стената в коридора на отделението и си отдъхвах. Познатият ми е доста тежичък, а го мъкнех по лекари и стаи вече два часа. За щастие, всичко е наред – приет, сложена диагноза (правилна по мое мнение), изписано лечение. Можех да си позволя мъничко почивка.

Внезапно осъзнах, че чувам откъм лекарската стая гласове. Обикновено не обръщам внимание на чужди разговори, а и слухът ми не е добър. Този път обаче ги чувах чудесно, благодарение на някаква шега на акустиката, и единият глас ми се стори познат:

- Писна ми от тая, мамата й да ***! Все недоволна!
- Астмата ли?
- Плеврита. А и астмата е същата. Като не им харесва да мрат, мама им стара!… Бронхиолита ли пукна при теб днес?
- Аха. Най-сетне ще се измирише стаята от него.
- И при мен емфизема е на път. До утре сигурно ще е ритнал камбаната. Чудя се дали да не му напиша заключението още сега, да не губя време после…

Неволно вдигнах вежди. Не може да е той. Не го познавах много добре, но помня – не беше такъв като студент… Отлепих се от стената и надникнах в стаята, уж търся някого:

- Извинете, доктор Николов?
- Нямаме такъв… Я, Григоре, ти ли си бе?! Не съм те виждал вече колко, двайсет години?

Определено беше той. Понатежал, пооплешивял, с торбички под очите, но иначе същият. И видът му извика нов спомен – как направо грейваше, когато имаше как да помогне на пациентите. Как си казвах – ето ти родения за лекар, учи се от него, такива са един на сто…

- Радвам се да те видя. – Ех, да се радвах и да го чуя. Не можех да повярвам, че се е превърнал в такъв боклук.
- Сядай, разкажи как си, какво правиш? Къде работиш сега? Преди години Митето разправяше, че те е срещнал в БАН, там ли си още?
- Не. Занимавам се с компютри.
- Стига бе. Хабиш си образованието… Компютри ли рече? Можеш ли да погледнеш моя у нас? Имам ядове с него, на сума ти специалисти го носих, същата работа. Пък ти още като студент, помня, клуб “Компютър” въртеше. Ще ми помогнеш ли?

Мислено въздъхнах. Щеше ми се да отговоря “На боклуци не помагам.” След това се засрамих. Едно време човекът не беше такъв. Може би все пак заслужаваше един жест, заради миналото.

- Става. Тая вечер след работа. Къде живееш?
- Където и преди. – Той ми драсна на парче хартия адрес. – Към кога да те чакам?
- Към осем…

На позвъняването ми отвори непозната жена, вероятно съпругата му. Представих се, тя ми кимна към една от вратите в коридора:

- Влизайте.

Още от вратата стана ясно защо някогашният ми колега не ме посрещна лично. На бюрото до компютъра стояха полупразна вече бутилка евтина водка и също полупразна чаша. На екрана се въртеше някакъв пасианс.

- Влизай, влизай. Ей го. Да ти сипя ли и на теб? – Говорът му леко заваляше. Надали бутилката е останала от вчера.
- Не, с кола съм.
- Както искаш. Аз разпускам. – Той лениво премести още една карта, отпи от чашата и махна с ръка. – Заповядай.

И не беше и алкохолик навремето. Поне не повече от типичния студент по медицина. Усетих някъде в мен да светва далечна червена лампичка… Седнах и зачоплих компютъра.

Не зная на какви специалисти го е бил носил – май на открай докрай набедени. Антивирусната програма беше изтекла още преди три месеца, и компютърът гъмжеше от електронен живот. Който доста успешно отбиваше опитите да бъде почистен. Нищо, старо куче съм, почти винаги успявам да преборя някак подобни гадини, ако имам достатъчно време.

- С теб какво става?
- Скука. Като завърших, две години работих в едно село. Късмет беше, че и там даже намерих работа. После се цаних стажант тук, без заплата, добре че родителите ме издържаха, лека им пръст. След това на временно място, след това на постоянно… Това ми ти. С теб?

Разказах му накратко моите житейски одисеи. Той слушаше с живнали очи, сякаш гледаше филм.

- Та, това пък с мен… Как е при теб, тежко ли е отделението?

Очите му мигновено угаснаха и той сякаш се прегърби. Забравената по време на разказа ми чаша сякаш сама се оказа в ръката му и той отпи голяма глътка.

- Ми… отделение като отделение. На който му е тежко да е лекар, да не се е цанил.

Хм.

- Често ли умират пациенти напоследък? Чувам, че идват по-запуснати отпреди…

Той допресуши на две глътки чашата и я напълни наново. Ръката му трепереше, за пръв път откакто бях дошъл.

- Нали нямат пари хората, стискат докато могат. А тогава вече често е късно. Дарвинизъм.
- Ти беше много кадърен студент. Сигурен съм, че помагаш с всичко, с което можеш.
- Кво да им помагам, мамата им да ***? То се не погрижило за себе си, идва ти с тумор с разсейки, ти помагай! Вади го! – Половин чаша потъна в гърлото му. – Да мрат! Ако може изобщо да не идват, най-добре! За тях ще е все тая, аз нищо не мога да направя! – Допи чашата и отново я наля. – Не заслужават изобщо да им се помага, от мен да го знаеш! Да плуят им се полага!…

Тъкмо бях успял да приклещя най-неприятната гадина на компютъра му. Изчоплих я с удоволствие. Опитът да инсталирам нов антивирус след това мина успешно. Оттук нататък щеше да е играчка работа.

- Е, сигурно не всички са така. Пък и както те познавам, сигурно все някой успяваш да изтръгнеш.
- Успявам, ама какво от това? Имам сега един с емфизем, забравих му името. Трети път идва. Първите два пъти как го извадих от гроба, не ме питай. И кво? Пак се натряскал, пак се простудил юнашки, тоя път вече няма да го бъде. Кат си помисля само, ми иде да се натряскам кат свиня…

Определено е на път, помислих си. Чак в следващия миг червената лампичка се превърна в прожектор и освети всичко. Как някогашният пример за мен се беше превърнал в алкохолизиран вулгарен циник…

За миг усетих, че настръхвам. Ако животът ме беше случил в тежко отделение с много умиращи пациенти, дали и аз нямаше да стана като него? Да пия като разпран, уж по лекарска традиция (а тая традиция откъде ли иде?)… И да псувам пациентите и да говоря мръсотии за тях, в позорен опит да омаловажа поне частичка от товара да ги губя, да умират в ръцете ми, без да мога да ги спра…

Преглътнах на сухо. Миг-два из главата ми се въртеше единствено идиотската мисъл, че не съм сбъркал, когато се съгласих да му направя услугата. Малко по малко разбирах, че виждам пред себе си не урод по душа, а осакатен от работата си. Неговата чувствителност се беше оказала вратичка, през която животът го беше докопал и смазал.

Колко ли по-добре щеше да бъде, ако той беше започнал работа някъде, където смъртните изходи са рядкост, където пациентите обикновено си тръгват здрави и щастливи? Има немалко такива специалности. Какъв лъчезарен лекар щеше да бъде… Замислях се и колко често лекарите в тежки отделения са пияници и циници. Как плащат малкото здраве, което могат да дадат на пациентите там, с черните си дробове и душите си. А също и как други лекари, невидели особена мъка или безразлични към нея, се опитват да се впишат в тая лига. Как се държат по същия начин, без да са платили правото си за това…

След това се опомних. Надали можех да му помогна особено. Но се чувствах длъжен да пробвам, колкото мога.

- Чак пък всички дошли ли умират?
- А, не, естествено. Някои все пак имат акъл. Една я изписах днес… ох, как й беше името… Абе, преди две години й открили тумор на белия дроб. Случайно, при рентген за опасение за гърдата. Още ранен, сравнително доброкачествен. Рязаха я във Втора хирургия, махнаха сегмента, мина окей. Ама се случи мръсна история – алергична на два антибиотика, сложили я на трети, тя пък случила бацил резистентен на него. Докато била в хирургията, уж била добре, ама два дни след като излезе, дойде при нас. Врътнах една безумна комбинация антибиотици, ей така, на нюх – извадих я, макар и на косъм. Заради възпалението й остана телектазия на остатъка от сегментния бронх. Слабо място, ама тя си се пази. Преди седмица беше направила някакво възпаление, но щом го усетила, се обади. Пак не беше приятно, ама я скърпихме, стана екстра. Шефа каза, че ако телектазията продължи да й прави проблеми, ще говори с Втора с екипа й да направят корективна операция. Те са млади момчета, навитаци, няма да откажат… – Живецът се беше върнал в очите му и чашата отново седеше забравена за момент на масичката.
- Супер… А аз май извих врата на твоите бацили. Само да привърши антивирусът сканирането…
- Лесно ти е на теб. И нищо да не можеш да направиш, компютър се прежалва лесно и просто. Сега разбирам защо си се махнал от медицината… – Езикът му вече направо се плетеше. Виждах как алкохолът се опитва да го приспи, но разказът за успеха, за спасения човек го държеше.
- Медицината не е нещо, от което можеш да се махнеш. Роден ли си за нея, тя ще те намира, където и да се скриеш. И ще те товари с проблеми, и ще те измъчва с тях. Но докато се мъчиш, безброй незапомнени, но излекувани пациенти ще живеят живота си щастливо. И когато се сетят за теб, тихичко ще ти благодарят наум…

Той се усмихна – широко, пиянски. Но дори през мъглата и загрозяването от алкохола си личеше щастието му. Ръката му се свлече в креслото до него и той отпусна глава и запуфтя тежко. Беше заспал.

- Колко ви дължим? – попита жена му, докато се обувах в коридора.
- На колеги пари не взимам.

Докато вървях към колата си помислих, че видях още нещо, което не бях очаквал. Вулгарен и циничен лекар, който обаче продължаваше да обича пациентите си. И да му тежи теглото им…

Получих още едно прозорче, през което да мога да видя част от света около мен.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Този път блогерът е добре известен на хората, които обикновено ме четат. И сигурно доста от тях са се питали защо си няма блог. Е, вече си има.

Заповядайте при Калин Ненов.

Всъщност, доскоро Калин на практика не е имал нужда от блог. Едно, че блогът на Човешката библиотека го пише основно той. И второ, че е достатъчно презатрупан от работа, за да няма време за свои изяви. Но когато имаш какво да кажеш, нуждата да извисиш личния си глас рано или късно взима връх и човек се обажда.

А Калин има наистина предостатъчно ценни и интересни неща за казване. Така че ще следя блога му с удоволствие.

Успех, Калине! Първият ти читател чака с нетърпение.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро получих писмо от Любомир Николов. Както повечето му писма (майсторът си е майстор, ако ще и един ред да напише), и това ме докосна отвътре. А проектът, от който ми прати началните две-три странички, раздуха въображението и апетита ми като пещ.

Отговорът се изля върху екрана сякаш сам. И както винаги става, го изпратих преди да се сетя за най-важното, най-точното изречение… А след това си дадох сметка и че такива като него са малко, но все пак не е единствен. И че искам да кажа същото на всеки от тях.

Публикувам отговора, с добавеното последно изречение.

Кажи с какво мога да помогна, за да ти дам възможност да напишеш и останалото от “Чистача”. И от толкова много други неща. Престъпление е, че все още ги няма.

И като се замисля, престъпление е, че “Международна конференция” все още не е довършена. И че първата книга на “Елесар” все още не е в готов вид… И че вече втора седмица те няма никакъв из блога ти също.

В известен смисъл светът наоколо е мрак, Любо. В тези времена, и още повече в държава като нашата. Светят съвсем малко хора, единици, и ти си от тях. Престанеш ли да светиш, веднага се усеща от много около теб. Не умират, не ги боли, но светлината в тях помръква. И от ъгълчетата на душите им се надигат отчаянието и безразличието, и всичко друго, което е мракът.

Моля те, продължавай да светиш. Дори да е по мъничко. Много хора имат нужда от светлината ти. За някои дори не знаеш, че съществуват. И най-често точно за тях си една от мъничкото светлини в живота им, или дори единствената. Моля те, не спирай.

Бъди достоен за дарбата си.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

- А може ли да те питам нещо за личния ми лаптоп? Че направо съм се отчаяла.
- Разбира се. Казвай смело.
- Приятелят ми го купи преди три години. Беше с инсталиран Windows Vista, и известно време работих с нея. След месец-два изпоизтекоха пробните времена на един куп програми по него, на офиса, на антивируса и какво ли още не. Ама аз ги деинсталирах и си сложих истински – и офис, и антивирус, и плейъри, и всичко. С това се справих, ама много ме тормозеше как върви.
- И какво му беше?
- Много бавен. Нали е със само един гигабайт памет, направо се влачи. Особено като беше с Norton Antivirus. Пробвах няколко други антивируса, оказаха се малко по-добре. Най-добре беше с NOD32, вече не помня точно коя от всичките версии. Кракването й беше доста сложно, пробвах поне десетина крака, докато я пусна. Ама и с нея даже беше бавно и тромаво.
- Ами, един гигабайт памет не е много…
- Не е и малко. Преди години работех на настолен компютър с половин гигабайт и вървеше добре… Та, намерих аз от нета разни програми за селективно деинсталиране и олекотяване, и те не бяха лесни за кракване, ама се се справих. Поизчистих с тях доста ненужни неща от Вистата, разни неизползвани драйвери, сървиси, библиотеки, тръгна доста по-прилично. Работих така повече от година, ама в един момент хванах някакъв наистина много проклет вирус.
- Помниш ли случайно кой?
- Бяха цял куп. Всеки ден антивирусът изчесваше по десетина, и пак оставаха. Усетих се, че гадините се свалят една друга от Нета, сложих файъруол и блокирах всичко освен HTTP-то на браузерите. Ама все успяваха някак да се проврат и да се справят, ум не ми побира как. Какви ли не комбинации правих от антивируси, чистеха се купища и пак после тръгваха. Три-четири пъти пробвах различни Windows PE-та с антивируси, ама и те не успяха да изчистят системата докрай. За няма месец се омаза до степен въобще да не тръгва системата. Едвам успях да си извадя данните, пуснах Windows PE и с флашка едно по едно ги пренесох на компютъра на приятеля ми.
- Сети ли се да ги провериш за вируси?
- Естествено! С два различни антивируса. Нищо че бяха почти само текстове и снимки… И след като ги спасих, теглих юнашката проклетия и реших, че ми е дотук от Вистата така или иначе. Хванах и инсталирах XP.
- Това наистина е по-добра идея. Ще върви на един гигабайт чудесно.
- Наистина! Направо се родих. Но пък излезе друг гаден проблем. Оказа се, че хардуерът няма драйвери за XP. Аз не се предадох, де. Четох една седмица от сутрин до вечер из форуми и ръководства и намерих драйвери за към половината устройства. Инсталирах и две програми за сканиране на хардуера и търсене на драйвери. Едната беше Еверест, другата вече ми се губи как се казваше. С тях донагласих още малко драйвери. Накрая само блутута остана без драйвер, ама не беше беда. Купих си едно USB блутутче с драйвери за XP и си вършех чудесна работа.
- А какъв му е проблемът на XP-то?
- Ми, исках да обработя едни големи картинки с Photoshop, и системата се влачеше под тях ужасно. И аз пробвах пак номера с олекотяването й. Пак се мъчих два дни, ама ако знаеш после каква пъргава беше станала, приятелят ми направо се шашна. XP-то беше слязло на малко над гигабайт зает на компютъра…
- Стига бе! Това си е наистина сериозно постижение!
- Нали? Лошото е, че пак го правих с едни програми, и от един от краковете за тях пак тръгна вирус. Тоя път го хванах още отначало откъде е, ама пак се оказа адски труден за чистене. Не можа да ми съсипе системата тоя път, де, антивирусите го ловяха и държаха под контрол. Ама мине не мине час работа, антивирусът извряка, че отнякъде се е пръкнало ново копие на вируса. Цъкваш на “изтрий”, и нямаш проблеми. Ама като го правиш по десет пъти на ден всеки ден, в един момент ти писва…
- Така е. И досега ли продължава?
- А, не. Работих така почти два месеца, ама накрая ми дойде много. Прочетох разни реклами колко неуязвим е Windows 7, забърсах си диска и си го сложих…
- Данните си спаси ли?
- Разбира се. И понеже все пак сигурното си е сигурно, му сложих и антивирус, и антибот, и всичко. Малко зор падна с кракването на някои програми, краковете им не вървят като хората под седмицата, ама на всеки му намерих някакъв начин да го излъжа да тръгне. Краковете също ги проверих и с антивирус, и от познати, които ги ползват – дали са имали вируси, след като са ги пускали… И оттогава също много внимавам. Не ходя по съмнителни сайтове, не свалям програми, за които не съм сигурна, че са чисти. Изобщо, много си му внимавам и си го гледам, и хубаво се държи.
- И аз съм чувал, че седмицата е много приятна.
- Ама и тя е малко бавничка. Доста по-пъргава е от Вистата, сравнение няма, ама все пак не е като XP-то. Поне отначало не беше, де – аз пак четох в нета, и пак свалих и чоплих с едни програми за селективно деинсталиране и олекотяване. и бая я поорязах. Вече върви не по-зле от XP. И много внимавах, така че след орязването се държи безупречно. Един път не съм имала яд.
- Браво! А… от какво тогава си се отчаяла?
- Обмислям (шшшш!) да ида в една друга фирма. Ще плащат добре, ама ме карат да работя с таблет. Аз мразя таблети, ама не можеш да си представиш как. А те настояват… Та, преговаряхме и накрая се разбрахме, ако искам да работя на лаптоп, да работя на моя си лаптоп. Но искат всичкия софтуер на него да е легален, иначе няма да разрешат да го внеса в офиса, бояли се от проверки.
- Може и да са прави. Проверките напоследък не са редки.
- О, сигурно. Та, аз изчетох колко струва да се купи софтуера ми. Дори само най-важните неща са над три хиляди долара…
- Че какво толкова имаш? Windows 7, Office 2010…
- И Photoshop, и един куп други програми… Та да те питам, няма ли някакъв начин да се купят лицензи за софтуера по-евтино? По цена на едро някак примерно, или пък втора ръка, или нещо подобно?
- Разликата в цената е десетина процента. Където изобщо може да се постигне… Имам идея. Пробвала ли си някога да работиш с Линукс? Той е безплатен.
- Не. Гаджето ми има приятел, който е пробвал. Казва, че няма смисъл да се опитвам. Много сложно било.
- И какво му било сложното?
- Ами иска да го чоплиш, докато го нагласиш. И с драйверите не било лесно – често искали допълнително инсталиране. И някои програми също искали донастройване… Абе, много е сложно да се работи с него. Работа за техничари като теб е. Аз искам да съм си прост юзер, не ща такива сложнотии…

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Развитието на технологиите, или на обществото ни, или дори на човечеството като цялостно явление, понякога преминава през ключови, “фокусни” точки. (На английски често ги наричат “nodal points”.) От развитието на събитията вътре в тях зависи накъде ще тръгне развитието на голям аспект на човечеството. Един от любимите ми автори (и дарен с умението да забелязва фокусните точки) – Уилиам Гибсън – например сочи като ключова фокусна точка в началото на 21 век 11 септември 2001 г. Тоест, взривяването на кулите-близнаци в Ню Йорк. Това събитие вдигна огромен шум и промени развитието както на международните, така и на социалните отношения. (Например даде безпрецедентни права на правителствата и силовите институции в името на “сигурността”.)

Преди няколко дни се случи едно друго събитие, което според мен е една не по-малко важна фокусна точка в развитието на човечеството. Френският филм “Артистът” взе 5 Оскара.

Не, не се шегувам. Всъщност, по американските критерии този филм е американски – сниман е в САЩ. Просто е малко особен филм – както вероятно всички вече знаете, това е черно-бял ням филм. И това, че получи един куп награди (както и на кажи-речи всички други големи световни филмови фестивали), според мен иде да покаже някои важни неща. И да промени много повече, отколкото подозираме.

“Артистът” демонстрира, че “по-малкото е повече”. Какво толкова ли? Ами, светът около нас е буквално съграден на принципа “по-малкото е по-малко, повечето е повече”. Но в момента все по-остро се усеща, че няма как да има повече за всички. Начинът всички да са доволни ще е достатъчно хора да открият, че и по-малкото може да е повече – и ако някой им посочи как да поемат по този път… Е, “Артистът” е в това отношение една огромна пътна табела.

Първото, което всеки филмов критик (освен набедените) забелязва в този подход, е че супер-дупер-хипер ефектите все повече са скривали актьорската игра. И че премахването им (и на куп други лъскавини) помага тя да бъде видяна и оценена. (Ако и актьорите не са набедени – но нито Дюжарден, нито Бежо са.) “Артистът” поднася на зрителите, свикнали с добре сдъвкана попара, истинско ястие. Напомня им, че има неща, далеч по-вкусни от попарата. Толкова по-вкусни, че да си струват дъвкането. Колкото и да е непривично отначало.

По-интересен обаче е страничният ефект, останал незабелязан от повечето критици. Да снимаш ням филм, че и черно-бял отгоре на всичко, е несравнимо по-евтино от супер-HD 5D-ефектите. (Всъщност, и да направиш с компютър такъв филм е много по-лесно.) Става възможно да заснемеш подобен “минималистичен” филм и без да имаш финансовата мощ и базата на Холивуд. Кръгът на възможните творци на филми се разширява рязко – до степен да могат да се справят дори не твърде голяма групичка ентусиасти. И холивудските магнати скоро може да се окажат в положението на изправените пред Интернет вестникарски магнати. А талантливите, но бедни – да получат реалистична възможност да се докажат. И “Артистът” ще бъде един от техните вдъхновяващи примери как и с много малко може да се постигне много.

Резултатът е, че талантът престава да е собственост реално само на шепичка свръхбогати. Както Интернет напълни света с купища глупости, но и създаде неща като Уикипедия, YouTube и още много полезни сайтове, така отприщеното творчество може да създаде купища некачествени филми – но между тях и много непознати досега нива на майсторството.

Дали това ще се случи? Може би да. Може би не. Най-вероятно – в някаква степен. Но дори ако степента е малка, тя ще покаже на хората, че не са винаги зависими от големите. Че могат да търсят свой собствен път и да се справят каквито са.

Тук идва вторият ключов ефект на “Артистът” – било пряко, било чрез вдъхновен от него успешен минимализъм. За да го обясня обаче, ще трябва да се взрем за малко в бъдещето.

Все повече експерти се чудят дали мобилните телефони няма скоро да станат неразделна част от нас – примерно присадени под кожата и свързани направо с мозъка. Аз пък се чудя дали няма скоро ние да станем неразделна част от мобилните си телефони. Защото все по-добрите елементи на ИИ в тях и връзките с “облачните центрове” ще продължат да ни дават възможност попарата да е все по-сдъвкана. Кеф ти “зъркелите” на Иван Попов (още един от тези с усета за фокусните точки). Кеф ти възможността да съхраняваме “облачно” било спомени, било дори части от личността си (както обикновено, без да сме прочели EULA-то). Кеф ти възможността да “се изключим” за работния ден, докато “облакът” управлява тялото ни да работи вместо нас – голям кеф, а?…

Не знам дали ще стигнем до чак такива апокалиптични сцени, но идеята вероятно е ясна. И все повече хора вероятно няма да я приемат. Наскоро си дадох сметка, че умишлено не си купувам смартфон – ползвам най-прости и дървени мобилки. За по-сложното си имам лаптоп, голям и неудобен, но все пак компютър, а не джаджа. Универсален, а не специализиран… Все повече хора вероятно ще избират простото пред сложното. Или поне това, което скрива сложността. Простичък и спокоен живот като през 19 век, а не инфарктният ритъм на 21 (но ако може все пак със здравеопазването на 21). Пържола, която изисква рязане и дъвкане, а не попара. Работа на бюро, сред писалки и хартии, а не бесен темп във виртуалното пространство, жакнати чрез мозъчен имплант… И “Артистът” и вдъхновените от него неща биха могли да са идеологията и художествената мотивация зад този избор.

Какъв ще е резултатът ли? Примери за него има и днес. Амишите в САЩ са един. Стиймпънковите общества в Англия – друг. В крайна сметка, вероятно ще се създадат различни общности, привързани към един или друг тип общество, взаимоотношения и мироглед (аз наричам всичко това заедно “тезаурус”). Дали тези общности ще стигнат мащаба на истински общества, със свои икономики и т.н., не зная. Но и да си останат просто “клубове по интереси”, пак ще е интересно.

И може би полезно.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Бранимир е на трийсетина години – твърде крехка възраст за добър писател. Но въпреки това е един от любимите ми, може би дори най-любимият ми български автор на хорър. (Което е амбициозна приказка – доста от големите в българската фантастика са писали поне по малко хорър. Но специално неговият някак ми лежи на сърцето.) Всъщност, повече инфо за него може да се намери в БГ-Фантастика.

Запознахме се на една “Таласъмия”. Беше застанал скромничко в един ъгъл, край няколко броя от и досега единствения си издаден сборник – “Хоро от гарвани”. Поговорихме си мъничко и страхотно ми хареса като човек. И на импулс реших – ще си купя една книжка. Ей така, да подкрепя добрия момък… След Таласъмията прегледах набързо сборника. Само да се ориентирам що за графоман е пък този. След преглеждането обаче го прочетох внимателно и с удоволствие. Оказа се, че книгата си е струвала парите открай докрай. И че разказите са интересни и впечатляващи не само като четиво, но и с качествата си.

От една страна, в тях ще срещнете всички ужасии от арсенала на хоръра. Мотоциклети-вампири, статуи-убийци, маниакални психопати… Обикновено стигна ли до подобен шаблон, прекъсвам четенето. Но не и при Бранимир. Често разказът изобщо не се и опитва да крие развръзката, но въпреки това те държи до последната буква. Като изкушен в графоманията, старателно съм ги препрочитал доста пъти – къде се крие номерът?… Не зная отточен майсторлък ли е или писателски инстинкт, но пустият му младок умее чудесно да дозира съспенса. Навсякъде е точно колкото трябва. И си мисля, че има тук какво да науча от него.

А и самите ужаси са не толкова количествени, колкото качествени. Писнало ми е от некадърници, които вадят от джоба си цял свят зомбита и с това те приспиват, вместо да те уплашат. Или пък описват с маниакална подробност на колко точно парчета е накълцано всяко черво на жертвата, с което пък само те погнусяват. Бранимир умее с няколко пестеливи думи, най-често дори без графични детайли, да натрупа напрежението и адреналина (отново в точно необходимата доза). Стил, който ме кара да мисля, че ако си го постави за цел, ще постигне отличен ефект и само с по някоя капка кръв или следа от обувка тук-там… Вие мислете каквото щете, но аз виждам един наистина многообещаващ писател.

На владеенето на мярката според мен се дължи и още едно чудесно качество на разказите му. Те успяват да са ефектен хорър, без обаче да те скапват при четене. Напомнят ми в това отношение на истински хубав алкохол: дори да попрекалиш с него вечерта, на следващата сутрин не те мъчи махмурлук. Дали е от често използваната структура на “разказ в разказа”, дали от умелото редуване на пряко с преизказно наклонение, дали от куп други неща – не знам. Ще ги анализирам някой път, като ми остане време.

Засега просто ги чета с удоволствие. Не само заради комбинацията от непретенциозност и отлични качества, а и защото вече са достъпни и под Криейтив Комънс лиценз. От няколко дни Бранимир освен блог си има и сайт, където могат да бъдат четени свободно.

Ако не сте го чели – заповядайте! Препоръчвам го от сърце.

И ако ви хареса, не забравяйте да го сръчкате да пише още, колкото се може повече.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

В понеделник ядох торта. Спечелена на бас. Че Кунева ще напусне НДСВ и ще направи нова партия. Новата партия още не е направена де, но опонентът ми призна, че нещата вече са очевидни. И ме попита откъде съм знаел предварително. А знаенето на тези неща предварително не е никак сложно. Или поне имането на мнение по въпроса.

Помните ли някогашния митингов възглас “БСП е мафия”? Е, не е съвсем верен. БСП не е кадесарско-кагебистката мафия, а само един от изборните й инструменти. Стоката, насочена към “пазарния сегмент” на червените бабички. Доскоро този сегмент беше най-големият и продължава да е един от най-големите. Но по естествени биологични причини намалява с времето, и се налага да бъдат овладявани и други.

Напоследък все повече расте пазарният сегмент на хората, които търсят алтернатива на корупцията в България. Иначе казано, на същата мафия. Точно затова овладяването му е безценно за мафията. Едно, че няма по-сладка победа от поднесената на тепсия от заблудените ти противници. И второ, че след като ги разочароваш едно хубаво, ги отказваш от гласуването, тоест ги премахваш от дъската. По-добра далаверка просто няма как да има на политическия пазар.

Овладяването се прави, естествено, чрез партии-фантоми, подчинени на кукловода. ДПС например открай време е такава партия, профилирана към етническия вот на турци и донякъде помаци. (Напоследък кукловодът поизпусна конците й, и ги хвана Ердоган, но пък той се оказа на конците на Западна Европа. А Западна Европа има изгода да ни съсипе колкото примерно САЩ имат изгода да съсипят Калифорния или Флорида. Нито НАТО й е потенциалният враг, нито Европейската общност й е конкурент в играта на империи. Така че това лично мен не ме безпокои.)

Друга партия-фантом на конци беше НДСВ. Създадена да служи за сцена и едновременно с това пранга на амбициозния и лаком Симеон, НДСВ бързо показа, че е способна да впрегне анти-мафиотския вот в полза именно на мафията. Симеон бързо беше поставен под контрол и чрез други средства, но междувременно мафията оцени колко сладко е противниците й да работят за нея. А когато видя какво стана с НДСВ впоследствие, и как се отрази това на доста от противниците, схемата сама се нарисува.

Правят се няколко (оптимално две-три) партии-бушончета, които развяват енергично знамето на борбата срещу корупцията и мафията. Влизат в парламента (ако успеят), и почват да служат там на мафията. На следващите избори, естествено, са политически трупове, но вече са подготвени следващите еднократни бушончета. След като НДСВ изгоря като бушон, бяха приготвени Яне Янев и Ковачки. Дадоха се едни “неизвестно откъде” дошли милиони за реклама, Яне успя да влезе, Ковачки – не.

Целта този път беше да бъде спънат лансирания от Западна Европа Бойко. С вкарването на Яне успяха – ГЕРБ се оказа без абсолютно мнозинство. Само че германците и французите се оказаха напълно способни да не си поплюват, и винаги при нужда от мнозинство намираха как да извият ръцете я на Атака, я ДПС, я на Яне да подкрепят ГЕРБ. Кадесарската мафия загуби законодателната и изпълнителната власт. Собствеността й върху медиите се оказа безполезна под бруталния натиск да не се играе срещу ГЕРБ явно. Загуби и президентството, и ако Плевнелиев не се окаже п***а, ще изгуби постепенно и съдебната власт. Ще си запази икономическата, но тя се крепи на олигарии и монополи, крепени и държани единни чрез държавните власти. Така че и тя ще е временна. Ако мафията не си върне държавните власти.

Поредните две бушончета, подготвяни отсега, са проектът АБВ на Първанов и бъдещата партия на Кунева. Така че ми е интересно да се опитам да предскажа ситуацията около тях.

Какво ще стане с АБВ все още не е ясно. Зависи основно от вътрешнопартийните избори в БСП тази година.

Доколкото мога да преценя Първанов, той няма да се спре пред нищо, за да си върне властта в БСП. Въпросът е дали ще има ресурсите да успее. От една страна, Станишев също е човек на Москва, но все пак не е главният й изпълнител в България – подкрепата му от североизток ще е доста по-слаба. От друга обаче, точно по тази причина може да получи значителна подкрепа пък от запад. Дали тази подкрепа ще тежи достатъчно в условията на БСП е доста съмнителен въпрос. Ще се види дни, може би часове преди изборите. Ако зад кулисите е натежал Първанов, последните дни / часове ще има видим масов прилив на партийна подкрепа към него. Ако е Станишев, приливът няма да е видим – печалбата му ще се разбере чак след преброяването на гласовете. (Никой, който познава Първанов, няма да смее да му застане на пътя предварително. Не мисля, че го вълнува през колко трупа ще мине.)

Как ще повлияе резултатът върху АБВ? Ако Първанов изгуби партийните избори, вероятно ще се заеме енергично с АБВ (въпреки че той лично може да се кандидатира и от БСП). Анти-корупционната, про-интелигентска и про-морална пропаганда ще е на макс. Познатите БСПартийни интелектуалци ще пропагандират за АБВ и от ютиите ни. Самият Първанов най-вероятно ще е на заден фон – или като “моралният стожер 10 години начело на България”, или дори името му изобщо няма да се споменава във връзка с АБВ. (Да не почнат неудобни въпроси какъв морал демонстрираше като президент, докъде докара България и т.н.) Целта ще е АБВ да се представи успешно на изборите.

(Разбира се, има го и шансът западните служби да му скръцнат здраво със зъби и АБВ внезапно да заглъхне, но идеята ми се струва малко в стил световна конспирация. Пък и на най-висшия руски резидент някъде трудно му се скърца със зъби, рискуваш война с цялото им разузнаване.)

Ако Първанов спечели изборите, вероятно целта и методите ще са точно същите, но може да не се провеждат чак толкова енергично. Той ще е зает с БСП, така ще АБВ ще трябва да го бутат марионетки, а на тях западните разузнавания ще им скръцнат със зъби доста по-лесно. Така че вероятно пропагандата ще е по-слаба и целта може да не се постигне. Ако нещата са особено зле, нищо чудно дори да видим някаква форма на взаимна подкрепа с партията на Кунева.

Помните ли как Бойко не подкрепи Кунева за още мандат като еврокомисар? И вместо нея издигна тотално недоразумение – не че му беше някакво, просто нямаше кого…? Причината беше проста. Твърди се, че Бойко е имал информация за кого всъщност работи Кунева. (Като се има предвид, че информацията е касаела предимно колко неприятна е за ЕС истинската афилиация на Кунева, не ми е трудно да се сетя и откъде може да я е имал.) Е, тя продължава да работи за пак същия човек. Всички финансови и властови ресурси, с които тя се надява да направи партията си, идват от него. Защото партията й е просто поредната му задача. Докато той се занимава с БСП и АБВ…

Партията на Кунева е още в морето, но тиганът на анти-корупцията и про-моралът й вече цвърчи от всички медии. И най-вече от тези, които най-енергично изнасят данни за корупция в ГЕРБ. (Не че данните не са истина, и няма и още – просто илюстрирам кой за кого играе. Но едно е “нормално като за Източна Европа” корумпирана партия, а друго е кадесарската мафия, насочвана от който ни смята за “потенциалния враг”. Разликата е като между грип и чума. Грипът е много неприятна и опасна болест, неоспорим факт. Но ако алтернативата е чумата…) Така че очаквам скорошно съставяне на партията и отлично уредена предизборна кампания. (И отлично финансирана зад кулисите – например привлякла голям брой популярни лица и щедро лансирана от медии и журналисти, понеже “им е много по душа с антикорупционната си и прозападна визия”.) Там поне нещата са ясни.

Ще успее ли да влезе в парламента? Никак няма да се учудя. Уви, достатъчно глупави сме, за да не се научим лесно на номера с еднократните бушончета. А кандидати за бушончета на мафията винаги ще има достатъчно. Още повече че това бушонче се очаква да има много добър търговски вид. Ако успее да подлъже достатъчно хора, нищо чудно да се опитат да го опазят дори за втори мандат – да крият колкото могат за кого работи и с кого гласува, и т.н…

Понякога глупостта ни като народ ме отчайва до степен да съм на границата да се опитам да организирам и аз политическа партия. Нямам си мафия, която да стои зад мен, така че надали изобщо ще набера гласовете да регистрирам партията, да не говорим колко подкрепа ще събера. Но това е без особено значение. Просто искам да знам, че поне съм опитал да направя нещо. Че поне не съм стоял със скръстени ръце… Че съм направил каквото ми е по силите политиката да не е серия торти за мафията и смърдяща гнилоч за честните хора. Пък каквото стане…

След това си спомням, че истинската промяна идва не от политиците, а от гласоподавателите. Че ако гласоподавателите са мислещи и действащи, легиони политици-измамници ще бъдат разкарани, а единиците честни ще бъдат избрани да управляват. И разбирам, че истинското ми място, където мога да бъда полезен най-добре, не е в политиката. То е сред хората. Да ги уча да мислят, да виждат какво се крие зад лъскавата политическа опаковка. Да вярват, че могат да подкрепят свястното, че имат силите да го издигнат да управлява.

И да не се боят да положат труда да открият свестните хора, да ги убедят да се кандидатират, да издигнат и подкрепят кандидатурите им, да им спечелят изборите. Много труд е, но резултатът си струва. Повече от всеки друг труд.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Или по-точно от законодателите. И изпълнителите. И най-вече от баджанаците им.

Става дума за гората по Витоша. И всъщност за Витоша, каквато я познаваме и обичаме.

На 14 март (сряда), от 18:30 до 19:00 ч. шествие в защита на витошката природа ще тръгне от НДК и ще стигне до площад “Възраждане”, където ще има митинг. Аз ще бъда там. И приканвам всеки, на който му се иска да вижда и природа по Витоша, да заповяда.

За тези, които не знаят предисторията: след като прилапа Банско, Боровец и Пампорово, курортната мафия у нас си наточи зъбите за Витоша. (Конкретно се споменава името на Цеко Минев, банков олигарх и масивен инвеститор в курорти.) “Близката до него” фирма “Витоша ски” от доста време държи лифтовете и ски-влековете на Витоша и се опитва да “курортизира” планината в стил Банско. С една дребна подробност – Витоша е доста по-малка от Пирин и Родопа, а София – доста по-голяма от Банско. Там на някои по-непристъпни места оцеля и по малко природа. Тук я очаквам да оцелее предимно в саксиите по прозорците на хотелите.

Дълго време остатъците от закон не позволяваха “мероприятието”. Тази зима “Витоша ски” спря лифтовете и ски-влековете и заяви, че няма да ги пусне, докато не променят закона да позволява строителство и гола сеч и в защитени горски територии. (Територията, която “Витоша ски” използва, е част от природен парк “Витоша”, защитена и включена в “Натура 2000″.) Иначе нямали право да разчистят под лифтовете, а неразчистени били опасни. (Директна лъжа – имат право. Но когато интересите говорят, истината мълчи.) Вместо да им скъсат договора, министрите и кметицата Фандъкова се направиха на две и половина, и в момента исканите от олигарха промени в закона вече са гласувани на първо четене в парламента.

Дълго време на плановете за унищожаване на витошката природа се опъваше Тома Белев, директор на природния парк “Витоша”. Накрая преди към месец беше сменен с подставен конкурс, на който беше избран кандидат без изискваната квалификация (но пък също “близък” до споменатия олигарх). Така че мероприятието е задвижено, и ако не вземем мерки, Витоша скоро ще се превърне в поредния мутрокурорт. Да, от ЕС ще ни насвяткат едни яки глоби за целта, ама тях ще ги плащаме ти и аз, драги ми читателю. “Инвеститорите” само ще тъпчат гуша.

Имаше разни обещания за спазване на закона и опазване на природата. Как ще се изпълняват може да се прецени по досегашната дейност на “Витоша ски”. Преди две години, за да могат да направят някои дребни и неотложни неща, им беше дадено разрешение да извадят внимателно с булдозер и преместят 18 морени в горните части на каменните реки. Те директно взривиха и пренатрупаха над 400. Естествено, напълно безнаказано… Към момента планът им е за създаване на ски-зона с площ 142 декара. Не е трудно да се сметне колко ще станат реално. И да се предскаже какво ще стане с резерватите, гората, туристическите пътеки по билото. С витошката вода, която пият немалко квартали… Полезно е човек да се сеща такива неща. Особено ако живее в България.

Призивът за митинг е на природозащитни организации. В първия момент това малко ме поохлади. Неведнъж съм виждал как ентусиазмът и доверчивостта им биват използвани за плановете на сенчести мафии. Но този път целта е спиране на мероприятието на напълно открита, откровена и пъчеща се с безнаказаността си мафия. И за запазване на най-красивия и истински символ на София. Дори ако някой изпечен кукловод дърпа конците, според мен си струва действието да се подкрепи.

Не само заради планината. Заради нас си. За да свикваме ние да даваме отпор на наглите олигарси, а те да свикват, че наглостта им не минава. По цял свят корупционерите бягат от където ги гонят и отиват където ги търпят. Борим ли се срещу тях, ще имаме в крайна сметка не само по-чиста и по-свястна планина – доста хора това не ги интересува, те никога няма да се качат на нея. Но ще имаме в крайна сметка по-чиста и свястна държава, а това интересува всеки, който живее в нея. По един начин се живее в държава, където редките корупционери треперят, когато им скърцаш със зъби. По друг – където ти трепериш, докато те на тълпи изгребват джоба ти.

Това е най-чудесното на демокрацията – дава хубав живот не на всички, а само на заслужилите го. На положилите усилия, на преборилите се. Така е редно, честно и справедливо. Където хубаво живеят готованците, няма и няма как да има прокопсия. Има я където живеят хубаво борещите се, а готованците мизерстват. Затова и някои държави процъфтяват, а в други се бъхти като говедо срещу мизерен залък. Където каквото народът си е заслужил.

Нека не бъдем готованци. Нека се преборим за природата си. Пък нищо чудно така да спечелим и други неща, които правят страната ни по-свястна и живота ни по-богат.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Днес пред очите ми мина новина, която вероятно е останала незабелязана за повечето хора. А именно: страните от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка) са се договорили да търгуват помежду си в националните си валути вместо в долари. Като ключова резервна валута между тях ще бъде китайският юан.

Сигурно и аз нямаше да й обърна внимание, ако не следях внимателно за нея вече от няколко години. От около година преди този запис, който обяснява с какво е интересно подобно развитие и до какво може да доведе.

Русия е най-големият износител на петрол на света. Китай е най-големият вносител, Индия също е сред най-големите. Бразилия и Русия са огромни износители на суровини и потребители на промишлена продукция, Китай и Индия – огромни производители и износители на промишлена продукция, от суровини. Когато опитите за петролно ембарго срещу Иран престанат, независимо по каква причина, вероятно той ще е много добре дошъл в компанията им… Между тези държави се върти поне 15-20% от световната търговия, може би повече. Тя е процес, който се нуждае от количества долари, сравними с тези във вътрешното потребление на САЩ. Ако тези долари станат ненужни, трябва да идат някъде – емитирани са, пуснати са в обръщение, САЩ са купили срещу тях нещо. И това някъде е реално да е вътрешният пазар на САЩ, да си търсят там покритието. Което го няма…

Да си призная, когато го писах, очаквах нещата да станат по-иначе. Китай държи като валутен резерв хиляди милиарди щатски долари, Русия също. Надали ще им се иска доларът внезапно да се превърне в хартийки. Най-малкото защото това ще ги лиши от възможността да притискат САЩ на политическата сцена. И ще даде на САЩ повод да се осъзнаят, да спрат изтичането на бизнеси и работни места и да си оправят търговския баланс. И да се върнат отново като суперсила с вековни традиции в гражданските права и свободи, а те са ключов извор на икономическо, и оттам и на политическо и военно могъщество… Очаквах постепенното поставяне на САЩ под контрол, основно китайски, да стане абсолютно незабелязано за публиката. Очевидно съм сгрешил.

Всъщност, може и да не съм. Лишаването на щатския долар от статута на световна валута няма как да стане без официални договорки като тази, а те не може да бъдат сключени тайно – търгуващите няма как да ги спазват, ако не ги знаят. Но пък нищо чудно да са се случили неща, които не съм очаквал и дори сега не зная или не оценявам напълно. Може би например за аналитиците на Китай и Русия да е станало ясно, че САЩ няма да могат да овладеят търговския си дефицит, и може да се действа по-свободно. Или пък щатското правителство да не се е показало достатъчно послушно, и да му е ред да опита тоягата вместо моркова… Надявам се да го разбера в някой момент.

Убеден съм, че нито Русия, нито Китай имат желанието отведнъж да спрат търговията в долари и да врътнат на САЩ събуждащ шамар. Шамарът най-вероятно ще дойде, но когато вече е късно за събуждане – убеден съм, че това няма да е преди 2020 г., нищо чудно да не е преди и 2025, може да е дори след 2030. Дотогава просто ролята на долара и САЩ в световната икономика ще спада постепенно и неусетно, докато тази на Китай и компания ще расте. И процесът ще се контролира много внимателно да е плавен… Да, винаги може да изскочи нещо неочаквано и да промени хода на нещата. Но очакваното е за мен това.

Как ще повлияе тази ситуация на ЕС, и в частност на България? Дали промененото политическо и икономическо положение няма в някой момент да форсира радикални промени в САЩ? Дали… Много и много интересни въпроси. Но нека са в някой друг запис.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро ми се наложи да организирам бекъп от (наследен) сървър под FreeBSD на машина под Linux.

Оригиналната система за бекъп от сървъра беше Bacula, която никак не е лоша. Личните ми вкусове за системи с малко компютри в тях обаче клонят към rsync. Затова, когато дискът на бекъп машината се препълни и се наложи да бъде сменен с по-голям, реших да заложа на легендарния си любимец. Както винаги, той не ме подведе.

Сблъсках се обаче с интересен проблем – не ми беше лесно да организирам връзката през шифрован канал. Споделям тук как се справих, за ако някой някога се мъчи с подобна ситуация.

За канала използвам SSH. Задавате на rsync опция -e ssh (в моя случай SSH беше разумно настроен на нестандартен порт: -e "ssh -p 12345") и информацията тече във вид, неприятен за любопитните по трасето. За да настроите обаче автоматиката, ви трябва логване чрез ключ. А по някаква причина SSH сървърът упорито отказваше да ми приеме ключа и настояваше за парола. Прверките на правопис на имената на файловете, пермишъни за тях и директориите и чопленето за информация през -v, -vv и -vvv опциите на SSH не дадоха резултат.

След половин час чоплене и зяпане накрая видях очевадното: на сървъра имаше инсталирани както SSH, така и SSH2, и работеше вторият. Наругах се здравата и откопирах authorized_keys файла в ~/.ssh2, с отново същия резултат. След пет минути ровене из мрежата последва второ самонаругаване – SSH2 използва различна система на описване на оторизираните за връзка ключове.

~/.ssh2# mv authorized_keys backup.pub
~/.ssh2# echo "Key backup.pub" >> authorization

И… нещата отново не проработиха.

Този път падна около час четене и ровене, докато не открих втората логична до очевадност разлика – форматът на публичните ключове за SSH и SSH2 е различен. Изконвертирах формата на линуксовската машина:

~# ssh-keygen -e -f ~/.ssh/id_rsa.pub > ~/.ssh/id_rsa_ssh2.pub

и вече този файл, копиран като ~/.ssh2/backup.pub, свърши чудесна работа.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

С едно изречение – Любомир Николов се нави да води писателски уъркшоп!

Ураааа!

Идеята на този етап е да бъде воден онлайн, така че да е достъпен за всички желаещи. Такса за участие, доколкото познавам Любо, не се очаква – поне докато той смогва да си изкарва хляба с друго. Така че всеки, който иска да се научи да пише от ама много истински писател, е добре дошъл!

Все още не зная как точно ще бъде оформен уъркшопът. Технически изглежда като още един блог. (Което ме кара да мисля, че вероятно Любо ще пуска в него теми за писане като задачи, и желаещите ще пускат писанията си като коментари. Дали обсъждането ще е в следващи коментари или в нова тема, ще си реши Любо.)

Дали ще има официално записване – не знам. Може би просто всеки, който има желание да се учи, ще изпълнява задачите на Любо. Може да има официално записали се. Както реши учителят.

Е, желаещите са добре дошли. Мястото е тук. А аз бързам да се запиша.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Може ли отнякъде си да се свържете с компютър с вашия офис и да работите във вътрешната му мрежа? Разбира се. Това нещо се нарича VPN, и е доста разпространено.

Пускането на VPN свързаност в някой офис често бива смятано за “черна магия”, посилна само за най-легендарните администратори. Е, не е точно така. Имате ли в този офис подходяща машина под Linux? Ако да, няма да ви е никакъв проблем да пуснете на нея VPN сървър. По-долу е описано как се прави това на Debian GNU/Linux 4.06.0 (Squeeze), чрез PPTP VPN.

Инсталиране

Ако вече имате инсталиран на някой компютър Debian Squeeze, почти всичко е готово. (За предпочитане е компютърът да е сървър, който да не се изключва. Когато си извън офиса, понякога е удобно и нужно да се свързваш по всякакви странни часове. Аз обикновено използвам или Интернет гейта, ако е компютър, или файлсървъра.) Ако нямате вече инсталиран, е нужно да инсталирате. Върши работа и старичка машина и инсталацията не е сложна. Графична среда не ви е нужна.

След като вече имате машината и базовата OS, трябва да проверите дали в ядрото има вградена поддръжка за MPPE (елемент от PPTP протокола). Дебианските ядра от 2.6.15 нататък я имат; за Squeeze стандартното е 2.6.32 – всичко трябва да е наред. Ако държите да пробвате, опитайте следната команда:

modprobe ppp-compress-18 && echo OK

(Изпише ли OK, сте… ОК. )

Втората стъпка е инсталирането на VPN сървърния софтуер. То също е простичко – въведете:

apt-get install pptpd

Третата стъпка е да подсигурите фирмата ви да има публичен статичен IP адрес в Интернет (било това адресът на машината, която ще бъде VPN сървър, или на фирмения рутер). Говорете на тази тема с Интернет доставчика си.

Конфигуриране

При свързване към вашия VPN сървър на клиентския компютър (напр. лаптопа, който си носите в командировка) се създава “мрежово устройство” – по терминологията на Уиндоус, вашият VPN. То трябва да има някакво IP, ако ще комуникира през мрежа. А тъй като VPN-ът е пренос на мрежа, на сървъра също се появява съответно на вашия лаптоп “мрежово устройство”, което също трябва да има някакво IP. Първата ви работа е да настроите VPN сървъра да раздава тези IP-та.

Отворете файла /etc/pptpd.conf. Към края му ще намерите таговете localip и remoteip – те са, които ви трябват. Localip са адресите, които ще се появят на сървъра – те задължително трябва да са адреси от вътрешната ви мрежа. Remoteip са адресите, които ще бъдат на VPN устройството на отдалечения компютър – те могат да са адреси както пак от вашата мрежа, така и от друга частна мрежа. Във файла е дадено указание в какъв синтаксис се изписват, и примери.

Принципно localip може да е и само едно – полезен вариант, ако имате много външни клиенти и вътрешна мрежа с почти изразходени IP-та. Ако обаче не е така (а обикновено не е), не се скъпете, позволете да има достатъчно локални IP-та за всички свързващи се компютри. Полезно е например, ако някой в офиса иска да си откопира нещо от споделена директория на “командирования” компютър.

Ако не сте мислили как да разпределите вътрешната мрежа, сега е моментът. Примерно, ако мрежата ви ползва сегмента 192.168.1.0 – 192.168.1.255, бихте могли да оставите адресите от 1 до 100 за фиксирани вътрешни IP-та, 101 до 200 за раздавани по DHCP, и 201 до 254 за давани на VPN-а.

Важно е адресите за localip и за remoteip да не съвпадат, или ако са обхвати, да не се припокриват. Иначе стават… бози.

След като въведете промените, престартирайте pptpd сървъра:

/etc/init.d/pptpd restart

Второто нещо, което трябва да настроите, са потребителите на VPN-а и паролите. Тяхното място е във файла /etc/ppp/chap-secrets. Просто добавете на края му съответния брой редове със следния синтаксис:

username pptpd password *

където username е името на потребителя, а password – паролата му.

Не е нужно да рестартирате нищо след това – при първия опит за свързване сървърът ще си ги прочете автоматично.

Ако имате firewall на компютъра, е нужно да направите необходимия достъп в него. С iptables става чрез следните команди:

iptables -A INPUT -p tcp –dport 1723 -j ACCEPT
iptables -A INPUT -p 47 -j ACCEPT
iptables -A OUTPUT -p tcp –sport 1723 -j ACCEPT
iptables -A OUTPUT -p 47 -j ACCEPT

VPN протоколът използва както порт 1723 на протокола TCP за начална автентификация, така и протокола GRE (протокол 47 – не го бъркайте с порт 47 на протоколите TCP или UDP!) за довършване на автентификацията и прехвърляне на данни. Трябва да отпушите и двата.

Форуардване през рутер

Ако сървърът е инсталиран на машина, която няма пряк излаз към Интернет, е нужно да подсигурите нужните портове и протоколи да се препращат към нея. Настройте фирмения гейт или рутер да форуардва към IP адреса на съответната машина порт 1723 на TCP протокола и GRE протокола. (Някои рутери не могат да форуардват изобщо. Други могат, но само TCP, UDP и/или ICMP протоколите – също няма да свършат работа. При трети номерът става чрез специални обявявания. В краен случай VPN сървърът може да бъде обявен за DMZ компютър, ако рутерът поддържа тази опция и това няма да компрометира сигурността на други задачи на сървъра.)

Свързване към сървъра

Обикновено изнесените машини са под Windows. На него се процедира по следния начин:

- Създавате нова мрежова връзка, от тип VPN към офиса ви
- За сървър, към който ще се свързвате, въведете IP адреса на VPN сървъра или фирмения рутер.
- За потребител и парола въведете потребител и парола, които сте задали при конфигурирането на сървъра.
- За име на връзката е подходящо например “Офиса”
- Името на услугата просто оставете празно.

След това стартирайте тази връзка, и ще се окажете свързани към офиса си. Изчакайте малко (SMB / Windows мрежата има голяма латентност – могат да минат до 20 минути, преди да се появят компютрите от офиса), и… сте в бизнеса.

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

Тази нощ сънувах нещо, което си е направо основа за някой последващ роман на Пратчет. Всъщност, нищо чудно и за повече от един. Не знам откъде се взе, не съм го препрочитал от повече от година. Но с удоволствие бих споделил картинката.

Представете си една хубава двуетажна къща, построена наскоро на неголяма уличка в Анкх-Морпорк. Както следва да се очаква, строителят си е поспестил от работата където това не се вижда. Мазето например си е това от съборената стара къща, с всички тайни входове и изходи от него. Допреди къщата да бъде купена си е било и с всички плъхове, но вече не е. За разлика от хората, плъховете са достатъчно умни, за да напускат нездравословните за тях места… Стените също не са от най-здравите, и с времето сигурно ще изгният. Ако то не се окаже благосклонно към тях.

На втория етаж живее семейство Лъд. Г-н Лъд е фокусник, известен като “Невероятният Лобсанг Лъд”. Нещата, които той прави, граничат с магията. Например шатрата, в която той показва уменията си, се намира точно до Невидимия университет. А пък и фокусите са отлично изпипани. Понякога се случват и грешки, де – примерно да пъхне в магическия гардероб питомния дракон на лейди Рамкин, а да изкара после от него тъщата на лорд Ръждьо. Но публиката е доволна, или поне повечето от нея. Особено при подобни грешки.

Понякога грешките са с трайни последствия. Например, асистентката му Мери-Джейн веднъж е излязла от сандъка за срязване цяло денонощие преди да влезе в него. Съответно двете асистентки са се изпокарали здравата – за стаята си, за обожателя си и не на последно място защото носят еднакви дрехи. Като резултат, първата е отказала да влезе на следващия ден в сандъка, за да не прави услуга на втората. Втората – също, по същата причина. Та, вече Лобсанг Лъд има две асистентки, Мери и Джейн. Пондър Стибънс е създал по този случай теорията за тавмично сдвоените обекти, и обмисля една по-обща теория с работното име “тавмична механика”. Което за пореден път е убедило Архиканцлера, че на този младок нещо не му е наред. Какво общо има механиката с магията?

(Двете асистентки постоянно се сблъскват с купища проблеми. Не могат да понасят да са заедно, но в каквато и посока да се разделят, следващата им хрумка къде и кога да идат е еднаква. Не могат да се разберат коя ще е Мери, а коя Джейн. Отдавна вече са забравили коя от тях е била първата и често го изясняват по шумен начин. Непрекъснато си крадат неволно една на друга репликите и действията. И се конкурират за поредния обожател, което неизменно го прогонва… Вече са стигнали до идеята, че няма да се конкурират една друга за обожател само ако се обожават една друга, но засега са на другия край на спектъра на чувствата. Плюс това, трудно приемат идеята за еднополова противоестествено близкородствена връзка. Хомосексуалните партньори поне не са си роднини. Плюс това, в сравнение с тях двете дори еднояйчните близнаци са по-скоро далечни братовчеди…)

Както е известно от Пратчет, Лобсанг Лъд всъщност е персонификация на Времето. И тъй като трябва да насмогва навсякъде и за всичко, той вечно няма време. Парадокс – да, но времето така или иначе е свързано с купища парадокси… Но пък е благосклонен към стените на къщата. Все пак е добре да изкарат по-дълго. Особено в задъханото бързане напоследък, което всеки отдава по погрешка на обществените промени в Анкх-Морпорк.

Нямането на време се дължи отчасти на ангажираността му с един амбициозен проект – да помогне и на други талантливи хора да покажат способностите си. Към момента освен фокусите му представленията в Шатрата включват и група акробати и дресура на блатни дракони. На няколко пъти са се опитвали да участват и жонгльори, но не са могли да издържат възмутената конкуренция на един от редовните посетители – Библиотекаря на Невидимия университет. Пак там, по споразумение с Гилдията на шутовете, практикуват като “полеви занятия” чираците и калфите им. Най-сетне, там може да бъде видяна понякога и дресура на екзотични животни. Основно крокодили. (Параванът, иззад който Лобсанг вади екзотичните животни, е заял на тази позиция.) Накратко, той управлява първия цирк в Анкх-Морпорк. И управлението му е още по-голям цирк от представленията.

Г-жа Лъд, Сюзън графиня Сто Хелит, е изключително приятна млада дама. Което е проблемът й – би трябвало вече да е изключително приятна не чак толкова млада дама. А младостта е като високите токчета: неудобно е да се носи прекалено дълго. Рационалният й ум отказва да се примири с факта. Съпругът й твърдо отказва да има нещо общо, и не лъже. (Той по принцип не лъже, освен при фокусите.) По липса на други роднини, Сюзън е питала неведнъж дядо си каква е причината, но той твърди, че не знае. Тя го подозира, че има нещо общо, но е трудно да го хване – физиономията му не е от най-изразителните, и не се изчервява лесно.

Извън това, Сюзън работи като гувернантка. В повечето случаи не взема пари – едно, че кварталът не е богат, и второ, че съпругът й изкарва достатъчно. Децата я обожават – прекарването на времето с нея е страхотно интересно. И безопасно, което е рядкост в страхотно интересните неща. Родителите смятат, че Сюзън поощрява въображението им излишно (което се говори за нея още от предишни книги на Пратчет), но я харесват.

Дъщеричката на семейство Лъд е очарователно хлапе, ако и на моменти смущаващо интелигентно. Още от малка иска да види баба си и дядо си. И другите си баба и дядо. Лошото е, че едните принципно не са съществували, а другите могат да бъдат видени само на следсмъртен портрет. Наложило се е да го покажат на малката, което обаче е породило още проблеми. След обяснението, че са умрели, детето не е попитало какво значи “умрели”. Оставило е Сюзън с впечатлението, че по някакъв начин го знае достатъчно добре. (Което е обезпокоило майката доста.) След което е попитало дали няма прадядо, и не може ли да го види. (Което е обезпокоило Сюзън още повече. Има си време за всичко. Особено ако Времето ти е съпруг. И най-вече ако прадядо ти не е обществено популярен. Или по-точно ако не е обществено популярен по правилния начин.)

Новината, че засега не може да види прадядо си, понеже той е далече, не е успокоила малката. Тя е попитала дали прадядо й е умрял. След отрицателния отговор е попитала дали тогава е жив. И след като не е и жив, раждал ли се е изобщо някога. И след като никога не се е раждал, как може да има внуци и правнуци. Отчаяната Сюзън е отговорила, че му е осиновена внучка, и това е успокоило малката любопитница. А Сюзън и до момента се чуди дали малката е недостатъчно логична и не е забелязала разминаването, или е достатъчно логична и си е направила правилния извод.

(Съпругът й не е бил от много помощ по въпроса. Запитан, той я попитал в отговор какво следва да се очаква от дете, което е потомък на Времето по баща и на Смърт по майка. Отговорът на Сюзън е бил “Не знам”. Този на Лобсанг – “И аз”. Смърт не е изявил мнение, но нищо чудно и той да не знае.)

Както всеки дядо и прадядо, Смърт е доста съпричастен към семейството, ако и да стои настрана. Сюзън пази подаръците, които той е правил на правнучката си. Добре заключени на скрито място. След много тайни наблюдения на новородени (и чути куп проклятия, когато и последният биберон се скъса) Смърт й е подарил биберон от най-качественото желязо, което съществува на Света на Диска – желязо за подкови на коня му. (Която поръчка леко е смаяла Джейсън Ог, но той се е справил с обичайното си майсторство.) А по случай тригодишнината й е подслушал съвет на селски мъдрец (“играчка, която да въведе отрано детето в семейния бизнес”) и е подарил малка коса, чието острие реже всичко още преди да го е докоснало. Това е предизвикало скарване със Сюзън и засега Смърт трупа следващите си подаръци в своята къща, в някогашната стая на Изабел. С надеждата да ги поднесе един ден, когато на Сюзън й размине. Надали ще е скоро, но Смърт умее да чака. Пословичен е с това. Освен с доста други неща.

Всъщност, семейство Лъд е възможно именно благодарение на Смърт. Животомерът на Сюзън е вързан за колело на часовника в къщата му и непрекъснато се обръща при въртенето му – това е, което й спестява стареенето. (Лобсанг, естествено, не се очаква да старее.) Пак Смърт е намерил жрец, който да венчае двамата (те така и не са разбрали със сигурност защо точно Хюнон Ридкъли, главата на религиите в Анкх-Морпорк, е изявил такъв ентусиазъм – особено при положение, че и двамата не са поклонници на Слепия Йо). Идеята на подшашнатия жрец за венчални думи между двамата – “бъдете заедно, докато Смъртта ви раздели” – вече си е лично негова. И е добра: Смърт няма никакво желание да ги разделя. Все пак обича внучката си, а пък Лобсанг му се явява нещо като колега – също е персонификация на основен факт от съществуването.

(Преди брака им Смърт се е консултирал с една баба, известна наоколо със съветите си около младоженства. Бабата веднага е забелязала, че нещо в този посетител е странно. Примерно гласът му е нормален. При положение, че тя е почти глуха. И при условие, че от нормален глас се очаква да звучи като погребална камбана… Но все пак му е дала най-полезния си съвет. А именно, че младоженецът трябва да е от ранга на бащата, или при липса на такъв на дядото. Иначе семейството няма да е щастливо… И доколкото от наличните персонификации на основни факти кажи-речи единствено Лобсанг става за жених, Смърт е бил много радостен от случайното съвпадение. Аз пък се чудя случайно ли е, или сър Тери е имал нещо наум в “Крадец на време”…)

На първия етаж на къщата пък от година е фризьорският салон “Конина”. Кръстен е на собственицата си, по предложение на добрата й приятелка Сюзън. Преди това се е казвал “Коен Варваринът”, и за половин година е привлякъл само един посетител. Типичният анкх-морпоркски жител свързва Коен с фризиране чрез странни асоциации. Твърде малко от тях положителни.

Въпросният посетител всъщност също не е искал да ползва услугите на салона. По-скоро, като собственик на кръчмата “Коен Варваринът” (и бияч в нея), е смятал да уреди недоразумението с кражба на име на заведение. Това се е оказало последното му посещение при Конина. (Спокойно, жив е. Даже скоро ще му свалят гипса от ръката и крака. Другите ръка и крак ще имат нужда от още три месеца. По-страшното е, че Конина го е и фризирала. Все върху някого трябва да се учи, нали?)

За щастие, Конина се е оказала добра ученичка. Следващият й експеримент е бил доста по-добър – съжалилата я Сюзън само е ходила после три месеца с шапка. След това е успяла да подстриже съпруга си, Найджъл Разрушителя, доста поносимо. Като за варварин. А след като е и сменила името на салона, се е сдобила постепенно с прилична по размер клиентела. Прическите й понякога изглеждат доста екстравагантно, но за доста жени това е предимство.

Съпругът й работи каквото и повечето други варвари-герои в Анкх-Морпорк – бодигард. Смятат го за безценен в професията си. Връхлита всеки, който посмее да нападне охранявания от него, и след това геройски яде бой, докато охраняваният се измъква невредим. Неоценим помощник е и на градската стража: биещите го така се увличат, че дори сержант Колън обикновено успява да пристигне навреме, за да ги арестува. А понеже са и капнали от умора, не оказват особена съпротива. Въпреки това, Найджъл обикновено се отървава без особени травми. Гледката на някой, който докато го биеш рови из наръчник по варварствуване, е в състояние да стъписа и обезкуражи и най-ядосаните.

Изобщо, около това семейство има нещо мътно. Би трябвало да са доста по-възрастни от семейство Лъд, но по неизвестна ми причина са май дори по-млади. (Подозирам, че има нещо общо с Лобсанг Лъд, но истината вероятно знае само сър Тери. Ако и той, като се има предвид кой от двама ни го е сънувал.)

Синът им е връстник на дъщерята на семейство Лъд, и двамата са неразделни в игрите. Кръстен е на дядо си (естествено), и е възпитаван от баща си във варварски дух и ценности откакто се помни. Очаква се да стане най-уникалния варварин на Света на Диска. Наследил е смелостта на дядо си – единственото, от което се плаши, е вода и сапун. И славата му, макар и засега в рамките на квартала. А също и принципа, че съсипването на цял град е същото като съсипването на детската му стая, само отнема повече време.

От баща си е наследил пълната безвредност към този, когото атакува. А от майка си – желязната физика, светкавичните рефлекси и убийствената унищожителност за другите. Да му връчите играчка означава тя да е в идеално състояние след играта, за сметка на всичко наоколо. Когато порасне, вероятно ще е способен да унищожава сам цели армии: при опита да удари някой противник по носа ще избива всички около него, а когато ги забележи че падат и замахне по тях, ще отнася и оцелелия. Тежкият проблем ще бъде, когато не е сам. Много е вероятно около него да може да оцелее в битка само някой, който е потомък или на Времето, или на Смърт. За предпочитане и двете. Защо такъв някой ще бъде около него, е по-труден въпрос. Но предполагам, че ако такъв някой има нужда от обикновен човек около себе си, ще е силно желателно този обикновен човек да е примерно най-уникалния варварин на Света на Диска.

Подобно на приятелката си в игрите, малкият Коен също се интересува от дядо си. И за разлика от нея, знае за него всичко, което има да се знае за него. Плюс още доста, което би било добре да не се знае от възпитано дете. (Дори ако е възпитано като варварин.) И плюс още няколко пъти по толкова, за което Коен-старши надали и подозира. Легендарността е майка на творчеството… Освен другото, Коен-младши е убеден, че госпожица Лъд с гаранция трябва да му е по някаква линия първа, или поне втора братовчедка. Ако се съди по какво си говорят дамите из квартала, когато предполагат, че не ги подслушва любопитно хлапе, близки роднини на Коен-младши трябва да са поне три четвърти от Анкх-Морпорк. Включително повечето джуджета, тролове, зомбита, гхоли, вампири, върколаци и вероятно и някои големи. Коен-старши е наистина легендарен.

И пак подобно на приятелката си, Коен е твърдо решен да разбере разни подробности около предшествениците си. В неговия случай – какво в крайна сметка е станало с дядо му. И по една случайност, точно госпожица Лъд може да му помогне да се справи със задачата – единственият достоверен източник какво всъщност се е случило с Коен-старши е нейният прадядо. Когото пък тя се опитва да открие най-старателно. И нищо чудно точно Коен-младши да може да й бъде от полза. Защото Смърт постоянно се намира около него. За да връща обратно към живота пострадалите от безконтролната унищожителност на малкия, на които още не е изтекло отреденото време. (Често прибягва и до помощта на Лобсанг Лъд. Единствено корекции чрез връщане на времето назад могат да спестят на квартала унищожителни пожари през ден, експлозии всяка седмица и т.н. Това е друга важна причина Времето напоследък все да няма време.)

Покрай това Смърт напоследък е започнал да се оплаква, че е на път да го прекръстят на Живот. На шега, но в нея започва да се заражда и доза истина. Все повече от върнатите от него описват “околосмъртни” преживявания, в които са видели някой, който ги е върнал към живота. След известен разнобой в описанията за този някой е утвърдено името Ангел на Живота, и лъчезарна външност на въплъщение на Живота. Иначе казано, Смърт се оказва със свой точен антипод като персонификация – който, на всичкото отгоре, е пак той. Което го поставя в състояние на множествена личност. И вероятно здравата би изненадало някои негови внучки, ако го видят като антипода му.

Което може да им се наложи. Не се знае дали наличното положение няма в крайна сметка да докара Смърт до побъркване. Какъв ще е резултатът нито някой знае, нито някой има каквото и да е желание да узнае. Единственото спасение, което би могло да хрумне на някого, е в секта монаси, които вярват, че Животът и Смъртта са едно. Но те са малко, а за да бъде спасен Смърт, в това трябва да повярва значителна част от населението на Света на Диска. (Или поне на Анкх-Морпорк.) А това вероятно ще създаде сериозни проблеми между Смърт и обитателите на Дънманифестин. Никой бог не се радва, когато сред поклонниците му плъзват разни ню ейдж вярвания. Дори ако му е обяснено, че те са естествена част от индустриалната революция, както и забързаното време…

This post was syndicated from: Grigor Gatchev - A Weblog and was written by: Григор. Original post: at Grigor Gatchev - A Weblog

За днес беше насрочен поредният протест срещу АКТА. Позамислих се дали да отида при положение, че все пак придвижването на споразумението уж е спряно в България. След това сметнах, че сигурно огромният процент от хората ще решат същото. А е добре да се знае и вижда, че опитът да бъдем продадени тайничко не е забравен. Че из пепелта тлеят въгленчета, и при нужда протестът може да пламне отново. Достатъчно буен, за да реши нечии политически съдби. Защото излизат да протестират малко хора, но преценяват как да гласуват вече не толкова малко. И се надявам с времето да стават и повече.

На Паметника на Съветската армия се събрахме не повече от 100-150 души. И сигурно към толкова полицаи. По навик ги държах под око. Имаше и кисели заради излишната съботна работа, но повечето бяха в добро настроение и разположение към протестиращите. Мисля си, че момчетата с униформи все повече виждат себе си не като кучетата на властта, а като пазителите на народа. (Да, винаги ще се срещат и корупционери и психопати-комплексари, както навсякъде, но не са мнозинството.) Бавно и постепенно, промяната в мисленето тече.

Присъстващите бяха… ами, постоянното присъствие на митингите срещу безобразия в Интернет. Мярнах Ники Ангелов да снима, видях Асен Генов да дава пространно интервю. Любомир Николов пък даде към четири. И ме смая колко точно е хванал идеята на АКТА: “Влезе ли в сила това споразумение, единственият начин да си “защитя” правата ще е да ги продам на безценица на някой голям…” Ех, ако това го бяха разбрали повече творци. Лъжите, че АКТА защищавала тях, щяха да бъдат издухани като дим.

Към 11:30 тръгнахме към Народното събрание. Постояхме и поскандирахме пред него, след това обиколихме по “Раковска” до “Александър Невски”, където естрада и музикални групи се готвеха да превърнат протеста в концерт. Наложи се обаче да си тръгваме с Ели – и двамата имахме спешна работа. Заобиколихме опънатата лента (насочени от един невероятно учтив и услужлив полицай… ей богу, такива хора могат да накарат дори стар циник като мен да повярва, че полицията наистина се грижи за нас) и тръгнахме към къщи.

Докато шляпахме из локвите обаче, аз замислено се зазяпах под краката си. И на едно място не издържах, спрях и клекнах да съзерцавам гледката.

Натрупаната около едно дърво огромна купчина мръсен сняг бавно се топеше под слънчевите лъчи и по тротоара тръгваха струйки кристално бистра вода. Тук-там правеха неголеми локвички, в които се отразяваше синьото като на картинка небе, и още голите клони на дърветата, и внезапно придобилите цвят сгради наоколо. А по дъното на локвичките се виждаше с подчертана кристална яснота всяка песъчинка, всяко зрънце в тротоарните плочи. Сякаш за момент диоптрите, астигматизмът и умората на очите бяха изчезнали. Отишли някъде далече-далече и отвели със себе си претовареното ежедневие с бързането, грижите и ядовете. Внезапно отново се чувствах дете, което гледа света с широко отворени и удивени очи, и вижда всичко за пръв път. Ново и чисто, неповторимо и уникално, пъстроцветно и истинско, всяка прашинка прелива от приказки и асоциации, всяко камъче е едновременно хиляди неща, дори без да престава да бъде в същото време себе си.

Случаен минувач разсеяно стъпи в най-близката локвичка и я изпълни с вдигната мътилка. За момент премигах – толкова грозно и опустошително ми се стори. Но веднага след това забелязах как бистрите струйки навлизат смело в мътилката и постепенно я отпращат и отнасят. Уж тънички и слаби сред нея, но непоколебими и с това непобедими. Уж едва-едва, но зазяпаш ли се за момент другаде, след малко са прочистили всичко и са му върнали изворната бистрота и свежест. Готов си да се закълнеш, че си е било чисто откакто е сътворено, че е създадено не от вода, камък и кал, а от нещо по-специално, по-истинско. Нещо, което сме забравили, че съществува. Или пък сме го виждали само отдалече и не вярваме, че има как да бъде пред нас и до нас.

Изгледах купчината сняг. Беше кална и грозна, приличаше на някогашната искряща пухкава бяла пелена колкото сбръчкана старица прилича на красива девойка. Но не толкова отдавна е била искряща и пухкава. Сега вече не е, но бистрите й води пречистват и обновяват всичко по пътя си… Скоро от нея ще остане само калта – тленна останка на някогашната красота. Но водите й ще са пречистили и отмили много и много по пътя си, и ще се връщат отново и отново, като бистър дъжд или пухкав сняг, докато този свят го има. А калта ще се слегне и ще стане отново земя, която ражда цветя и дървета, посеви и романтика…

Какво му трябва на човека – почти нищо. Само една най-обикновена пролет.