Noise

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Тази седмица най-истинската и смислена (поне за мен) студентска организация в България – „Призив за образование“ – навършва пет години. Хората, които не спират да отстояват без колебание правото на студентите на достъп до образование, както и още много други студентски права, доказаха още едно рядко качество – постоянство.

Можете да се запознаете с тази организация с филма на колегите от специалност „Културология“ в СУ – „Призив на светло“:

По случай хубавата годишнина, реших да напиша един пост за своето запознанство с „Призив“, за своето първоначално недоверие и последващо уважение и възхищение. От призивци научих много и съм щастлива, че се случи така. Пожелавам на „Призив“ още много постоянство, много нови попълнения (по-бързо спиращи да се колебаят от мен) и много успехи във всички каузи и на всички фронтове… които не са малко.
Бях първи курс, когато попаднах във факултета на първи брой на бюлетина на „Призив за образование“ – нова студентска организация, поставяща си за цел да се бори за безплатно образование и да защитава правата на учащите. Изпитвах силно недоверие към всякакви студентски организации и въпреки че успях да го преодолея за ФСС-то на ФЖМК (благодарение на журналиста и природозащитник Симион Патеев), не успях да сторя веднага същото за тези непознати хора от „Призив“. Въпреки че бюлетинът много ми хареса (особено стихотворенията на последната страница), така и забравих да се поинтересувам повече. Някакви хора се борят за студентските права. Или може би се борят за кариерите си, както всички по-известни студентски активисти?
Бях втори курс, когато с възмущение научих, че е започнато инсталиране на камери за видеонаблюдение в Софийския университет. Смятах (и още го мисля), че това е грубо нарушение на правата ни и че никой няма право да ни наблюдава все едно сме в затвор, а не в университет. Ректорът защитаваше камерите по доста безумен начин – ами, казва, ако някой луд влезе в университета с пистолет?! Как, питах аз, биха помогнали камерите тогава? Не получих отговор.
Започнах да участвам в люти спорове във форума на университета. Разделихме се на „ЗА“ и „ПРОТИВ“ камерите. В споровете се намесиха и колеги от „Призив“, а във форума тръгнаха всякакви слухове за тях – в най-добрия случай, че са „странни“. В един момент се намери някой, който да пренесе дискусията за камерите от онлайн пространството… в университетска аудитория в Ректората. Този някой бяха именно призивци.

Из бюлетина на „Призив“, посветен на видеонаблюдението

Отидох на дискусията на хората, които пишеха толкова хубаво и на които вече симпатизирах, но не смеех да се доверя напълно, защото още не можех да съм сигурна, че някой системно ще се занимава с нещо такова, ще издава бюлетин, ще го раздава на студентите… и ще прави всичко безкористно. Кой от нас не се е наслушал още отпреди да влезе в университет за корумпирани студентски съвети, за „млади и амбициозни“ кариеристи и всякакви платени активисти?
Но беше достатъчно да си пообщувам с призивци, за да разбера, че те не са нито кариеристи, нито интриганти, нито пък сектанти или терористи, за каквито ги обявиха с лека ръка във форума.
Защо пиша това? Защото знам, че има много хора, които не се присъединяват към никакви студентски движения именно заради същите съмнения, които изпитвах и аз навремето. Пиша го, за да ви кажа: има и хора, които наистина защитават каузи, не кариеристи и измамници. Малко са, но съществуват. Ако тръгнете да се занимавате с отстояване на каузи, не е задължително да останете излъгани от съмишлениците си. Има свестни хора, които наистина си струват доверието.
Но ще се върна към проблема с камерите. Към дискусиите в един момент се присъединиха и блогъри като Пейо. Интересното е, че почти никой от защитниците на камерите (освен представители на ръководството на Университета) не дойде да си изкаже на живо позицията. Все си бяхме едни и същи хора – призивци + няколко души, които се ядосвахме много на видеонаблюдението и искахме да си го кажем. Само един път дойде един колега от специалност Право, който се разговори с призивци, призна, че като ги вижда на живо, установява, че са супернормални… и после писа във форума, че замислят атентат!?
И така започнах да виждам как се раждат слуховете и мълвите. Хората подхождаха като мен – с недоверие, че някой може да се бори срещу таксите за обучение наистина заради таксите за обучение, че някой може да защитава студентските права заради самите студенти. А колегите с по-развинтено въображение (често подпомогнато от някой изнервен чиновник, изнервен, че е трябвало да си свърши работата заради някой призивец), пускаха безумните мълви за „тероризъм“. Но студентите от „Призив“ едва ли са първите и едва ли ще бъдат последните хора, борещи се за човешки права (като право на достъп до образование, право на лична неприкосновеност и др.), които са били окичвани с най-разнообразни епитети.
И така, след като разбрах какво не са призивци, дойде време да разбера какво са.

Из сайта на „Призив“

Бях трети курс, когато самата аз се захванах доста упорито със студентски активизъм. Намалиха ни стипендиите и чрез форума на СУ се събрахме хора от различни курсове и факултети, за да направим подписка сред колегите и да протестираме. Събрахме хиляди подписи, за дни  срещахме се с ректорското ръководство, говорихме пред медиите и в крайна сметка сформирахме Инициатива срещу орязване на парите за образование, в която се включиха и хора от „Призив“. Инициативата ни съществува малко повече от година и бе съорганизатор на студентските протести от 2010 г. срещу огромното орязване на университетските бюджети. Заедно, Софийския университет и академиите по изкуствата се изправихме срещу унищожителната политика на новото правителство, който неизбежно щеше да доведе до финансов крах на държавните университети.
Не беше Инициативата срещу орязване на парите за образование, не беше Призив, не бяха студентските съвети и другите студентски организации или ръководствата на протестиращите висши училища. Беше единството на всички студенти и преподаватели, което доведе протестите до успех. Всички заедно успяхме да извоюваме едно по-нормално отношение от държавата към образованието и продължихме учебната си година, без да затваряме поради липса на средства за отопление. Разбира се, не всичко се оправи и образованието ни продължава да е яко забатачено от проблеми, а опитите за вдигане на таксите продължават и днес, но заедно устояхме тогава и разбрахме, че можем да го направим и занапред.

17.11.2010 г. Снимка: Ивайло Атанасов

Студентската инициатива, за която ви споменах, лека-полека се разпадна. Повечето хора се оказаха… добре де, оказахме прекалено непостоянни. Не успяхме да се разберем и да заработим заедно с други студентски организации, а влязохме в дълги спорове кое как и защо трябва да се промени в българската образователна система, без да намерим общо решение откъде да започнем. Накрая на много от нас им писна, а други продължиха посвоему да се опитват да променят нещата към по-добро – а наистина има много работа за вършене.
Но в пълния хаос от очаквания, разнобой на мнения, спорове и какво ли не, „Призив“ успя да оцелее непокътнат и да продължи напред. Със същия устрем и същата непоколебимост. Без грам личен интерес, постоянно в защита на другите. Без губене на време за тъпи плювни и безсмислени спорове. Без страх от авторитети. С много спечелени битки, с много неспечелени, но и неизоставени. С твърдото убеждение, че образованието не е стока, университетът не пазар и не трябва да се превръща в такъв.
Затова аз имам надежда, че нещата ще се оправят – защото има хора, на които им пука, хора, които не се спират пред трудностите и НЕ поставят личния си интерес за своя единствена цел. Искам да благодаря на колегите за всичко направено, както и за приятелството и подкрепата  в собствените ми опити да направя Университета едно по-добро и справедливо място.
Благодаря и само напред!

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Поздрав, макар и няколко минути преди края му. Защото не само днес трябва да си мислим за това, което се случва с въздуха, водата и земята…

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Току-що попаднах на тази прелестна новина във Vesti.bg – „Европейците можели да работят до 74 годишна възраст“. Как се е стигнало до този извод:

Европейците могат да работят доста след сегашната възраст за пенсиониране.
Това сочи проучване на Европейския съюз, според което средно мъжете и жените в ЕС се очаква да живеят без сериозни здравословни проблеми до около 74 години.
Статистическата служба на ЕС оповести днес изчисления за 2010 г. за това колко години се очаква да живеят без сериозни заболявания хората на 65 години.
Тези години са определени като “броя на годините, които човек на определена възраст се очаква да живее без сериозни или умерени здравословни проблеми, което означава, че човекът може да запази обичайната си активност.”
Цифрата за жените общо в ЕС е 8,8 години, а за мъжете – 8,7 години.

Иии нататък започват по държави, като за България според прессъобщението на ЕВРОСТАТ показателят при жените след 65 години е 9,9 години, а при мъжете – 8,8 години.
Внушението на цялата статистика и на новия „показател“ години след пенсия без сериозни заболявания е ясно – възрастните хора, които са се пенсионирали и не са влезли директно в болница са престъпници. За тях се дава пари, без да правят нищо. Много мои връстници периодично скачат и се възмущават как те плащат данъци и осигуровки, с които „хранят“ пенсионерите. По медиите се тръбят статистики колко застарява населението, как скоро работещите ще са толкова по-малко от неработещите (които – о, ужас! – още са деца или пък вече са се пенсионирали), че няма да могат да ги издържат. О, кошмар, хората работят, за да издържат други хора, голяма част от които, научаваме сега, нямат сериозни заболявания, а си позволяват здрави да живеят на наша издръжка!
Излизат разни политици, икономисти и други експерти и ни обясняват как това не може да продължава, как икономиката не издържа и т.н. и т.н. и т.н. А защо и би трябвало да го прави, справедливо ли е едни да не работят, а други да работят и за тяхната прехрана?
Тези пишман експерти и егоистичната им публика забравят няколко неща. Първо, демонизираните пенсионери из Европа и у нас  също са работили. И докато са го правили, от всяка тяхна заплата са им взимали удръжки за пенсия. Това, че са имали късмета да се пенсионират в период на финансова криза, не е тяхна вина. Не те са прецакали борсата.
Второ, врещящите срещу пенсионирането и пенсиите е хубаво да си спомнят, че хората, за които става въпрос, са (сега или в обозримо бъдеще) техните собствени родители и родителите на техните родители. Хората, които са ги отгледали от бебета. Които са правили всякакви комбинации и са се лишавали от какво ли не, за да могат да ги изхранят и изучат, докато те сами започнат да се издържат. Това не са някакви смучещи държавния бюджет демони, а собствените ни семейства.
Трето, врещящите срещу пенсионирането и пенсиите е хубаво да си спомнят, че един ден, живот и здраве, и те ще остареят. Един ден и на тях ще им се прииска да могат да си починат… без да се чувстват като престъпници, задето още не са грохнали от старост. И моля ви, не започвайте в момента да ми се репчите „аз съм велик, аз ще си пестя пари сам, аз няма да тежа на бюджета, аз не-знам-какво-си“. Истината е, че никой от вас не може да каже със сигурност какъв ще бъде той и какъв ще бъде животът му след 40 години. Или дори след доста по-малко. Нереално е.
Колкото и безумно странно да ви звучи, хората не са добичета и съществуването им на света не е с цел да бъдат изцедени до последната капка. Фактът, че са се пенсионирали преди да започнат да боледуват тежко, не бива и не може да се възприема и изтъква като престъпление. Много е лесно да се делим – на млади и стари, на пенсионери и работещи и по още хиляди показатели. Какъв е смисълът на парламента ни да стои надписът „Съединението прави силата“, след като никой не му обръща внимание и позволява политиците – все едно европейски или български – да му внушават, че другите хора – пенсионери, турци, студенти и каквито още ви хрумне – са му виновни за трудностите. Какъв по-лесен начин никой да не посочи истинските виновници за финансовата криза по света и у нас. Кризата, в която България е изпаднала много преди САЩ и останалата част от Европа заради некадърно и крадливо управление…

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Малко снимки и видеоклипове от днешния протест. И понеже са направени от мен, най-законно и в тон с исканията ни казвам: копирай и не спирай!

Интернет е пълен с кадри не само от протеста в София, но и от другите градове, от които Варна, Бургас, Пловдив, Перник, Велико Търново са само част.

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Кадри от протеста срещу ACTA в София днес, 11.02.2012 г.
Очаквайте още видеа и снимки.

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Всяка година студентските такси в Софийския университет растат. Малко по малко, но както е поговорката – капка по капка вир прави.

За първи път закономерността бе нарушена през 2010 година – годината на масовите студентски протести срещу орязването на държавните субсидии за държавните университети и срещу неадекватната политика в областта на образованието като цяло.

Този януари в мига, в който изтече информация, че се готви ново вдигане на таксите, последва студентска реакция. Факултетният студентски съвет на Историческия факултет публикува на сайта си новината за писмо на министър Игнатов, в което той дава разрешение на Софийския университет да вдигне таксите до 2/3 от издръжката на студент (досега законовото ограничение беше до 1/2). Илчев препрати писмото до деканите на факултетите, за да могат те от своя страна да дадат на Академичния съвет на 25 януари предложенията за новите такси, които да се гласуват на място.

Сред студентите обаче се надигна недоволство, което не остана само на ниво говорене. В сайта на „Призив за образование“ и във Фейсбуук се появи призив за студентско присъствие на въпросното заседание на Академичния съвет и за отстояване на досегашните такси.

Събрахме се студенти от различни специалности и курсове и бяхме посрещнати нерадостно от професор Илчев на заседанието. То обаче по правилник е открито, така че никой не се опита да ни гони. Когато дневният ред стигна до новите такси, самият ректор заговори за предложение от сутрешното събрание на Ректорския съвет за невдигане на таксите и за писмо до министър Игнатов. Защото постъпленията от новите такси не могат да запълнят дори и малка част от зейналите дупки от все по-орязваната държавна субсидия. И защото кризата важи и за самите студенти.

Бяхме изслушани и ние. Изказахме мнението, че битката с влошаващото се финансово положение на Университета е обща и не бива да се противопоставяме един на друг.

Ето видео от цялото разискване и от гласуването на академиците:

Както се вижда, те гласуваха единодушно предложението на ректора за невдигане на таксите. Присъствалите студенти пък определихме единодушно това и като наш успех, защото натиск оказваме от отдавна, включително и тази есен. Макар и да не бяхме многобройни вчера, ние бяхме сплотени, постоянни и знаехме за какво се борим.
Разбира се, се намериха умници, които да кажат, че не мнението на студентите е натежало, че то едва ли може да промени нещо.

Струва ми се, че е дошъл моментът, в който трябва да се излекуваме от убеждението си, че ние, обикновените хора без политическа власт и финансов гръб, не можем да променим нищо и да окажем влияние за нищо. Още от училище ни учат така – как никоя голяма политическа промяна у нас не се е случила без чужда помощ, как не бихме могли да проимаме независима държава без Русия, не бихме могли да си сменим политическия строй без Америка, не бихме могли без помощ отвън да постигнем нищичко в никакъв план.

Преди седмица обикновени хора без политическа власт и финансов гръб с масови протести успяхме да убедим правителството да наложи забрана на отравянето на питейната вода и почвите на Североизточна България чрез хидравличен удар. Лобистите на „Шеврон“ започнаха медийна кампания именно на основата на предразсъдъка, че обикновените хора не могат да направят нищо сами. Министър Трайков дори открито заяви, че протестите са организирани от „чужди ПР фирми“. Защитниците на шистовия газ единодушно заявиха – хората не могат сами да организират толкова масови протести.

Защо да не можем? Защо по цял свят могат, а само ние сме тъпите, овчедушните, страхливите, обърканите и неспособните заедно да излезем и да защитим правата си? Правото на достъп до образование, правото на чиста околна среда и питейна вода?

Можем и го доказваме все по-често.

Единственото, което не ни достига като граждани (но и това се променя с времето) е малко повече вяра. В самите себе си.

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Роднините ми дълги години бяха сини гласоподаватели. Всъщност и аз на първите си избори (още преди появата на Зелените) дадох първия си глас за господин Иван Костов. Не споделям консервативни политически възгледи или нещо подобно – нали знаете приказката за най-малкото зло, за неразбрания политик и т.н. Ами, повярвах й.

Из: Фейсбуук на И. К.

Когато вчера Костов изрази бурна подкрепа на хидравличния удар и на проучванията и добива на шистов газ в България, макар че отдавна не съм му избирателка и не съм му от симпатизантите, ми стана доста болно. Защото казусът с шистовия газ не е някаква геополитическа битка между САЩ и Русия, в която ние, българите, трябва да вземем страна. Казусът с шистовия газ не е част от Студената война. И не само защото руската РОСГЕОКОМ е с отделено за добив на шистов газ районче в Добруджа рамо до рамо с Шеврон.
А защото тук става дума за нашата собствена, не американска или руска, а българска питейна вода. За нашата собствена, не американска или руска, а българска земеделска земя, която от години носи приходи на скъпите господа икономисти със земеделската си продукция. А на нас, обикновените хора, носи хляб.
Когато се говори за национална независимост и национална сигурност – за национални ресурси, които да правят България по-малко зависима от други държави – трябва да се отговори на един прост въпрос.
Кой от следните ресурси е от по-първа необходимост на българския (и на всеки) народ: ГАЗЪТ или ВОДАТА?
Кое от тези две неща съставлява над 80% от човешкото тяло – ГАЗЪТ или ВОДАТА?
Без кое от тези две неща никой не може да живее – без ГАЗ или без ВОДА?
Кой от тези два ресурса е задължителен за земеделието – за отглеждането житото и другите култури, които от години ни хранят? Газът или чистата, незаразена с отровни за човека химикали вода?
Вчера Иван Костов заяви, че хидравличен удар се ползва от много години в България.
Независимо дали грешката му е допусната умишлено или от незнание, е безумие да се изцепи така зверски от т.нар. народна трибуна.
Днес, след забраната на Народното събрание, срещу която гласува само той с още петима свои съпартийци, Костов тепърва се сети да поиска експертиза от Минно-геоложкия университет за проучването и добива на шистов газ на територията на страната ни.
Очевидно, въпреки уверените си думи вчера, досега не се е поинтересувал от мненията на инженери и хидрогеолози, а те вече са ги изказвали. Налично е и Становище на Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания при БАН относно риска при проучване и добив на шистов газ, което заключва, че рискът за околната среда НЕ може да бъде оценен като пренебрежим или допустим.
Дори няма да коментирам, че американска компания да добива газ не е гаранция, че тя ще реши да подбие кой знае колко цената на руснаците – ако икономистът Иван Костов не знае, освен геополитика съществува и такова нещо като пазарно ценообразуване. А парите нямат националност.
Подобна политика на безотговорност не може да доведе до нищо добро. Продаването на ресурс, с който България разполага, на частна компания, която, добивайки го по доказано опасна технология (и ако филми като Газленд за вас са пропаганда, прочетете становището на американската EPA за хидравличния удар, съдебните решения на Еквадор и Бразилия спрямо Шеврон, германските изследвания за вече наличните замърсявания и болни хора там) ще унищожи други български ресурси (вода за пиене и напояване, плодородна земеделска земя) няма как да доведе до по-голяма национална независимост. От всичко това ние и особено сънародниците ни от от Североизточна България ще страдаме много повече, отколкото руснаците, дори и няколко години да не пазаруваме газ от тях.
Ако Иван Костов го беше грижа за националната независимост, щеше да настоява за изчакване, докто науката се развие достатъчно, че да изнамери по-безопасна технология за добива на шистов газ. Защото тези находища (ако наистина има такива) няма да изчезнат от самосебе си. Щеше да настоява за защита на земеделските земи и на единствения водоизточник, с който Добружда разполага – подземното езеро, пряко застрашено от проектите на Шеврон, РОСГЕОКОМ и компания. И нямаше да се цепи, преди най-малкото да проучи за какво става въпрос – от независими от Шеврон източници.
Това, обаче, не се случи.
А какво ни остава на нас?
Да продължим натиска. Вчера се прие забрана за проучването и добив на шистов газ по технологията на хидравличен удар, но тази забрана няма статут на закон и лесно може да бъде отменена. За да се прокара закон, първо трябва да бъдат допълнени законите за околната среда и за подземните богатства. А за това трябва политическа воля.
Така че, нека не се отпускаме и не спираме да следим внимателно случващото се в държавните институции. Окончателното разрешение на проблема тепърва предстои!

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Написах този текст като своя курсова работа по дисциплината Журналистически източници в Интернет. Именно затова съм се опитала да пиша възможно най-неутрално за проблема, използвайки и линквайки различни източници. Мисля, че темата е интересна и важна.
Приятно четене!

Всяка държава се стреми към енергийна независимост. За България в особена степен това означава енергийна независимост от Русия – желание, което нараства с годините, но е трудно за изпълнение, защото държавата ни е бедна на енергийни източници.
Именно затова всяка информация за алтернатива още с появата си предизвиква интерес и привлича бързо вниманието на обществото.

Шистовият газ – нова възможност, нов риск?

В световен мащаб шистовият газ е поредното търсене на алтернатива на сегашните енергийни източници. Сам по себе си, той не се различава от природния газ – разликата е, че се намира по-дълбоко и е по-труден за извличане. Шистовият газ не е концентриран в общ резервоар, а е разпръснат в скалите. За да бъде извлечен, скалите трябва да бъдат размекнати с взривове, а газът – изтласкан нагоре чрез вода, пясък и определени химикали, инжектирани под високо налягане.

Като всяко нововъведение, добивът на шистов газ предизвиква и положителни, и отрицателни реакции както по света, така и у нас.
В Полша са дадени повече от 90 разрешения за проучвания и това е възприето добре от населението, като вариант за по-зелено производство на енергия от досегашното й извличане от въглищата, разказва заместник-държавният секретар в Министерство на околната среда Йоанна Пандера. Тя отрича технологията за добив на шистов газ да е по-опасна от АЕЦ или ВЕЦ и смята, че замърсяването на водата не е проблем, защото тя ще бъде пречиствана след добива.
В САЩ шистов газ се добива от години и е допринесъл много за енергийната независимост на страната. Превърнал я е от основен вносител на газ в потенциален износител. Въпреки този успех, налице е силно недоволство сред населението в районите на добив. Режисьорът Джош Фокс, живеещ в местност с неразработени залежи на шистов газ, прави свое лично проучване под формата на документален филм – „Газленд“. Той показва ужасяващи последици за околната среда – отравяне на обработваеми земи и питейна вода, системно натравяне на жителите до разболяването им от рак и други ужасни болести. Този филм се използва като основен аргумент от противниците на добива на шистов газ по света и може да бъде гледан и с български субтитри в Youtube.
В България добивът на шистов газ има и своите привърженици. Алекс Алексиев от Центъра за изследване на Балканите и Черноморския регион може би визира именно този филм, когато заявява в радио „Хоризонт“, че българите се страхуват от шистовия газ, защото им се подава пропаганда, напомняща на комунистическата. Той е сигурен, че няма нито един доказан случай, в който сондиране за шистов газ да е повлияло на водата и това са приказки на хора, защитаващи интересите на руския монополист.
Но доказани случаи има, включително и в САЩ. През декември 2011 г. излезе информация от официален държавен доклад, в който се признава, че хидравличното разбиване замърсява подводните води. Държавната агенция по опазване на околната среда (EPA) открива десет съставки, използвани при фракинг, във водните запаси на Павилиън, Уайоминг. Това показва директно смесване на течностите от хидравличното разбиване с подземната вода в района на Павилиън и здравните власти са посъветвали жителите да не използват от досега годната за пиене вода. Фракингът се е извършил под водоносния хоризонт и близо до кладенците с питейна вода. Това далеч не е единичен случай, но именно той изнесе още по-твърдо дебата в САЩ на ниво държавните институции.
Освен замърсяване на водата, тази технология носи и риск от земетресения. Властите в Охайо стартираха новата година със забрана на добива на шистов газ в щата именно заради нетипична за района земетръсна активност – същият проблем е факт и в Ланкашир, Великобритания, с признание от страна на причинителите.

Заслужава ли доверие „Шеврон“?

Освен на съмненията около самата технология, трябва да се обърне внимание и на компанията, с която българското правителство преговаря най-активно за проучвания и добив на шистов газ у нас – „Шеврон“. В момента Бразилия я съди за 10,6 милиарда долара обезщетение за разлив на 16 500 литра петрол. Наложена е тримесечна забрана на всички сондажи на “Шеврон” и подизпълнителя й “Трансоушън” в Бразилия, като прокуратурата настоява те да бъдат прекратени за постоянно. Еквадорският съд пък вече наложи на „Шеврон“ глоба от 18 милиарда долара за разлив на милиарди галони токсични отпадъци в тропическите гори на Амазония до град Лаго Агрио, в богатата на петролни залежи провинция Сукумбиос. Първоначално глобата е двойно по-малка, но тъй като компанията отказва да се извини публично, окончателното решение на съда от 5-и януари 2012 г. е за двойната сума. Филмът „Суровата истина за Шеврон“ разказва за т.нар. „Амазонски Чернобил“ и историята на 30 хиляди жители на амазонската джунгла в Еквадор, които обвиняват Шеврон за престъпления срещу тяхната земя, свобода и живот.
Филми срещу технологията на добиване на шистов газ има и в Стария континент – заснетият от немската телевизия „3 SAT“ „Треска за газ“ запознава зрителите с технологията на проучване и добив и набляга на огромния риск за населението и за природата. Екипът открива редица проблеми, пропуски и закононарушения на американската компания „Ексон Мобайл“, започнала проучвания в района Нидерзаксен – земята на вятърните електроцентрали и житницата на Германия. Журналистическо разследване на телевизия ARD пък ни запознава с аварии на сонди в Долна Саксония, при които в почвата и водите са изпуснати бензол, живак, толуол – в един от случаите във водата са установени количества на бензол 6 пъти над нормата.

Шистовият газ в България

Противоречивата информация за шистовия газ причини силно недоволство срещу решението за проучванията и добива му в България. На 15.06.2011 г. Министерският съвет даде на „Шеврон“ 5-годишно разрешение да извършват проучване и добив на нефт и природен газ в Нови Пазар. Това доведе до началото на екопротести, които започнаха вяло с пресичане на кръстовища от няколко десетки протестиращи, но с времето недоволството се засили.
Американският посланик в България Джеймс Уолрик изрази мнение, че протестите са подранили, защото все още се говори само за проучване. Той призна, че и в САЩ има притеснения от разработването на находища на шистов газ и опазването на природата и че тече проучване по темата. Но според него е важно за българите да разберат дали изобщо има залежи на шистов газ у нас, като въздействието върху околната среда при проучващите сондажи е незначително. Едва при наличие на шистов газ може да се реши дали България изобщо ще го разработва и чак тогава трябва да се разгледат всички въпроси, свързани с околната среда.
Но природозащитниците са категорични отсега, защото всъщност и за проучване, и за добив на шистов газ се използва една и съща технология – хидравличен удар – и рисковете за замърсяване на водата и земята са еднакво високи.

Диалогът

Диалогът между протестиращи и управляващи през цялото време е крехък. На 18 септември 2011 г. протест в Добрич ядоса премиера Бойко Борисов, който им каза, че нищо няма да се случи, ако не го дразнят, но ако продължат, ще подпише договора на инат (видео).
Междупартиен диалог за шистовия газ също е налице. На 24 ноември БСП внесе законопроект за забраната на проучването и добива на шистов газ в отговор на призива на премиера Бойко Борисов, който по време на парламентарния контрол една седмица по-рано призовава депутатите, които са против, да внесат искане за забрана и да носят отговорността за това решение. Може би именно партийната принадлежност наля вода в мелницата на онези, които твърдят, че съпротивата е проруска пропаганда.
Доколко е задвижен законопроектът не е ясно, но уверенията на заместник-министъра на икономиката и енергетиката Делян Добрев, че „Шеврон“ няма да сондира за шистов газ преди 2015 г. не успокояват еколозите от Института за зелена политика, които атакуват решението на правителството за сътрудничество с „Шеврон“ и във Върховния административен съд.
На 21-ви декември министърът на околната среда и водите Нона Караджова съобщи, че за проучването и търсенето на шистов газ ще се изисква вече и оценка за въздействието върху околната среда и съгласуване с общо четири закона.
Различните форми на протест продължиха и в дните между Коледа и Нова година. На 27-ми декември общинските съветници от Синята коалиция в Разград подариха на колегите си за Коледа по бутилка все още чиста вода, а на 28-ми шофьори в Добрич проведоха демонстрация с надуване на клаксони.
В първия ден на 2012 година най-популярната фейсбуук група срещу проучванията и добива на шистов газ в България „Ние сме против Българският Чернобил – добива на шистов газ“ наброи 35 617 членове, които до 15-ти януари нарастнаха на 51 974 души. Те постоянно обменят линкове по темата, пишат гневни коментари и обсъждат нови протести. Движението си има и сайт на име „Чиста България“, който се подновява постоянно.
Особено интересен е сайтът „Шистов газ в България – дай глас на околната среда!“, представляващ виртуална разходка из находище на шистов газ, през която потребителят копае, сондира, взривява, рафинира газ и чете бележките за всички рискове от тази дейност.
От няколко седмици в цяла България се събира подписка срещу проучването и добива на шистов газ в България. Сайтът „Чиста България“ предоставя подробна информация къде и кога може да се подпише всеки желаещ.
На 13 януари министърът на околната среда и водите Нона Караджова заяви, че не се интересува какво мислят протестиращите, защото нямат никакви сериозни аргументи и са между пет и петнайсет души.
На следващия ден се проведе общонационален протест срещу добива на шистов газ, който обхвана 12 града, сред които София, Пловдив, Варна, Добрич, Шумен, Бургас, Русе, Благоевград. Протестираха и български емигранти в чужбина – в Лондон, Париж и Копенхаген.
Именно на 14 януари излезе информация за рязка промяна в позицията на управляващите – заместник-председателят на парламентарната им група Валентин Николов заяви, че в понеделник (16-ти януари) ГЕРБ ще одобри налагане на временна забрана на проучванията за шистов газ.

На кръстопът

Нормално е енергийната независимост да е приоритет на всяка държава и още по-нормално е държави, бедни на конвенционални източници на енергия, да се обръщат първи към новите технологии. Въпросът пред България, е дали ще постави на първо място енергийната си сигурност или сигурността на околната си среда – на питейната вода и почвата на гъсто населените и определени за проучвания райони на Добруджа.
Дали ще бързаме да сключим договор сега, когато е проявен интерес към държавата ни или ще изчакаме изясняване на световно равнище на точните ефекти от противоречивата технология върху околната среда. Общественият натиск нараства, политиците ни дават противоречиви сигнали и какво решение ще вземат накрая тепърва предстои да се види…

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Днес се събрахме на протест срещу проучването и добиването на шистов газ в България.

Никой нормален човек не може сам да предположи, че одобрена от закона дейност ще отрови водата му до степен да не може не само да я пие, но и да пере и да готви с нея. Че голяма корпорация, допусната на терен от правителството на демократичната му държава, ще направи чешмяната му вода годна само за шантави експерименти – от типа на това да подпалиш течащата струя с огънче от запалка.

Уви, точно това вече се е случило в САЩ. Не на едно и две семейства, а на хиляди. В България си преставяме Америка като съвършеното място, най-високо развитата демокрация, от която трябва да взимаме пример и да се учим във всичко. Възхищаваме се на много неща, защото „така е в Америка“. Питаме се „как ще ги стигнем“. И наистина, Щатите са доста по-развити от нас в много отношения. Но това все още не означава, че са идеални.

Технологията на хидравличния удар, с която се проверява за шистов газ и при наличието му пак с нея се добива, е довела до безвъзвратното отравяне на земята и водите на много места. Вкарването под земя на тонове вода, примесена с всякакви токсини, голяма част от които – канцерогенни, причинява както разпръскването на тези токсини навсякъде, така и смесването на местните води с газ. Резултатът – замърсени и нерециклируеми води, причиняващи смъртта не само на всички животни в района, но и на хора. Или в по-„добрия“ случай – до заболявания като астма, рак на кожата, мозъчни увреждания.

И още, САЩ е държава богата на води. А България не. В това сме предпоследни в Европа, и сега питейната ни вода е малко, но все още достатъчна за нуждите ни. В САЩ местата за добив на шистов газ обикновено са слабо населени – 1-2ма човека на квадратен километър, че и по-нарядко. В Добруджа гъстотата на населението е 60 човека на квадратен километър. Дейността на „Шеврон“ ще остави след себе си пустиня и ще остави „житницата на България“ без плодородна земя и без жито. И с нерициклируемо замърсена вода. Целият този експеримент е толкова абсурден, че на човек му е трудно да осъзнае от раз точно колко абсурден е.

На нормално мислещия човек не може да му хрумне, че някой напълно съзнателно ще предизвика – или ще подпише разрешение да се предизвика – подобна катастрофа. Уви, този акт е възможен благодарение на един фактор, който не е за подценяване – парите. В съвременното общество е напълно нормално да се намерят хора, които да поставят газа над питейната вода, въпреки че тя е от първа необходимост, защото газът носи повече (доста повече) пари. А за властимащите парите са по-важни от хората.

Колкото повече хора осъзнават точно колко страшно е това, което министър Трайков и правителството ни ни готвят с подписването на договор с „Шеврон“, толкова повече съпротива ще има. Защото никой не може да живее без вода. Защото никой не може да приеме спокойно съзнателното отравяне на родината си. Това правителствено решение е в пъти по-страшно за природата ни и за всеки един от нас самите от всички незаконни сечи, застроявания на Черноморието, незаконни лифтове и прочее деяния, от които основателно сме се възмущавали и срещу които сме протестирали. Това е апокалипсис за земята ни, изхранила поколенията преди нас, земята, която може да изхрани и поколенията след нас – ако я съхраним за тях.

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Случайно попаднах на прекрасен монтаж в Deviantart. Но още по-прекрасен е цитатът, който авторката е избрала да съпътсва изображението й:

„Не мисля, че мерилото на цивилизацията е колко високи са нейните бетонни сгради, а по-скоро колко добре се отнасят нейните хора към околната среда и към околните хора“

Ние като народ постоянно се опитваме да догоним другите страни по цивилизованост – първо след Турското робство, сега след Тоталитарния режим. Питам се дали в цялото си старателно наваксване на какво ли не, не пропускаме най-важното – да зачитаме околните и да не забравяме, че те стоят  над  разнообразните придобивки на това, което днес наричаме цивилизация.

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Не съм писала от доста време тук. Блогът е едно от многото неща, които зарязах покрай курсови работи, изпити, писане на дипломна работа и защитаването й. Сега, когато цялата дандания приключи, с удоволствие се връщам към него.

В момента се намирам в едно от най-красивите места в България – Копривщица. Много обичам да идвам тук.

Както винаги, и този път реших да пътувам с БДЖ. Влакът ни трябваше да тръгне в 7:20, но големият ми мозък беше запомнил 7:40, затова ни се наложи да почакаме следващия влак – в 8:40. А той се оказа прелестен:

Пътувала съм с такова чудо единствено до Перник и съм свикнала с ужасно изглеждащите стари вагони, които обаче харесвам повече от автобусите въпреки вида им. Пък и доста често вагоните са далеч по-хубави отвътре.
Напоследък все по-често попадам на хубави влакове. Този обаче определено е връх. Отвътре също е чудесен – просторен, нито студен, нито задушен, чист.

Понеже изпуснахме бързия влак, а този е пътнически, пътуването продължи над два часа. Което в обширното, прохладно и чисто купе изобщо не беше неприятно – а и минавахме през красиви местности, в които слънчогледовите полета и покритите с гори склонове бяха много по-честа гледка от изоставените заводи и разпилените боклуци, които сме свикнали да виждаме, пътувайки из България. Спирахме на много гари, на две стояхме по пет минути, което беше голямо щастие за пушачите.

Когато минахме през два тунела (във влака се включи осветление, а такова, макар и слабо, имаше и в самите тунели), започнахме да се движим през най-зелената и красива местност и така разбрахме, че приближаваме Копривщица.

Трябва да кажа, че копривщенската гара ми е любимата:

А самата Копривщица е фантастична. Ако още не сте ходили, трябва да я видите. Градът е архитектурен паметник и стилът наистина е запазен – улиците са калдъръмени, криви, обградени от стари къщи, измазани в типичния копривщенски стил. Навсякъде има свежа зеленина.

Любимо място – мост Първа пушка. Както човек лесно се досеща по името, имено тук е гръмнала първата пушка, отприщила Априлското въстание. Вижте надписите на моста – за този, който го е съзидал и неговия правнук, който го е подновил. Чудя се дали има някакъв шанс тази приемственост да продължи и през 2013 година с правнук на Петър Калъчев. Не, че мостът е в лошо състояние – просто се чудя има ли изобщо наследници и дали те биха проявили интерес да правят нещо подобно.

В града няма твърде много статуи. Тази на Каблешков е досами музея му. Все още не съм минала през музеите, но ще го направя – нищо, че съм била вече. Любимият ми е на Любен Каравелов, където е и печатната му машина. Другите музеи са на Димчо Дебелянов, Тодор Каблешков, Георги Бенковски, както и Ослековата къща и Лютовата къща. Миналата година в Ослековата къща бе настъпила паника, че наследниците на Димчо Дебелянов се опитват да приватизират както нея, така и музея на поета. Явно още не са успели да го направят, защото вратата на Ослековата къща беше отворена днес, а дворът – препълнен с български и чуждестранни туристи както винаги.

Отседнахме в къща „Стела“. Изключително красива къща с чисти и светли стаи, чардак, кухня и безжичен интернет (благодарение на който в момента пиша този пост).

Дъждът спря.
Ще пиша пак при следващия дъжд или просто като се задържа на едно място за малко по-дълго.

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Човек ще си рече, че няма нищо по-нормално отличните студенти да получават стипендии за успех. Едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че държавните стипендии с всяка година намаляват размера си. „Криза е“.
Затова пък има лъч надежда – в лицето на паралелен европейски проект за втора, т. нар. евростипендия за най-отличните от отличните.
Проектът „Евростипендии и награди“ стартира през учебната 2008-2009 г. Състои се в евростипендии за успех (90 лв. на месец) и еднократни награди за студентски научни проекти (200 лв. еднократна). След още два семестъра (на учебната 2009-2010 г.) първият етап на проекта приключи с хубавата информация, че е одобрена неговата втора фаза – отново с продължителност две академични години, но с увеличен бюджет от 39 милиона на 46 милиона лева.
И тогава се започна Голямото чакане. Досега конкурсът за евростипендиите се провеждаше паралелно с този за държавните стипендии, но през зимния семестър на 2010 г. това не се случи.
Комисията по европейските стипендии и награди на СУ “Св. Климент Охридски” обяви, че вероятно този семестър проектът няма да заработи, защото МОМН са си удължили срока за приключване на документацията по първи етап чак до 03.11.2010 г.
В края на октомври в „Сеизмограф“ по bTV и „Свободна зона“ по TV+ министър Игнатов обеща, че евростипендии ще има, но за тях ще се кандидатства с две молби през летния семестър – една за зимния и друга за летния. Защото има административно забавяне, иначе отличниците ще си получат всичките стипендии, просто половин година по-късно.
През февруари на официалния сайт на проекта излезе една добра новина – че не само ще има евростипендии и за двата семестъра, но и месечната им сума се покачва от 90 на 120 лева.
Каква беше изненадата обаче (не чак толкова голяма, ако трябва да бъдем честни), когато през пролетта кампания така и не се проведе. Започнаха едни слухове – ще започне през април, може би през май. Изписахме куп писма, иззвъняхме куп телефони. Основно към дирекция „Висше образование“ на МОМН. Оказа се, че готовият втори етап на проекта „Евростипендии и награди“ чака с месеци да мине през оценителска комисия, явно някъде в дирекция „Структурни фондове и международни образователни програми“ и чиновниците продължават да се бавят, както само те си знаят.
А месеците изтичат.
На въпроса дали студентите последен курс ще загубят правото на евростипендиите си, ако докато проектът се натутка завършат семестриално, отговор не се появи. Освен ако не считате за такъв препращането от отдел на отдел и сумтенето, че не се знае нищо до решението на оценителската комисия.
Подобно бездействие и подобно отношение е безотговорно и дори подигравателно към студентите. То показва точното отношение на чиновниците към тези, за които ЕС е заделил 46 милиона лева с идеята макар и с неголеми суми на човек да се подпомогне обучението на най-ученолюбивите и амбициозните студенти. Очевидно това, което се цени в ЕС не означава нищо за родния чиновник. Кога въпросните оценители ще се натуткат?
През колко комисии и през колко чекмеджета трябва да мине този проект и ще стигне ли някога до студентите?
Това се питам…

п.п. Каня ви във Фейсбуук групата Евростипендии и награди 2010/2011г. Защо бавят старта на проекта?

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Онзи ден, бързайки за лекции, минах зад Ректората да си разпечатам едни неща. Ей това прекрасно нещо цъфна пред мен:

Искра Баева преподава Най-нова история на колегите от специалност Връзки с обществеността в моя факулет и съм чувала много хубави неща за нея както от тях, така и от колеги от други факултети. Какъв добър преподавател е, колко много знае и колко много научават от нея. Интересно ми е дали това горното не е някакъв нов начин да отмъстиш на преподавател, който те е скъсал на изпит. :Р Ако е така, скоро стените на Ректората и на Университетската библиотека в съвсем академичен дух ще се покрият изцяло с такива надписи. Засега по тях току разцъфват емблеми и лозунги на различни националистически и анархистки организации (предимно откъм булевард “Васил Левски”), сега явно са решили да го дават още по-наедро.
След сравнение с други красиви надписи от онзи ден, hipatiaxxi е стигнала до извода, че става дума за вдъхновени от “Атака” футболни хулигани с крайно националистически плам. И вероятно е точно така. Виждала съм такива хорица и сред студентите.
Много има да пати този университет и тази държава…

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Както повечето хора, влизали в този блог знаят, последните година-две се занимавах доста с проблемите на студентите, орязаните бюджети и прочее, включително участвах в организирането на протести и дискусии. Често се сблъсквах с въпроса „абе, на вас колко ви плащат, че да се занимавате!?“. Много хора, отчаяни напълно от ситуацията в България, не се захващат с подобни дейности именно защото смятат, че няма смисъл човек да се занимава, че каузата е обречена и т.н. Оттам идва и мнението, че за да се захване някой, трябва да му плащат – трябва време на човек, за да осъзнае, че може би представете си има хора, които наистина вярват, че има надежда нещо да се промени и затова се прави цялата тая работа.
Винаги, когато се е говорело за пари и плащане, съм си го представяла така: противен тип със съмнителен вид се забутва в някое кьоше с група продажни лица и, оглеждайки се на всички страни, им бута по пачка на всеки. После се прокашля тайнствено и подшушва: „Нали се разбрахме какво трябва да направите??“, а от небрежно паркиралата кола костюмиран политик съвсем случайно поглежда в същата посока, за да се увери, че всичко е минало по план. Като в лош филм, нали? )
Но днес попаднах на мейлинг до третокурсниците от моя факултет, който ги уведомява за стипендия, отпускана от фондация – по 200 лева на месец. Макар че съм надраснала възрастта, се зачетох от любопитство.
Към изискванията за стипендия освен курса, добрия успех, знаенето на западни езици и нуждата от материална помощ, са прибавени още и студентите да са дясно ориентирани и да посещават образователните им изяви и да помагат при нужда в организирането на тези изяви.
Ето на това се вика елегантно заплащане за активизъм.
Чудя се дали е изолиран случай?

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

С орлови пера в косите и дрехи от еленова кожа, на гърба на волни мустанги и с лъкове и стрели, които никога не пропускат целта… Безстрашни воини и ловци на бизони и скалпове…
Точно така познаваме индианците… от филмите. Понякога те са благородните диваци, друг път назадничавите кръвожадни зверове или пък невинните деца на природата… според моментната мода в киното. Но какви са били и са индианците в действителност? Всички ли коренни народи на Америка са ловували бизони? Всички ли носят пера и яздят коне – без изключение? Къде свършва филмовата реалност и започва истинската?
Преди няколко дни попаднах във форума на Орловия кръг на интересен документален филм – Reel Injun. Превеждам си заглавието като Индианецът от филмовите ленти.
Reel Injun проследява образа на индианците във филмите за един век време – от нямото кино, та чак до днес. Еволюцията на образите, налаганите стереотипи, както и влиянието на холивудските продукции върху начина, по който светът възприема индианците и начина, по който те самите възприемат самите себе си.
Създателят на филма е Нийл Дайамонд от племето крии, който пътува из Америка и посещава ключови места, оказали влияние както върху историята на индианците, така и върху филмите за тях. Например, мястото на екранизираната стотици пъти битка при Литъл Бигхорн – първата, в която армията на САЩ е претърпяла загуба на бойното поле от когото и да е (в случая – от сиуксите).
Също и Пайн Ридж, резерватът на наследниците на Лудия кон – героят от Литъл Бигхорн; Сан Франциско, заради хипи вълната, пробудила нов интерес към културата и съдбата на индианците; Холивуд, който след като години наред преразказва индианската история, в един момент взима главна роля в нея, когато Марлон Брандо изпраща индианката Сашийн Литълфедър да откаже Оскара му за „Кръстникът“ заради отношението към индианците и настоящия им бунт в Ундид Ний.
В Reel Injun са включени кадри от ужасно много класически и по-нови филми, както и коментари на известни индиански и бели режисьори, сценаристи и актьори, сред които Клинт Истууд, Роби Робъртсън, Сашийн Литълфедър, Джон Трюдел, Ръсел Мийнс.
Тук можете да гледате първите десет минути от филма с български субтитри:

Ако ви хареса, можете да си го свалите (без превод) целият оттук:
Файл 1
Файл 2
Важно: за да тръгне, трябва първо и двата файла да се свалят, а после да се разархивират едновременно. Автоматично се получава avi-файлчето и е с чудесно качество (по-добро от откъса горе, който леко пострада от компютърните ми умения).
Приятно гледане!

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Миналата година започнах поредица от постове за 1968 г., която така и не довърших. Затова – време му е вече. Продължавам оттам, откъдето спрях. Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г. Можете да видите предишните публикации на следните линкове:

~линк към част първа~
~линк към част втора ~Китай и Латинска Америка~
~линк към част трета ~Виетнам~
~линк към част четвърта ~Америка в пламъци~
~линк към част пета ~Франция~
~линк към част шеста ~Чехия~

Въпреки разцвета на „глобалните“ средства за масова информация или по-точно казано – на телевизията, човешкото общество през 60-те години си остава удивително разнообразно, даже в пределите на страните от „първия“ и „втория“ свят. Културната глобализация е по-скоро проект, отколкото реалност и поради това не плаши, а омайва с перспективите си. Идеята за множественост на културите, за тяхната принципна различност все още не е популярна и даже изолационните доктрини от рода на Black power! са облечени в мащабните дрехи на марксизма.
Индивидуализмът и отстояването на „Аз“-а като първично творческо начало не противоречат на стремежа към публичност и колективно творчество. Не случайно най-яркото явление в изкуството на 60-те е рок музиката. 1968-ма и последвалите я години е време на разцвет на рок енд рола във всичките му класически прояви, не само като музикален и поетичен жанр, а като особен нонконформистки стил на живот. Това са най-силните години на The Beatles и Rolling Stones, Doors и Velvet Underground, години на младост и израстване на Pink Floyd и Led Zeppelin, Deep Purple и Jethro Tull.

Това е времето, когато „комерсиалната“ и „алтернативната“ музика все още не си противостоят така яростно, а професионалните продуценти само се опитват да „усвоят“ тази част на пазара (и често са бити). Даже тези, които тогава още не са били родени, сега, след почти половин век, говорят с носталгия за Джим Морисън и Джими Хендрикс, Дженис Джоплин и Нико.

Разбира се, мнозина се опитват да дресират непокорния звяр. Резултатите понякога изглеждат парадоксално. През 1968-ма на Бродуей е поставен мюзикълът „Коса“, станал хит благодарение на финансовото покровителство на предприемача Майкъл Бътлър, който иска да пробие в Сената чрез антивоенни лозунги. Всъщност, когато Бътлър за пръв път вижда анонсите към спектакъла, решава, че става дума не за проповядваната от дългокосите хипита любов като начин на живот, а за любовна история в индианско племе… „Коса“, засягащ всички възможни злободневни теми – наркотиците, сексуалната революция, войната, расизма и даже излизащия на мода окултизъм – има небивал успех сред публиката, но рок музикантите виждат в него елементарно шоу. „Някаква скучна версия на това, което наистина се случва и аз не почувствах нищо друго освен досада“ – зявява Джон Фогърти от групата Creedence. От своя страна контракултурата също толкова скептично оценява заснетия в САЩ филм на лидера на европейското интелектуално кино Микеланджело Антониони „Забрийски Пойнт“, в който знаменитият режисьор се опитва да пресъздаде атмосферата на „бунтуващите” 60-те.

В крайна сметка западното общество проявява гъвкавост и приспособимост, преглъщайки и смилайки протеста на поколението на бумърите. Разбира се, културният и политически естаблишмънт не проумява веднага колко далеч може да се стигне по пътя на отстъпките. През 1972 година на конгреса на стремително подмладената Демократическа партия на САЩ един от умерените й членове възкликва: „Тук има прекалено много дълги коси и явен недостиг на хора с пури“. Но само след две години това „увлечение“ е отстранено. В средата на 70-те левите движения престават да са опасност за стабилността на западното общество, заемайки доста скромно място в политиката и доста забележително в изкуството.
Съвсем различна е и мярата за конформизъм при самите „бумъри“. Сред тях се оказват и немалко такива като Бил Клинтън – при тях протестът под формата на пушене на трева и вяло отклоняване от призивите за армейска служба лесно се съчетава с кариеристичните амбиции.
В края на крайщата именно представителите на това поколение и до ден днешен в значителна степен определят лицето на световната култура, бизнес и политика. Въпреки всички разочарования, а може би именно благодарение на тях, това е време на оптимизъм. Този оптимизъм няма нищо общо нито със спокойствието и комфорта, нито с вярата в светлото бъдеще. Вероятно може да бъде сравнен само с оптимизма на първите християни, които с нетърпение и надежда очакват края на света. Наистина в евангелието на младежката контракултура от 60-те години мястото на вярата е заето от бунта, а на надеждата – от скептичноста. Но за това пък призивите за любов са повече от достатъчни – лозунгите са Give Peace a Chance и All you need is love от песените на Битълс, а девизът е Make love, not war!

И това наследство от 1968 година едва ли някой някога ще успее да оспори.

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Напоследък влизам с колеги в някакви фундаментални спорове от типа: стока ли е образованието и само с пазарната му стойност ли се изчерпва смисълът му; само пазарна цена ли има човешкото здраве и т.н.
Та чак до стока ли е Човека?
Използвам главна буква, защото говоря не просто за конкретен индивид, а за всеки човек.
От малка са ме учили за важността на пазара. Той е инструмент, създаден от човечеството, за да улесни размяната на стоки и услуги. Да спомогне всеки човек да получава толкова, колкото е изработил. Да направи размяната на различните видове стоки и услуги равноправна и справедлива според труда. И тъй нататък. Сещате се – за ограничения ресурс, който трябва да се раздели сред нас, искащите да потребяваме неограничено и т.н.
Пазарът винаги за мен е бил точно това – инструмент на Човека, използван по определено (описаното по-горе) предназначение.
В последно време обаче забелязвам нещо странно – хора около мен все повече възприемат самите себе си изцяло като инструмент на пазара, а не обратното. Например, когато се говори за образоването на даден човек, все по-рядко става дума за развитие на интелекта му, за отваряне на ума му и за разните неща, които ако ви изредя ще ви зазвуча твърде я ренесансово, я възрожденско, я нещо друго отдавна отминало. Не, говори се за потребление на стоката образование, на услугата обучение.
Когато се говори за излизането на даден човек на пазара на труда, това все по-рядко се формулира като продаване на уменията му, а направо се говори (като че ли за по-кратко?) за това човекът да се лансира, да се продаде по-добре и т.н.
Когато се говори за здравеопазване, то все по-рядко е хуманната дейност, помагането, спасяването и т.н. Вече е стока и когато не е „финансово ефективна“ стока, просто се прекратява. Справка: многото затворени регионални болници в последните месеци в България. И не само.
Все по-често не само политици, ами дори и студенти от Софийския университет говорят за издигане на финансовата ефективност във висша ценност на обществото.
А къде стои Човека в тази ценностна стълбица?
Да, онзи, който е създал това общество, който е измислил размяната, „финикийските знаци“, стоките и услугите като такива и самият пазар?
Лекциите по реклама в комбинация с дискусиите с такива колеги ме тласнаха към една хипотеза…

А именно за Пазара (главната буква пак е нарочна) като нов вид религия.

Човекът има необходимост още от появата си като вид на Земята да познава света около себе си. Да знае какво го заобикаля и защо.
Но за съжаление никой не е способен да даде отговор на големите въпроси за смисъла на съществуването и живота. Може би именно така са се зародили първите култове, тотемите, вярата в Духовете, напътстващи хората, в свръхестествените сили, които са ни дали живот и бдят над нас, очаквайки нещо в замяна (различно, според различните вярвания).
Така са дошли и първите отговори – как сме се появили, какво представлява светът около нас и защо сме тук.
Древногръцките философи дават също своите отговори, различни при всеки от тях. Светът се е породил от огъня, или от земята, или от въздуха; светът е идеална математическа хармония. Или е изпълнен с буйна енергия хаос.
Различните хора си дават различни отговори. Богове се сменят, появява се монотеизмът в различните му варианти и смисли.

В един момент обаче идва науката. За разлика от религиите тя не изисква вяра; тя има доказателства. Тя може да се пипне и измери. Част от човечеството (в никакъв случай не цялото) се отказва от религията, защото намира своите рационални отговори. Вече няма нужда да вярва на различни шамани, жреци, свещеници, проповедници и да се чуди чии думи са по-близки до реалността. Сега вече всичко се мери черно на бяло.

Но дали това ни е достатъчно?

Науката (поне засега) отговаря за много от нещата на въпроси като кога, къде, как… Но не и на най-важния въпрос – защо.
А Човека е търсещо създание. Всеки от нас е, макар и не всеки да го осъзнава.
В нас има заложена потребност за ясен ред на всичко наоколо, ясно съзнание за този ред и за смисъла от него.
Религиите вече не са достатъчни за голяма част от човечеството – науката ни е направила скептични и аналитични.
Но тази потребност за ясен ред на всичко наоколо остава в нас.

Показателно

Дали, питам се аз, след като не сме успели да открием ясния смисъл от света около себе си, не сме си създали „смисъла“ сами?
Не сме ли взели един от инструментите на своето общество – пазарът – за да го издигнем в култ?
Пазарът, създаден, за да служи на Човека за справедливо разпределение на ограничения ресурс сред изработилите го, се преръща в нещо ново, нещо висше, като Дух, като Бог. Нещо, което осмисля Света. Една до такава степен рационална религия, че нейният атеист става ирационалният, оказващ се догонващ прагматичната материална реалност, а не обратното.
И така пазарът вече не е инструмент на Човека, а човекът се превръща в инструмент на Пазара, той съществува, за да го подхранва.
И вече разполага с отговори. Тук е, за да изработва и консумира. Смисълът на съществуването му е да създава (по някакъв начин) финансов ресурс. Наградата за праведното изпълнение на задачата е консумирането на стоки и услуги от същия този висш Пазар, след като го е захранил достатъчно.
И човекът вече не консумира самите стоки и услуги. Поне според това, което се учи от бъдещите рекламисти, човекът не купува стоката, а нейната история. За да я продадеш, ти трябва да й измислиш добра история. Домакинята не купува праха за пране, а сияйната усмивка на детето, което се е изцапало и знае, че няма проблем, защото този препарат ще махне петната на часа. Шофьорът не купува бързия автомобил, а рекламата за свобода от скоростното движение по шосето и възхитените погледи на хубавите момичета…
… Едва ли тази хипотеза е вярна за голям процент от човечеството. Но имам чувството, че има хора, за които е, че познавам част от тези хора и че тази идея се зароди в главата ми именно от общуването с тях…
От малки ни учат как човечеството върви напред през вековете и хилядолетията и става все по-развито и по-напреднало. Питам се, дали Пазара като отговор (или по-скоро заместител на отговор) е достойният резултат на хилядолетните търсения на нашия вид. И продължавам да мисля, че той трябва да бъде това, заради което е създаден първоначално – наш инструмент, улеснение, удобство – а не това, в което се превръща постепенно…

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Реших и аз да последвам примера на Мила. От доста време се глася за този пост и тя ми даде стимул да се разбързам^^

Из www.clio.uni-sofia.bg

Напоследък ми се налага почти да се оправдавам защо ми харесва да уча в Софийския университет. Модерно е Софийския университет да е назадничав, тромав, нереформиран, лежащ на стари лаври и безсмислен. Покрай орязаната на четири пъти държавна субсидия и писъците на Игнатов и Дянков „пари срещу реформи“ някакси стана ясно от самосебе си, че университетът ни не струва, че си седи в ХХ или дори в ХІХ век и че ние, неговите студенти, сме потенциално прецакани хорица, които си губят времето в него, вместо да учат в чужбина или да градят кариера, без въобще да се занимават с висше.
Не е като в Софийския университет да няма проблеми. Да няма дисциплини с остарели програми, да не се намират и преподаватели-недоразумения. Не е като всички специалности да са в изряден съвременен вид от начало до край. Не е като да няма каква работа да се свърши и какво да се подобри.
Но ми писна хората да се хващат за слаби места на Университета и да слагат абсолютно ВСИЧКО в него под общ знаменател.
Прекарах три години, учейки Книгоиздаване. Остава ми още една. Тая в себе си надежди за магистратура и съм твърдо решена да е в същия университет.
Предполагам, че да се направи програма за специалност като моята не е лесна задача, защото професията издател е многостранна. Изисква от една страна обща култура, познания за околния свят. От друга страна трябват и чисто практически умения. Не е нито научна, нито бизнес специалност, а е нещо по средата. Както и когато издателят създава книга, тя не е единствено културен феномен или единствено стока – той трябва да умее да я вижда и по двата начина, за да успее в професията.
И – изненадващо – програмата ни е богата и изпъстрена с разнообразни дисциплини.

Може би трябва да започна оттам защо специалността „Книгоиздаване“ е във Факултета по журналистика и масова комуникация, а не е при филолозите или библиотекарите. Защото книгата се разглежда като медия, като най-старата медия на света; като форма на комуникация. Не просто като литературно произведение между две корици (най-малкото, не всички книги съдържат литература). Освен това ние се учим не за библиотекари (една хубава професия, за която си има друга специалност), а за издатели. Книгата е комуникация между хора, комуникация отложена във времето, комуникация, която може да се осъществи за ден, за век, за хилядолетие. Освен това, дори и да не си даваме сметка, книгата е здраво вплетена в едно с другите медии. А мястото на медиите е ФЖМК.
Та да се върна на програмата си. Първите две години имаме повече общи дисциплини с другите две специалности във факултета – Журналистика и Връзки с обществеността. С всяка следваща година имаме все повече специализирани книгоиздателски дисциплини, като в четвъратта година можем да избираме между два профила – Редакционно-издателски и Медии и Връзки с обществеността. Като паралелно с това си вървят общите за всички от специалността дисциплини, разбира се.
Заедно с колегите от другите специалности учим Социология, Социална психология, История на българската журналистика, Народопсихология, Политология, Теория на културата, Компютърно-опосредствана комуникация.
Доцент Светлозар Кирилов е един от най-стриктните хора, които познавам, дълбоко навлязъл в материята, работещ към европейски институции.
Професор Драганов, по Социална психология, е най-възрастният ни преподавател въобще, но определено не изкукал и пеещ прастари приказки, колкото да си додава към пенсията, каквато е представата ви за възрастни преподаватели в стар университет. Един от най-умните хора, с невероятно интересни лекции, заради който ходехме в 8 сутринта, събирахме се тройно повече хора от капацитета на залата и седяхме прави.
Доктор Диана Петкова по Народопсихология е обиколила толкова много страни, че ни преподаваше до голяма степен и от личен опит, което направи лекциите страшно интересни. Имахме и лекция с гост професор чужденец, за да се издразня на английския си. )
Компютърно-опосредстваната комуникация при доцент д-р Грета Дерменджиева ме накара да се замисля както за много аспекти на общуването в Интернет, а и за информационното общество като цяло. Същата преподавателка ни водеше и дисциплина само за нашата специалност – Редакционно-издателски системи. Учеше ни да странираме на Adobe InDesign, нещо, което постоянно се прави в издателствата. Дори и издателят да не умее да направи предпечата на книгата лично, е хубаво да има някаква идея от процеса.
Дотук говорех все за социални и комуникационни науки, но имахме и друг вид дисциплини, вече само за нашата специалност. Например Български език и стилистика и Информационни технологии, даващи базисни познания за различни компютърни програми (даже аз, която все още рядко бях припарвала до непраисторически компютър, се ориентирах). Също не са за пренебрегване и литературните дисциплини като Теория на литературата, Съвременна чуждестранна и Съвременна българска литератури (с преподаватели от съответния факултет) и Литературна комуникация, даваща напълно съвременен и различен от ученическия поглед. Там се запознах със „Смъртта на автора“ на Ролан Барт, например. Нещо толкова различно – да не кажа противоположно – от училищното изучаване на литература.
Може би най-важната и най-интересната дисциплина на първи курс беше История на книгата, която ни връщаше в шумерската цивилизация, за да минем през всички етапи на книгата до печатната преса Гутенберг, та чак до наши дни. Преподаваше ни професор Ани Гергова, основоположничката на тази наука в България.
Като споменах по-горе предпечат, имахме си и лекции за печата – Основи на полиграфията, водени от много взискателната преподавателка от Техническия университет доцент д-р Сарджева, която ни мина през всички видове печат, видове хартия, кое за кое е подходящо, за какви тиражи и т.н.
По Графичен дизайн при доцент д-р Веселина Вълканова пък учихме много за правилата при дизайна на книгите, за елементите на книжното тяло, шрифтовете, стиловете, различните фактори за ергономичността на четенето и т.н. Все неща, нужни за практиката.
Друга практична дисциплина беше Интелектуалната собственост в книгоиздаването. Учихме Закона за авторското право в детайли при д-р Ангел Манчев, за да сме запознати и с тази материя, а не да гледаме като пиле у кълчища като стане нужда.
Съвременното световно книгоиздаване при доцент Милена Цветкова бе дисциплината, по която написах 80 страници курсова, вкл. 3-4 страници библиография. Представете си само: в Софийския университет има преподаватели, при които с Copy и Paste от някой сайт като Prepishi.com просто не става! Можете ли да повярвате!? :/
Други интересни дисциплини – Книгата като медия и Теория на четенето. Съвременни тенденции, перспективи, разчупване на мисленето, изваждане на книгата от кодексовата й форма, от хартиеното й тяло.
Още – Научно, университетско и енциклопедично книгоиздаване при доцент д-р Албер Бенбасат, Икономика на книгоиздаването при професор Филева. По последното получихме много сериозен общ курсов проект – да създадем втори брой на единственото професионално списание за Книгоиздаване в България – „4publishing“ . Говорете ми за липса на връзка с практиката при Софийския университет…
Гледам програмата си за четвърти курс с оптимизъм. Чака ме Европейско медийно право при професор Нели Огнянова, Електронни книги и други интересни и необходими за съвременното книгоиздаване неща. Независимо от това, което говорят за Университета министри и други умници, май все пак ще изляза с някакви познания по професията, в която искам да се реализирам. Освен, че от две години редактирам едно списание на хонорар и няма тепърва за първи път да влизам в издателство. Между другото, повечето ми колеги са минали вече през издателства, като някои и понастоящем си работят това, благодарение на стажовете. Вярно е, че сами трябва да си ги уреждаме, но имат добър ефект.
Вещаят на Софийския университет затъване в статуквото, срив на старите лаври, изоставане от съвременните университети (като НБУ например). И когато изоставането не става от самосебе си въпреки тромавата администрация (никой не би я отрекъл) и вътрешните проблеми на Университета (защото никъде не съм казала, че такива няма), ни се „помага“ в тази насока с орязване на бюджета. По няколко пъти. Докато подейства. Ако не подейства – има и следващи години и следващи бюджети. Упорито се говори, че един от добрите ни преподаватели по част от специализираните ни дисциплини ще напуска, защото орязванията намаляват и неговите доходи. Ето така се почва. Текат слухове и за премахване на хоноруваните преподаватели като „антикризисна мярка“, без която специалността чи не може да съществува. Колегите в Студентски град откараха два месеца без вода, а стипендиите ще бъдат орязани за втори път, и то как. Нямаме си нормално действаща библиотека във факултета, нито пък аула, защото едното ни крило е затворено за ремонт, който е почнал отпреди да стана студентка и е стопиран заради липса на пари от месеци, та кой знае докога. И въпреки изгледите за дървена ваканция поради липса на пари за парно, май все пак ще продължат да ни дават образование. Не модно и лъскаво, но необходимо ни за живота и работата ни по-нататък.
И явно май ще имам все нещо в главата като (дай, Боже) си взема дипломата, а?

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

„Постъпвате в Университета в една нелека година. Политици ви обещават светло бъдеще. Ако потърпите. Ако стиснете зъби. Аз това светло бъдеще съм го живял почти цял живот – не ми харесва, не искам да го живеете и вие. Искам да живеете в светло настояще.“

С тези думи Ректора на Софийския университет посрещна първокурсниците и откри новата академична година в Алма Матер. Той подари на министъра на образованието (и бивш Ректор на НБУ) Сергей Игнатов тухла от първата на Университета (и настояща на ФЖМК) сграда, която е била изградена след разорителни за държавата войни за една година, а сега от 10 години не може да се ремонтира.
Колеги от Студентски град, които два месеца бяха без топла вода, направиха протест, недоволни от финансова непрозрачност в СУ (за проблемите с Топлофикация се мълча, докато не стана белята). По време на речта на професор Илчев те издигнаха трансперант с надпис „САМО ТОПЛАТА ВОДА НЕ НИ ГРЕЕ“, а после излязоха и се наредиха с него пред централния вход на Университета. Вместо да се засегне, ректорът ги похвали за критичното мислене и ни призова да не се страхуваме от авторитети, а да имаме свое мнение и да го изказваме.
Необичайното начало беше съвсем в тона на необичайната учебна година, която ни предстои. Дървена ваканция от два до три месеца грози Алма Матер заради неспособност да се справи с цените на Топлофикация при новия си бюджет. Студентските стипендии също са орязани (още по-сериозно от миналата академична година), а евростипендии няма да има в никой ВУЗ поради несвършена от Министерството на образованието работа. Колегите от Студентски град се чудят кога пак ще им спрат топлата вода. Заплащането на преподавателите също е пострадало от настоящето положение.

„С горчива ирония ви казвам, че ви обещаваме малко, но от сърце. Не искахме да помрачаваме вашия празник с протест, защото сте заслужили празника си, но годината не е само от празници. И протести предстоят, ако искаме да запазим вашето и нашето достойнство. Реформите, които се искат, реформи без държавна политика в областта на висшето образование и науката, реформи без финансиране ни гарантират не мизерно развитие, а развитие на мизерията. Затова се борим и затова сме трън в очите на властта.“

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Снощи гледах материал по PRO BG за проблемите със стипендиите в държавните ВУЗ-ове. Парите за отличниците са съкратени навсякъде.

Софийския университет не е споменат, защото при нас крайни решения още няма. Но положението хич не е добро. След като миналата година вече ни орязаха стипендиите от 120 на 90 лева и ни казаха чак след последния момент (заповедите за кандидатстване бяха вече разлепени и сумата от 120 лева беше забелена с коректор), тази година решиха да ни информират за проблемите отрано. Похвално. Не че това прави положението по-розово.
За съжаление, идеите за „оптимизиране“ на стипендиите не са приятни. Социалните стипендии (за кръгли сираци, инвалиди, майки с малки деца) да се съкратят от 120 на 90 лева (те досега винаги са били по-големи от нашите), хората с коефициент 1,1 при определяне на бала (с един жив родител) да се отделят в отделна класация (какъв е смисълът, как това намалява бройките, съответно разходите!?), както и постъпателно да намалява сумата на стипендията в класацията по успех, за да има повече бройки. Това последното вече звучи разумно, макар че те местата ще са толкова орязани, че стипендиантите ще сме с успех 5,90~6,00 и ще е много смешно непълните отличници за една петичка да взимат десет или двайсет лева по-малко от голямата сума от 90 лева.
Вина за това положение в случая Университета няма (тази година не можем да го обвиним в бавене на информацията), а правителството, което е орязало цялостно бюджета му по всички пера, вкл. и за стипендиите. Орязването за 2010 година по думи на Ректора дотук е четири пъти по 10%, а половината от първоначалната сума е раздадена през летния семестър.
Още по-забавно е обаче положението с евростипендиите. Проектът за тях беше до миналия семестър включително, но се взе решение да бъде продължен още четири семестъра (или две години). Досега стипендиите са били по 90 лева на месец и ние си отдъхнахме – поне оттам ще си допълним.
Ако очаквате, че ще напиша, че са ги орязали на по 60 лева, грешите.
Евростипендии просто няма да има и то изцяло поради некадърността на Министерството на образованието, което разтегли максимално във времето доизплащането на евростипендиите и наградите от предходните семестри и си удължи срока за приключване до 03.11.2010 г. По информация на главния секретар на Студентски съвет на СУ Христо Севов, преди да се поднови проекта и да дойдат новите стипендии Министерството тепърва трябва да изпраща отчети в Управляващия орган. Това очевидно няма да се задвижи преди 03.11.
Пренебрегването на образованието се превърна в държавна политика в последната година Орязването на бюджета на държавните ВУЗ-ове, включително и на най-стария и елитен сред тях – Софийския университет – е показателно. Предвиденият за догодина бюджет е същото дередже. Очевидно нито висшето образование като цяло, нито подпомагането на най-добрите студенти на България в частност, са сред приоритетите на ГЕРБ, които само обясняват колко е важно образованието.
А това с евростипендиите е просто капакът. Дори когато пари има, те не достигат до хората, за които са предназначени поради чиновническа некадърност. Усвояване на еврофондове му се вика.
И като си помисля, че стипендиите дори не са най-значимият проблем на студентите на Софийския университет. В сравнение с факта, че от седмици няма топла вода в блоковете ни в Студентски град, защото държавата ни е орязала и парите за Топлофикация, стипендиите са просто незначителен детайл. А топла вода няма да има още поне месец.

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Днес във вестник „24 часа“ излезе много интересна публикация на Екатерина Генова по повод негативите на Фейсбуук – а именно начинът, по който качваме много лична иформация, за да я споделим с приятелите си, без да се замислим, че не винаги ни четат само те. В статията госпожа Генова описва порочни практики като крадене на снимки на известни хора от жълтата преса и използването им за съчиняване на измислици; обяснения на действията на МВР с нещо прочетено във Фейсбуук и други такива. Ще си позволя да цитирам една част от статията, макар че силно ви препоръчвам да прочетете цялата. Ще цитирам един конкретен детайл, на който акцентирах и във Фейсбуук профила си и който подбуди интересни коментари, чието единодушие, трябва да си призная, донякъде ме изненада.

Хора, работещи в чужбина, казват, че интервюто за работа вече включва и преглед на приятелите и снимките в профила ти…
…Но днешните млади хора трябва да знаят, че снимките, на които те се правят, че пушат, че са отегчени, че се бият или играят друга роля, един ден могат да бъдат използвани срещу тях. Че информацията, която днес на воля споделят, може да ги препъне в бъдеще. И да използват всички възможни защити, които мрежата им предлага.

За мое учудване като че ли само аз реагирах негативно на тази тенденция – Фейсбуук приятелите ми ми писаха, че е нещо съвсем нормално и че се прави и у нас. Май само на мен ми направи лошо впечатление идеята, когато кандидатстваш за работа да ти гледат Фейсбуук профила. Вярно, в него се изказваш „пред света“ един вид, но поне на този етап като че ли повечето хора го възприемат като част от личния си живот (съдейки по профилите им), а смесването на личния с професионалния живот не мисля за добра идея. Примерно, човек спокойно може да бъде добър професионалист, имайки в същото време не толкова добре проявяващи се в работата приятели във Фейсбуук профила си. С ръка на сърцето ми кажете, всичките хора, които сте добавили ли са ви близки на живо? А и да имате някой не много читав от служебна гледна точка близък приятел – това прави ли ви автоматично непрофесионалист?
Ако обичате да се напивате с приятели петък вечер и някой от тях после ви качи във Фейсбуук пиянски снимки и Ви тагне, без да обърнете внимание навреме (или пък не мислите, че има нещо чак толкова нередно, че сте си позволили по-купонджийска вечер, че да я криете), това означава ли, че сте непрофесионалист, който обича да идва махмурлия на работното място и т.н.?
Вярно е, че и никой работодател не е Ванга, трудно е да прецени човек с едно CV и две интервюта и е нормално да търси и други начини, но сигурни ли сте, че като ви влезе във Фейсбуук профила, види ви Relationship статуса, добавените приятели, членове на семейството, снимки и статуси, ще разбере обективно точно какъв професионалист сте в сферата, за която кандидатствате? И какви работни навици имате по принцип?
И въобще, не знам в мен ли е проблема, но все си мисля, че не е работа на работодателите личния живот на подчинените им, стига разбира се да не спъва служебните им задължения. А последният начин да се предвиди дали това ще стане е дейността им във Фейсбуук, поне според мен.
Остава утехата, че сайтът предлага различни опции за поверителност – можете да изберете за кого да е достъпен всеки вид информация, който качвате. От всички влизащи през приятели на приятелите до само приятели. И да не забравяте, че между личен фотоалбум и дневник и Фейсбуук има голяма разлика.

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Попаднах на това клипче в YouTube. Много е забавно. Показва чудесно най-разпространената гледна точка на интернет потребителя. Символите на финала ми напомниха за една лекция за разликата между Copyright, Copyleft и Creative Commons лицензите. Третият определено ми е любим за интернет съдържание.
Мелодията, текста и анимацията са дело на Нина Пейли, аранжиментът е на Ник Фелпс. Лицензът е Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0.
Приятно гледане!

Copying is not theft. Stealing a thing leaves one less left.
Copying it makes one thing more; that’s what copying’s for.
Copying is not theft. If I copy yours you have it too.
One for me and one for you That’s what copies can do
If I steal your bicycle you have to take the bus,
but if I just copy it there’s one for each of us!
Making more of a thing, that is what we call „copying“
Sharing ideas with everyone - that’s why copying is FUN!

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Сигурно се чудите къде зачезнах толкова време.
Ами, обхвана ме лятна летаргия. Само че лятото преваля и дойде есента. Вятърът стана хладен и свеж, изпълнен с аромат на гора и земя… особено във Витоша. Кой е казал, че времето е лошо за разходка в планината? Прекрасно е…

Тази снимка е дело на Веско Василев, както и снимката, която се превърна в новия хедър на блога. Благодаря, Веско! А ако ви се разхожда, не позволявайте на времето да ви разколебае. Част от екстрите са свободни места в автобуса, свободни беседки в гората и красиви гледки като тази. Слагайте една допълнителна дреха и беж към Витоша!

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Ако библиотеките нямаха многовековна традиция, а бяха създадени днес…
… щяха да бъдат преследвани от закона. Заради нарушаване на авторски права. Разпространяване на копия от произведения без изричното съгласие на авторите и най-вече – на издателите. Заради четенето на едни и същи текстове от много хора, без те да си платят за това. Ако библиотеките бяха създадени днес, а не преди дълги години, щяха да бъдат преследвани от антимафиотите като организирана престъпност, като посегателски акт върху интелектуалната собственост.
Това е единственият извод, който мога да си направя след героичната акция, на която станахме свидетели:

E, от видеото от пресцентъра на МВР виждаме елегантен мъж с приятна фигура и фешън слънчеви очила да маха един компютър от един покрив като този компютър не е свързан с никакви кабели към нищо и не е особено защитен от… гръмотевици например, ала се води, че е главният сървър на Читанка.инфо. Но не за това ми е мисълта.
Читанка.инфо бе затворена поради пиратстване и организирана престъпност и шестима души, поддържащи сайта, бяха арестувани и наречени ПРЕСТЪПНИЦИ заради сканирането и качването на книги с некомерсиална цел и даването на абсолютно безплатен достъп на всеки Интернет потребител до тях, без дори да си позволят да сложат рекламни банери или нещо друго, носещо приходи.
Законът за авторско право казва:

Чл. 24. (Изм. – ДВ, бр. 77 от 2002 г.) (1) Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:
9. (изм. – ДВ, бр. 99 от 2005 г.) възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели;
10. възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен метод, ако това не се извършва с цел печалба;
11. предоставянето на достъп на физически лица до произведения, намиращи се в колекциите на организации по смисъла на т. 9, при условие че се извършва за научни цели и няма търговски характер

Единственият правно издържан аргумент на Асоциация „Българска книга“ е, че в т. 9 не са посочени изрично онлайн библиотеките. До традиционните библиотеки достъпът е по-труден, трябва да си вадиш карта, да висиш по читални, ако случайно дават книги за вкъщи да ги четеш в определен срок и да ги пазиш да не се нащърбят, закъсат, нацапат и т.н. В днешно време особено в големите градове хората предпочитат да ползват свои екземпляри на книгите пред това да ходят до библиотеките.
Но онлайн библиотеката спестява тези неудобства (стига да ти се виси да четеш пред екрана, аз много рядко се навивам да се подложа на това, но повечето хора са по-скоро склонни и го правят) и е по-привлекателна за младия читател. И понеже явно все още не е докрай правно уредена, е удобна мишена.
За съжаление, книгоиздателите от Асоциация „Българска книга“ виждат четенето онлайн като свалящо продажбите им, а не обратното. В Софийския университет то често се изучава по-скоро като безплатна реклама на книгите – и има защо. Много малко хора са склонни да си купят книга без предварително да я зачетат. Цените са високи и няма как да бъде иначе, понеже в България тиражите не са космически, а консумативите са си на европейски цени, така че едни по-ниски цени правят невъзможно издържането на издателствата. Затова пък безплатният достъп до книгите често води до повишаване на доверието в авторите и в заглавията и закупуването им. Много автори са си вдигнали тиражите с предварително публикуване на книгите им в Интернет – като Стивън Кинг и Дмитрий Глуховски.
Ако четенето задължително беше купуване, то аз също бих била пират, давайки книга, която съм прочела, назаем на приятелка, за да я прочете тя – често срещана практика, откакто съществуват книги. Ако е така, ако съм пират, то вероятно наистина вървим към този модел на книгочетене и книгоразпространение и както Читанка.инфо, така и хартиените библиотеки се превръщат във врагове на интелектуалната собственост, а Закона за депозита – в отживелица.
Ако е така, ако оттук насетне четене = притежаване на книгата, то Законът за авторското право следва да бъде променен не с допълване на онлайн библиотеките, а с пълното изключване на горецитираните му членове въобще и премахване на всички видове библиотеки; същото би следвало и премахването на съответната точка от Хартата на правата на човека. Явно е дошло времето да решим дали да заживеем в една различна, нова епоха, епоха на собственост и монопол върху информацията и знанието, а не на свободен достъп, както е проповядвано векове на ред до днес.
Но нека хората, които движат света в тази посока, към тази „цивилизация“ както се изрази заместник-председателката на Асоциация „Българска книга“ по Нова телевизия тази сутрин, да не се слагат на една нога с Ботев. Промените в статута на книгата, към които съзнателно или несъзнателно се стремят, определено са революционни, но в обратната на Ботев посока. Той е от предишната епоха, епохата на просветителите и възрожденците. Епохата, в която Гутенберг, оплюван от преписвачите на книги, задлъжнява страхотно, за да създаде първата печатна преса и първият печатен тираж – на 42-редовата Библия – за да не успее дори да си върне дълговете, но пък за сметка на това да промени света. Епохата, в която векове по-късно Найден Геров от студент събира думи „из устата на народа“ цифром и словом 50 години, за да издаде своя „Речник на българския език“ с идеята не да държи монопол над съдържанието му, а да го разпространи максимално сред народа и да запази възможно най-много от езика ни. Епохата, в която библиотеките и читалищата, независимо от формалната си регистрация, са били все на почит.
Защото между едните и другите просто няма място за сравнение.
За завършек, искам да ви дам линк към статия по повод атаката над Читанка.инфо, написана от специалист – доцент Милена Цветкова. Тя е завършила Библиотекознание и научна информация и е от дълги години в Катедра Книгоиздаване в Софийския университет, като преподава три от основните дисциплини на специалността. Нейната статия се казва ГОЛЕМИЯТ СТРАХ ОТ ЧИТАТЕЛИТЕ и в нея тя пише:

„Когато стане дума за авторско право върху обекти за четене – имам безапелационна позиция. Аз съм ЗА безплатните книги и безплатното четене. Аз съм ЗА тотално елиминиране на бариерите пред читателя. Били те пазарни, езикови или психологически. Аз съм против юридическия монополизъм на носителите на „права“ и меркантилните занаятчии. Аз съм против пазарната цензура върху четенето.
Твърде шизофренично е да се блокира достъпът до текстове за четене във време, когато се ронят сълзи по „изчезващото“ четене. Най-важното е да се чете. Пък било и играейки си с охранителите на четива или заобикаляйки системата…“

– и още –

„… Читателят е неизброим! Читателят е Легион! Читателят е този, който влива живот в книгата. Няма ли очи, които да я прочетат, книгата е ТУХЛА. Абсолютно всички звена в цикъла на производство на книгата съществуват само заради читателя! Без него и автори, и редактори, и преводачи, и издатели, и търговци, и библиотекари са МУМИИ.“

~ Цялата статия ~

Ако и вие смятате, че епохата на библиотеките и на свободния достъп до книги не е отминала и не бива да отминава, можете да подпишете Гражданската петиция срещу свалянето на законната електронна библиотека chitanka.info и да се присъедините към Facebook групите Да спасим www.chitanka.info и дори Искам да затворят ГДБОП и да отворят Читанка.инфо!. Самата Читанка продължава да циркулира като торент из Интернет, включително и на адрес http://chitanka.gdbop.com/. Отговорът на самия екип на библиотеката можете да намерите тук: http://chitanka.info/operation-mindcrime.html.
В един по-справедлив свят хората, качвали безвъзмездно книги за свободно ползване, биха получили вместо арест звание „Рицари на книгата“. В нашия свят, обаче, това звание получава „антимафиотът“ Явор Колев, за да направи два месеца по-късно Акция „Читателите“ по поръчка на същите хора, които са го наградили. Нямам какво повече да кажа по темата.
Ако обаче вие искате да прочетете още, ето къде можете да го направите на собствена отговорност:

Четене и други престъпления ~ Енея
451 по Фаренхайт ~ Григор Гачев
Читанка дайджест – извънредно издание ~ Майк Рам
Когато неграмотните управляват ~ Иван Бедров
“Героичната” акция на ГДБОП срещу chitanka.info ~ Дани
Хайде и акция „Блогърите“ да видим ~ Руслан Трад
„престъпната“ Читанка ~ Николай Теллалов
Акция „Книжарите“ ~ Hellman
Читанка и ГДБОП ~ Дзвер
За рицарите и книгите… ~ Мишел Бозгунов
– и още много.

This post was syndicated from: Кътчето на Селин and was written by: Selene. Original post: at Кътчето на Селин

Първо те дойдоха за комунистите
и аз не се застъпих за тях, защото не съм комунист.
После дойдоха за синдикалистите
и аз не се застъпих за тях, защото не съм синдикалист.
После дойдоха за евреите
и аз не се застъпих за тях, защо не съм евреин.
После дойдоха за мен,
но не беше останал никой, който да се застъпва.
- пастор Мартин Нимюлер

~

Вчера на кръстовището на „Васил Левски“ и „Граф Игнатиев“ се проведе първи по рода си флаш моб. Първи, не защото не е имало и други флаш мобове, включително и на същото място. Но този флаш моб беше не в защита на природата – достойна кауза, която винаги е била и моя кауза, – а за един проблем, за който досега се мълчеше.
Насилието, породено от неонацизъм.

© Георги Иванов

Трудно е за човек да предположи, че в ХХІ век в България може да стане свидетел на насилие, вдъхновено от идеи от началото на ХХ век. От идеи, довели до световна война, до геноцид, концлагери, жестокости и смърт в огромни мащаби. Нормалният човек ще си рече, че нацизмът е преболедувана болест. Болест, взела огромни жертви и причинила достатъчно щети, за да остави дълбок отпечатък в паметта на човечеството – като болест, към която не трябва за нищо на света да се връщаме.
За съжаление, и в ХХІ век продължават да се намират нейни носители. Случва се патриотизмът и любовта към родината – прекрасни и достойни качества – да се израждат в нещо вредно и уродливо – омраза към другите, различните по някакъв приднак. И тази омраза води не само до плюене на масата, а до организиране на крайно десни групи от … радикални насилници.
Които търсят вдъхновение в Хитлер. В Третия райх. В Бранник.
Не е тайна за никого, че държавата ни не е в добро състояние. Шири се бедност, беззаконие, здравеопазването и образованието стават все по-недостъпни за средностатистическия български гражданин с всяка следваща „антикризисна“ мярка. За съжаление много от хората търсят конкретен, ясно различим виновник. Политиците са твърде недосегаеми, върху тях не можеш да излееш яда си, не можеш да ги накажеш. Затова идват на ред ясно различимите малцинствени групи – ромите (много от които дават куп основания да бъдат обвинявани, нарушавайки законите), турците, хомосексуалистите. Хора, които могат да бъдат посочени с пръст. Удобни жертви. А подобен начин на мислене дава поле на действие на радикалните групи.

„Биячите в затвора! Виновните в затвора!“

На 6-ти юни се състоя протест пред затвора, пардон, пред „дома за временно настаняване на чужденци“ в Бусманци. Протест за освобождаването на 230 човека, които не са набили никого. Всъщност не са извършили никакви престъпления и по никакъв начин не е установено да са престъпници. Хора, много от които са живели вече в страната ни, знаят езика и просто не са успели да си платят на администрацията. 230 човека, сред които бременни жени и деца. Само че – точно така, не чистокръвни българи, следователно врагове на неонацистите.
Към същия протест беше тръгнала група хора, определени от нападателите като „леви“. Т.е. друга ясно разпознаваема група, мразена от неонацистите. През януари един от тези хора на име Борис Боев беше пребит във входа си, откаран с опасност за живота в болница и лекуван от тежко сътресение на мозъка. Същият човек бе сред най-пострадалите при побоя, нанесен в трамвай номер 20 на път към протеста в Бусманци. Ново сътресение на мозъка. Още четирима пребити, едниният от които, на 17 години, с изпочупена на няколко места ръка, претърпяла операция в последствие.
Лесно разпознаваеми врагове, невъоръжени хора пребити с тръби и палки, при числено превъзходство над тях.

„Стига ксенофобия! Стига расизъм!“

Но неонацистите не нападат само по политически убеждения. Също и по външен вид. Наскоро заловиха виновниците за убийство на студент по медицина, разхождащ се в Борисовата градина… убит задето приличал на гей. Борисовата явно не е безопасно място за разходка, там биха и еколози преди екопротест, защото едното момче с тях било циганин.
Време е да започнем да наричаме нещата с истинските им имена. Време е всички да се противопоставим на насилието, защото докато гледаме как нападат другите „групи“ – етнически, религиозни, политически, сексуални – и сме сигурни, че това няма да се случи на нас, защото не принадлежим към тези малцинства – легитимираме насилието, даваме му поле на действие, за да почука то и на нашата врата един ден.
Няма престъпление, което може да бъде оправдано с политическите пристрастия нито на извършващия го, нито на жертвата. Когато биеш един човек, ти не го убеждаваш в правотата си. Насилието отключва насилие, кръгът се завърта и от това страдат всички. Този процес трябва да бъде спрян навреме, докато още не е станало късно.

© Георги Иванов

Още по темата – 
Реакция на Български Хелзингски комитет за побоя от 6-ти юни, както и
Декларация на Зелените против ксенофобията.