Noise

This post was syndicated from: Блогът на Юруков and was written by: Боян Юруков. Original post: at Блогът на Юруков

(c) Agencja Gazeta

Доста неща се случиха от петък насам. Тогава пуснах протеста си срещу ACTA и последвах тези, които отдавна предупреждаваха за опасностите. Доста блогове писаха по темата и ще се опитам да изброя някои от тях по-долу.

Може би първата медия, която реагира, беше в. Труд. Заглавието им обаче подвежда много определяйки подписа на кабинета като „смърт за торентите„. След това цитират мен и Емил, като пропускат същественото – вредата върху много сфери извън мрежата и върху свободата на споделяне като цяло. Дори ги дадох като пример за ранен сигнал за медийна контраатака. От това заглавие пострада и Мария Илиева, която честити „победата“ на всички изпълнителите (премахнала е вече коментара си). Отговорът не закъсня и сега реакцията й бива осмивана масово във Facebook и Twitter.

Като говорим за социални медии, в тази група ще намерите доста хора интересуващи се от темата. Няколко ентусиаста пък организират протест срещу подписа на България, който ще се проведе на 11-ти февруари и ще тръгне в 11 часа от НДК. На тази дата ще има глобален протест срещу ACTA. Ако има във Frankfurt, ще се опитам да кача снимки. Ето тук може да си свалите Anon маска за отпечатване, ако не искате да изпъквате от тълпата. Тук има и една по-сложна в 3D.

Доста медии пуснаха материали по темата – най-вече цитирайки блогъри и анализи в чужди медии. Основният фокус беше върху това, че би се спряло пиратството в мрежата. Една ранна статия в Капитал Daily ми направи впечатление – „Без неудобства„. Там доста точно и ясно се проследяват решенията на правителството и липсата на прозрачност. Една статия на Дневник от днес обаче уцели десетката – „Какво е ACTA и как ощетява интернет потребителите. Отговаря конкрено на някои арументи в подкрепа на споразумението и очертава основните проблеми.

От блогърите, трябва да спомена отново Нели Огнянова, която днес описа ACTA като инструмент за приватизиране на цензурата онлайн. Погледнете и по-ранните й статии за други препратки. Бивол пък пусна цитати от Wikileaks с мнение, че Борисов е натискан пряко от щатите, за да подпишем ACTA. За още мнения посетете Пейо, Eneya, Комитата, Еverhooder, Тишо, Странгера, Method-X, 111bits, Григор Гачев, Костадин и Ангел Игов. Има още много и ще ги намерите във Facebook, Twitter и Блогосферата.

Важно е да запомним

Трябва да отбележим е, че споразумението претърпява много промени през последните 3 години. Голяма част от ранната критика се основава на изтекли становища и части от документа. В днешният си вид, който може вече да прочетете сами, е в известна степен по-либерален и някои драконови мерки са отпаднали. Една такава е временната възбраната за достъп до мрежата при три нарушения. Останали обаче са доста спорни текстове, като това, че доставчиците на интернет трябва безапелативно да предоставят лични данни на клиентите си пряко на други компании и то само при съмнение за нарушаване на интелектуални права. Също така е възможно да се криминализира използването на технологии, които позволяват споделянето на пиратски копия (като торентите и Skype) или използването на системи за скриване на самоличността (като TOR мрежите използвани от Anon, Wikileaks и много репресирани активисти). Аналогични мерки са приложени и при предполагаемото нарушаване на патенти в производството.

Европейската Комисия пусна документ за „митовете около ACTA“, който общо взето (взимайки предвид изказвания в европарламента) казва две неща: „прозрачно сме обсъждали споразумението, но май никой не знаеше“ и „обещаваме, че компаниите няма да нарушават права ви“. Днес в Twitter комисаря по дигиталното развитие Круз отклони въпросите за ACTA и върна топката на комисаря по търговията. В този смисъл, един от аспектите, срещу които протестираме, е почти пълната липса на прозрачност и яснота кой е участвал в изготвянето, какво е променяно, кой ще упражнява контрол и какви са очакваните резултати.

Още проблеми с ACTA заедно с конкретни текстове в споразумението ще намерите при Eneya.

Други статии от по темата за ACTA

Кампания „Дарете кръв. Спрете ACTA!“ – една прекрасна идея за различен протест срещу ACTA. Дарете кръв и покажете, че споделянето е от жизнена важност

Министри спрямо продуценти за ACTA – сравнение на позициите на продуценти и министри спрямо спорното споразумение

ACTA – илюзията за решение – преглед на опитите да се успокои ситуацията с обявяване, че проблемът е решен

Между редовете на ACTA – корекция на някои грешки в аргументите ми и допълване с препратки към анализи на споразумение

ACTA или как се обират човешки права – първата ми статия по темата описваща основните опасности и даваща линкове към полезна информация

This post was syndicated from: Блогът на Юруков and was written by: Боян Юруков. Original post: at Блогът на Юруков

„Запазете си монетите – искам промяна“ Banksy

Има каузи. Каузи много. Залети сме отвсякъде с призиви за внимание, за действие, за състрадание и гняв. Разпращаме си един на друг снимки, статии, лозунги и темите на деня. Запитах се какво значи всичко това и има ли значение.

„Хиляди секат клоните на злото,
но никой не замахва с брадва към корените“
Хенри Дейвид Торо

Надявам се вече да сте чули за ACTA. Преди два дни описах заложените в нея опасности маскирани като опазване на интелектуалната собственост. Напоследък избледнява скандалът с шистовя газ, но вероятно си спомняте картините на пустиня и смърт, която ни рисуваха от една страна и тези с корумпирани еколози и зловещото влияние на Русия – от друга. Сега медиите съобщават за пребити от полицията престъпници и освободените от Ангел Марин чудовища, изнасилвачи и трафиканти.

Казват, че една картина предава хиляда думи, но често се налага картината да е страшна, опасна, скандална и гротескна. Всички се суетим около ежедневните си проблеми и нещо трябва да ни разтърси, за да вдигнем поглед и да се включим в дадена тема. Затова навсякъде от плакати и брошури ни гледат гладни, слаби и болни деца и животни. Всичко обаче има странични ефекти – пренасищането от шокиращи снимки ни кара да изградим защитна стена от безчувствие. Също както прекомерното количество шоколад или адреналин спира да ни радва след време – привикваме с тези стимули.

Тази хипер-стимулация ни вреди. Първият ефект е, че не усещаме сравнително слабите сигнали на страдание и тревога у околните. Вина за това имат не само стимулиращите картини, статии и лозунги, но и самите ние, защото не сме не сме подходили критично към тях.

Има обаче и дори по-вреден ефект – тези които мислят критично, разгледат фактите и чуват различни мнения, биват неизменно отблъсквани от крайността на отделни картини. Говоря за апокалиптичните прогнози за онова, което „би могло да стане“. Мислещият ум разбира (или решава да вярва), че те са малко вероятни и от практични съображения ги отхвърля – често заедно с правилни аргументи и важни предупреждения.

„Никога не се съмнявайте, че малка,
интелигентна и целеустремена група от хора
може да промени света. В действителност,
това са единствените, които са го правили.“
Маргарет Мид

Така всяка кауза – като анти-ACTA, политическата прозрачност, борбата с глада – се сблъсква с противоречие – как да убеди хората, че проблемът е реален и трябва действие. Силата на една малка група от активисти идва от вярата на мнозинството, което от своя страна натиска силните на деня. Трябва добър баланс между силните съобщения, които привличат масата и обстойните аргументи, които привличат мислещите. Липсата на баланс помага само на неизменната медийна контраатака. Тя включва осмиване на гротесковото, всяване на съмнения в аргументите и още по-лошо – претоварване с информация и заглушаване на протестните гласове. Този вихър от нападки и разнопосочни аргументи се подема от масовите медии докато вече никой не знае кое е истина и кое не. Заглавието в днешния брой на в. Труд за ACTA е само ранен сигнал.

„Всички политики се базират на
безразличието на мнозинството“
Джеймс Рестън

Ние, обикновените граждани, виждаме само хиляди каузи и послания, които ни заливат всеки ден. Често им обръщаме толкова внимание, колкото да препратим покана за следване на кауза или страница във фейса. Понякога и самите призиви са точно такива – „Следвайте ни във Facebook, за да опазите …„. Това се нарича „дигитален активизъм“ и често се дава за пример като олицетворение на безразличието и липсата на реално действие. Макар и често направен недобре, той далеч не е за подценяване, защото може истински да промени мисленето на много хора, за разлика от показните протести и безсмислените вотове на недоверие. За жалост обаче, и този метод за привличане на подкрепа страда от същото раздвоение – аргументи срещу ужаси, повърхностна масова кампания срещу задълбочени дискусии.

Как да надвикаме „жълтите“ скандали, дребнавите политиканствания и зомбиращите сериали? Илюзия е, че има пазарен принцип във вниманието на обществото (маловажните теми и каузи да не оцеляват) и мисля, че на всички това ни е пределно ясно. Погледът ни винаги е прикован към хиперстимулантите във всичките им разновидности. Може би се налага силен шок, за да ни извади от този транс и да ни накара да мислим. Всеки, разбира се, има право да не му пука. По същия начин ние имаме право да му кажем, че неутрална позиция реално няма и че е заел грешната страна.

„Светът е опасно място не заради тези, които вършат злини,
а заради онези, които гледат и не правят нищо.“
Алберт Айнщайн

This post was syndicated from: Блогът на Юруков and was written by: Боян Юруков. Original post: at Блогът на Юруков

Това заглавие има също толкова общо с темата, колкото и това, за което ще говорим. Става въпрос за изфабрикуваните новини. Всъщност не са изфабрикувани, защото новина теоретично има – Мануела Горсова загубила делото срещу „Дженерали застраховане“. Заглавията обаче нямат нищо общо с действителността и предават изцяло нова информация:

Осъдиха Мануела Горсова да плати на Стависки разноски по дело

Това ми напомня на ония виц, където Пешо всъщност не бил спечелил кола, а му били откраднали колелото. В нашия случай първо не са осъдили момичето, а е загубила делото и плаща разходите. Второ не на Стависки, а на застрахователите. Така първо се отмества фокуса върху Стависки, второ се впряга абсурдната ситуация, в която тежко ранена трябва да плаща за правото си на обезщетение и трето напълно се изключва от дискусията факта, че „Дженерали застраховане“ са били достатъчно нагли да откажат това, което й се полага. Всъщност това отмества изцяло темата за този сериозен проблем, в който е практически невъзможно да си вземеш застраховката, защото или съда удобно прикляка пред големите интереси, или просто не можеш да си позволиш да ги съдиш. Това е не само вредно за решаването на проблемите, но и неморално от гледна точка на журналистическата етика. На практика се взима една новина и се обръща с главата надолу. Това говорихме и за новината за броя самоубили се у нас.

Не знам дали се прави за прикриване на интереси и PR услуги или с цел повече продажби и кликове. И в двата случая става дума за грозно изкривяване на истината. Не защитавам Стависки за това, което е направил, но около този случай видимо има три сериозни проблема – катастрофите, съдът и застрахователните дружества. Не искам да обвинявам журналистите в пристрастие, но не е ли съмнително, че единият от тях се изключва изцяло от историята и гневът на хората неприкрито и непреклонно се пренасочва?

Мисля си, че най-точно минахме през аспектите на тази тема в Twitter. За целта погледнете последните съобщения на @muiiio, @yradunchev и моите.

Вижте новините по темата – News.bg спрямо Dnevnik.bg

This post was syndicated from: Блогът на Юруков and was written by: Боян Юруков. Original post: at Блогът на Юруков

Е, нали е модерно да сме най-зле. Защо да не сме най-зле и за самоубийствата, сигурно е част от модата.

Цитирам коментар на Темелков (блог, twitter) под статията, която ще обсъждаме тук. Става въпрос за сензацията на д-р Михаил Околийски, която Дневник са цитирали. Не съм бил на пресконференцията, не познавам работата на доктора и въпреки, че много уважавам Дневник, те явно сериозно са преувеличили. Или това, или за една иначе добра кауза е използвана злокобна сензация с цел привличане на вниманието.

Е, успяха – 130 коментара и 2000 прочитания за 5 часа. Заглавието, за което говоря, е „България се оказа с най-много самоубили се в Европа„. То започва с това, че сме на първо място по успешни самоубийства в малкия ни континент. Това просто не е вярно. Замислете се само – кои страни са пословични със самоубийствата си? Скандинавските разбира се. За да не голословнича, ето ви списъка в Wikipedia на световната класация по самоубийства. На първо място е Литва. Ние сме на 43-то. Но да кажем, че данните са непълни и че не се доверяваме на списващите там. Ето ви официалната статистика на EuroStat. Тук съм ви я събрал по-нагледно – брой успешни самоубийства на всеки 100000 души:

Това са официални данни от 2009-та година. Тези за България са от 2008-ма, но дори да приемем, че е имало леко покачване (въпреки понижаването преди това, но все пак навсякъде имаше криза), пак ще се движим около средното за Европа. Цифрите, макар и доста тревожни, пак са в пъти по-ниски от тези на „първенците“. Но нали е модерно да сме най-зле. От нас по-зле няма, ние сме най-отъпкани, никой не прави нищо за нас и дай да се хвърляме на боклука, защото нито ние, нито държавата ни става за нещо. Нали това е психологията? Е как искате хората да не мислят за самоубийство? Тази насаждана депресия просто се стича като кал от всички медии, филми, пресата и дори мрежата, от където човек би предположил, че някой стон на оптимизъм би се чул.

Не смятам, че трябва да се въвежда правилото за „добрите новини“ – това е различно. Всяка новина може да се разкаже като трилър, комедия, филм на ужасите или документален филм. Е, благодарим ви на всички за трилъра – ежедневен, натискащ, подтискащ, депресиращ, сплъстен, катранен, задавящ, убиващ и необорим негативизъм. Ако търсите причините за самоубийствата – ето ви добро начало! Не трябва да си слагаме розови очила, а да свалим черните. Говорили сме си и преди за Бразилия. Ето – те си седят кротко в дъното на класацията, живеят си тежкия живот пълен с отвличания, крайна бедност и болести, за които вече сме забравили в Европа. Те нямат розови очила, но са реалисти – защо да се чувствам зле, като мога да си направя сам да ми е добре. При нас е обратното и общественият шум не помага въобще. Тук не нападам Дневник – просто първия параграф на тази статия ме накара да пиша.

На останалото в нея обаче наистина трябва да се обърне внимание, защото е доста на място. Явно наистина липсва стратегия за справяне с този проблем. Разбира се, за „решаването“ му няма стигнат чиновнически подписи и няколко оглозгани от корупция европроекти. Може обаче да се направи така, че да не се пречи на тези, които искат, знаят и могат да направят нещо по въпроса. Знам, че няма стратегия за общественото психологическо здраве, защото явно липсва такава и за физическото. Липсата на внимание към такива привидно дребни теми е симптоматична – преди 2 дни изтече срокът за въвеждане у нас на специалния общо-европейски номер за безследно изчезнали деца – 116000. Защо? Някой чиновник не си е свършил работата, а това става винаги, когато няма политическа воля – пъдар на място, който да развява редовно тоягата. А ако следваме горната статистика, през тази година ще се самоубият поне 700 души. 300 от тях вече са си отишли. За много по-малко се слагат забрани върху продукти, въвеждат се регулации и прочие.

Съвсем естествено е да кажете – „еми ти Бояне не си тук, не знаеш какво ни е“. И ще сте прави. Какво значение има това? Написаното тук не е ли все пак вярно?

Благодаря за снимките на Corrie и jason.kuffer @Flickr

This post was syndicated from: Блогът на Юруков and was written by: Боян Юруков. Original post: at Блогът на Юруков

До
редакцията на “Разкрития.Ком”,
Севдалина Манолова, журналист

Ирена Кръстева,
Председател на редакционния съвет на вестник “Монитор”
Тодор Варчев, Петя Бахарова,
отговорни редактори,
проф. Михаил Константинов, Юрий Асланов,
наблюдатели,
Яне Янев,
отговорен секретар,
Виктория Пенкова,
журналист

Екип на онлайн изданието на в. “Труд”
Станимир
Въгленов,
Ръководител,
Антон Георгиев, Петър Георгиев, Милена Милева,
Любомир Серафимов, Десислава Микова,
Янислава Монева и Ива Велева,
журналисти

Поводът за това писмо са онлайн публикации в сайтовете trud.bg (21.01.2011), monitor.bg (21.01.2011) и razkritia.com (22.01.2011) по повод смъртта на Борислав Борисов.

И трите публикации по грозен начин очернят личността на г-н. Борисов и грубо нарушават правилата на журналистическата етика с цел търсене на сензация. И в трите има непроверени и съчинени факти, поднесени по пошъл начин.

Отказваме да цитираме текстовете или да дадем линкове към която и да е от трите статии, тъй като не искаме да мултиплицираме грозното и непрофесионалното в българското интернет пространство. Конкретни примери има посочени в жалбата срещу в. „Труд“, която изпратихме в Националния съвет за журналистическа етика и Комисията по етика в печата подписана от 47 души, както и в отворените писма до отговорните лица в „Монитор“ и „Разкрития“.

За съжаление последните две издания не са подписали Етичния кодекс на българските медии и не могат да бъдат разследвани от Националния съвет за журналистическа етика.

След изпращането на писмото до екипа на онлайн изданието на в. “Труд“, те публикуваха кратко извинение. След разпространението му между подписалите жалбата, надделява мнение, че онлайн общността по-скоро не е склонна да го приеме като достатъчно.

Все още нямаме отговор от razkritia.com, а писмото до „Монитор“ се върна обратно. Единственият е-mail посочен от тях за връзка с редакцията не работи:

Deliv­ery to the fol­low­ing recip­i­ent failed per­ma­nently: monitor@monitor.bg

Затова ние искаме повече публично извинение, за очернянето на личността на Борислав Борисов.
Като активни и загрижени представители на българското онлайн общество искаме:

Искаме повече професионализъм и качествена журналистика в България.
Моля, ако сте се почувствали обидени от написаното за @borislavb, ако вие или ваши познати сте били жертви на такива издания или просто искате повече професионализъм в българските традиционни и онлайн медии, публикувайте това писмо на вашия сайт. Всеки е свободен да го направи, стига да не слага линкове и цитати от трите текста.

Лично благодаря на всички 55 човека подписали отворените писма за подкрепата!

ентелегентно, Марио, Gregg

This post was syndicated from: Блогът на Юруков and was written by: Боян Юруков. Original post: at Блогът на Юруков

Задача на медиите е да ни информират за света около нас. Поне така е по дефиниция. Работата е там, че светът и всички преплитащи се истории са толкова сложно нещо, че неизменно и традиционните медии се оплитат в мрежа на интереси и тайни.

Ако медиите са едно донякъде изкривено огледало на света, но и самите те са част от него, кой ни информира за медиите? Знаем, че има търговия на влияние, подмолни игри, изкривяване на истината и прочие. Кой у нас съставя подробен отчет на тези неща?

Фондация „Медийна Демокрация“ прави анализ на медийната среда, но техният фокус е по-скоро върху темите, за които се говори, а не връзките между разказвачите. Обединение от медии поиска осветляване на собствеността на всички издания и това е стъпка напред. Икономедия, като част от тази група започна кампания срещу няколко други вестника заради изкривяване на информация, клевети и обслужване на интереси. Дали това е достатъчно?

Причината да пиша всичко това е огромното впечатление, което ми направи едно предаване по AlJazeera – Listening Post. Какво знаете за AlJazeera? Преди да забележа Ричард Гизбърт и подробните му репортажи за това как медиите оформят обществата по света и аз си мислих, че е просто арабска телевизия, която се опитва да даде алтернатива на CNN и другите подобни. От това, което чуваме от западните медии, разбираме, че арабският международен канал е просто инструмент в ръцете на диктатори и терористи в Близкия Изток и толкова.

Зареден с такива впечатления предаването на Ричард Гизбърт обяснимо ме учуди. Направено е изключително грамотно, а и би трябвало – преди AlJazeera той е работил 11 години за ABC където е отразявал конфликтите в Босна, Чечня, Сомалия и Руанда. В Listening Post той не само проследява медиите по света, но и ни показва как си взаимодействат и влияят от световните събития. Погледът му е глътка свеж въздух на фона на откровената пропаганда на американските телевизии. Говори както за атаките срещу WikiLeaks и Джулиан Ансандж така и за дупките в цензурата на Китай. В едно от предаванията си той направи цялостен репортаж за филма South of The Border, където Олвър Стоун обикаля Южна Америка и говори с почти всички т.н. диктатори там. В интервюто си за The Listening Post, той показва, че тези държави имат и друго лице, което не виждаме – къде заради заглушителното боботене на медиите, къде заради културните ни различия. Учудих се да разбера, че всъщност почти всички лидери като Чавез са избрани демократично на избори одобрени от ООН и имат огромна популярност сред населението. Нещо, за което не се говори в черно-белите истории на ABC, BBC и CNN е, че те се борят с олигархия (предимно бели) създадена от предишните режими, която контролира повечето ресурси за сметка на местното население.

Доколко истории като тази за Южна Америка са верни или не, няма значение. Когато прекарате достатъчно време в наблюдаване на хората разбирате, че няма прави и криви – има гледни точки от които фактите се наблюдават и интерпретират. Задачата на медиите – нови или стари (колкото и да не обичам тези определения), е да ни дават тези различни интерпретации. Медийните конгломерати – като Труд/24 часа, Капитал/Дневник, Стандарт или Дума – застават съзнателно или не на на своята камбанария и не могат да се определят като обективни.

В това, разбира се, няма нищо лошо. Не мисля, че може да има обективна медия, както не може да има обективна личност. Когато съберем повече хора на едно място те почти никога не са коректив един на друг, а по-скоро натрупват грешките си. В този смисъл не виждам лошо да има субективни медии. И сега имаме такива, но това не е ясно заявено, защото се стигматизира както всяка публична тайна.

В този контекст смятам, че би било много полезно да имаме един такъв навигатор из медийното пространство като този, който Ричард Гизбърт създава в AlJazeera. У нас този тип говорене е по-скоро част от сблъсъците между политически и икономически интереси. Господарите и Слави просто докосват повърхността, а останалото се изчерпва с изчитане на печата. Мисля си, че е време да видим такова предаване и в България.

Нещо друго, което The Listening Post ни показва е, че можем да получим много качествен медиен продукт (както го наричат журналистите) от източни медии. Това мисля, че може да е вдъхновение за нашите журналисти, защото показва, че с малко инвестиции и използвайки социалните мрежи може да се постигне много. Друг дори по-добър пример е Russia Today. И те както AlJazeera публикуват всичките си предавания в YouTube и са удобни за гледане. Макар, че повечето наши телевизии пускат записи на сайтовете си, те още нямат смелост да се откажат от контрола върху съдържанието и това кой как го гледа. Чак тогава може да осъзнаят голямата полза от това да пуснат всичко свободно в такива мрежи. Просто има разлика между това да присъстваш в мрежата и да участваш в нея и това беше съществен момент в онзи дебат в Капитал.

И говорейки за мрежата като социална среда, друга важна особеност на The Listening Post е, че след всяка новина, която обсъждат, включват няколко минути с видео-коментари на техни зрители от YouTube. Накрая обикновено пускат някое viral видео, което е имало определен отзвук в медиите, за да покажат как нещо обикновенно може да получи широко внимание без непременно да има някаква художествена или медийна стойност.

Може да следите The Listening Post всяка седмица в YouTube. Публикуват новини и събират мнения във Facebook и Twitter. English Russia има аналогични канали: YouTube и Twitter.

This post was syndicated from: Блогът на Юруков and was written by: Боян Юруков. Original post: at Блогът на Юруков

Както и се очакваше, дебата в Капитал се разгорещи и вече има близо 100 коментара и 140 гласа. Ден преди да пуснат моята позиция за „Не“ и тази на Иво Инджев за „Да„, попитах същия въпрос в Twitter. И там се заформи дискусия, но най-ми хареса изказването на Бояна:

Коментирахме го в една дискусия във факултета ми – по журналистика. Темата е безкрайна и има 1001 отговора на въпроса.

Точно това виждаме и в коментарите в Капитал. Тук ще извадя няколко, които си заслужават да се отбележат, но като цяло спорът се върти около въпроса за качеството, за распространението на информация, за обективността и правото на лично мнение. Иво Инждев нарича блоговете „алтернатива“ и „вид публицистика“. В моята позиция посочвам точно този начин на мислене като опит да се дефинира нещо ново със стари термини и разбирания. В дебата давам различни сравнения, но може би най-точното е, че Иво и много други виждат блоговете като сцена, от която всеки да може да изкаже мнението си. Така въпросът на дискусията и от там как гласуват участниците, се трансформира в спор дали всеки може да каже каквото си иска от тази сцена. Това не само изкривява гласуването, но и отмества темата на спора.

В моето становище аз обрисувам блоговете като нещо доста различно от просто сцени. Макар, че могат да бъдат използвани като такива (избягвайки от цензува и редакторски ограничения, както Иво е направил), в рамките на Блогосферата тази общност от сайтове е по-скоро зала с хора. Представете си коктейл парти, на което всеки общува с всеки, събра се в групи да спорят по нещо, присмиват се на трети или просто споделят истории. Това са блоговете. Причината да си мислим, че може да ги класифицираме като медии е, че някои от гостите в това коктейл парти имат по-интересни истории и идеи и около тях се събрат повече хора, които предават думите нататък. Това обаче би било заблуда, защото в същото това коктейлно парти, медиите биха били асоциални костюмари, които с гръмък глас обявяват какво се случва навън. Макар, че всички ги чуват, повечето не им обръщат голямо внимание или ако го правят – често това е с насмешка и критика.

В някои от коментарите в Капитал открих интересни мнения, които искам да споделя тук. Не съм съгласен с някои от тях, но смятам, че обобщават посоката, в която е тръгнал дебата. Самият той ще продължи до 19-ти юли, като в четвъртък ще се включи Longanlon на моя страна и някой журналист (доколкото разбрах) на страната на Иво. Следват експертно мнение и заключителни тези.

Мнения за дебата:

От valsodar №5:

Интерсно ми е, как в страна в която няма разследваща журналистика, няма медия незасегната от интересите на собственикът й в „отразяването“ на реалноста, може да се говори за каквато и да е била етика на журналиста спрямо читателите? Да оставим настрана Америка и прословутите й награди Пулицър – в страна като нашата, награди за най-добър журналист се връчват, не на този който е изобличил нечия престъпна проява, а на този който най-добре се е изявил в умението да целува задника на властника. Как тогава може да очаквате будните българи да продължват да вярват на платените медии и да не потърсят друга алтернатива за правдивото си информиране? …

От Манол №8:

Блоговете НЕ са медии. Мнението на автора може да бъде твърде субективно, а позицията му по дадена тема да не бъде предварително проучена. Блогърите не са журналисти ( изключвам тези, които са завършили журналистика или са практикуващи такива ). Няма журналистическа етика, изобщо няма бранш – всеки блогър е сам за себе си.

От gradinko №19:

Блоговете не са медии, а хора. Дали ще напишеш „Гоце има трипер“ в блога си или на стената на блока, или ще го извикаш на площада няма значение – това действие представлява единствено теб като индивидуално човешко същество. Но въпросът дали блоговете са медии е йезуитски поставен за да измести вниманието от по-важния въпрос – трябва ли да бъдат регулирани. Не трябва. Свободата на словото не може да бъде ограничавана. Точка.

От Георги Витанов №26:

Журналистика е професията на съобщаването и предаването на новините, също на описателен материал, гледни точки и мнения. Това е и събирането, анализирането и изнасянето в публичното пространство на информация за актуални събития, личности и тенденции. Това включва вестници, списания, радио и телевизия, интернет и дори в последно време мобилен телефон. Съответно според медията, в която журналистите упражняват своята професия, журналистиката може да бъде радио-телевизионна, вестникарска, електронна, със съответните специфики. (Източник: Уикипедия) Мисля, че това оределение достатъчно ясно разделя журналистите, (хора, които работят в медии) които изпълняват поставени им задачи от блогърите, които пишат защото искат да споделят и защото не могат да мълчат.

От Eneya №37:

Ако превърнем блоговете в медии, по този начин, по който е например журналистиката, това означава да се отнеме правото на свободно изразяване на хиляди хора, да им се сложат ограничения и да бъдат пуснати в контролирана среда. Всеки има право да изразява личното си мнение по какъвто начин пожелае, блог платформите са само един такъв пример. Регулирането на блоговете само би довело до повече контрол как мислим, как говорим, повече контрол над това какво означава правилно мислене и говорене. Журналистиката, като така, има за цел да уведомява масовата общественост, блогът като дефиниция я няма, той съществува първо заради егото на създателя си…

От Събина №38:

Зависи и от блога и от блогъра. Не мисля, че може да се отговори еднозначно с „Да“ или „Не“. А блогърите не са журналисти, освен тези от тях, които всъщност са си журналисти – тоест с това си вадят хляба…

От martinangelov №44:

Не е важен въпросът дали са медии защото това е само една формална класификация. Блоговете не трябва да се формализират, в тяхната стихийност и динамика е силата им. Те са средство, с което човек или група хора могат да станат влиятелни естествено и с достатъчно старание. Влиателността зависи от хората, които ги четат – демокрация в чист вид. Нищо не пречи блог да стане по-влиятелен от медия. А това, че някакви костюмирани чичики се опитват да формализират нещата и да поставят ограничения си е абсолютно техет мозъчен проблем.

От Соркин №61:

Блоговете са медии, НО блогърите не са журналисти поне дотогава, докато не започнат да се занимават с това професионално. „Професионално“ може да се дефинира с „оборот над Х лева“ месечно. Едва тогава блоговете би трябвало да спазват същите правила, които се отнасят за офлайн медиите (друг е въпросът какви са тези правила и доколко са логични). Ако прагът е относително висок: 10000 лв месечен оборот, това автоматично изключва 100% от блогърите, които блогват на български в бг и въпросът става философски

От Йордан Матеев №93:

Накратко, ето какво казвам: технологиите промениха медиите и начина, по който общуваме; медиите се развиват и променят; появяват се нови медии (онлайн издания, онлайн телевизии, блогове…); блогът е медиа; блогът се различава от другите медии, точно както и всеки друг вид медиа се различава от останалите; блоговете не трябва да се регулират от държавата; държавата не трябва да регулира и другите медии; глупаво е да се правим, че блогът не е медия, за да го предпазим от държавни регулации; принципният въпрос е да защитаваме свободата на словото.

Още мнения за дебата написаха entelegentno, Медиен блог, Борислав и Труден.

This post was syndicated from: Блогът на Юруков and was written by: Боян Юруков. Original post: at Блогът на Юруков

Поредната акция на полицията май не се казва така, но в традицията на останалите им такива, бихме могли да й дадем това име. Тук ще говорим за четири провала, които видях около действията на НСБОП към сайта Chitanka.info преди няколко дни. Те не обхващат само този случай, а и не са заслуга само на МВР и правителството.

„Лягай на земята като всеки престъпник“

Това е злополучна фраза на един прокурор, но някак стана нарицателна за акциите на полицията. Макар тогава човекът да беше порицан, провалът на МВР е, че във всички подобни случаи обявяват заловените за „абсолютни престъпници“ и уверяват, че при претърсването ще бъдат намерени нужните доказателства.

В началото това беше полезен PR ход за пред мастите – мислехме си, че най-накрая някой е ударил престъпността със здравата ръка на закона. След всяка поредна акция обаче се затвърждава притеснението, че нямат особена представа какво да правят при ареста и какви доказателства ще намерят. Също така, колкото и да сме сигурни, че някой е престъпник – презумпция, идваща от принципа, че щом има пари, значи не му е чиста работата – все пак органите на реда трябва да твърдят обратното до доказване на противното. В началото беше интересно, но сега вече прекаляват.

В случая с Читанка.info, официалното съобщение беше, че е заловена „престъпна група“ занимаваща се с нелегално разпространение на книги със структури в цялата страна. Твърди се, че са ощетили българската култура (каквото и да означава това) с милиони левове. Първо, всички знаем, че Читанка не продават книги, а ги разпространяват безплатно online. Второ, тези, които четат на компютър си купуват така или иначе книгите които биха си купили книги не са онези, които четат такива на компютър. Трето, спорно е колко са ощетили някого, но дори да е така, не може да се говори за „българската култура“, а 2-3 издателства, които са поръчали ареста.

„Народните будители се въртят в гроба“

Това беше една от реакциите в Twitter. На практика затвориха сайт, който помага на хиляди да четат книги – нещо доста западнало в България в последните години. За мен това е вторият провал, но този път на културното и образователното министерство, защото не са изследвали влиянието на такива сайтове върху пазара на книги и образованието като цяло. Презумпцията е, че щом е в мрежата, значи е незаконно. Дори да е така, аудиторията, която сайтове като Читанка са събрали, има огромен потенциал. Ако имаха някакво бизнес мислене и разбиране накъде върви светът, издателствата щяха да си сътрудничат с подобни мрежи от запалени читатели. Вместо това, сега Читанка.info пренасочва временно към PirateBay и съвсем скоро ще работи качена на сървър някъде в чужбина.

„Ония – хакващите в интернета“

Тук вече говорим за провал в политиката на правителството към новите технологии и мрежата въобще. Преди време писах за сайтовете на държавните институции, а напоследък видяхме и акции срещу сайтове като Читанка и Арена. Интересното с torrent сайта е, че по никакъв начин не могат да го спрат и да осъдят собственика. Знаят го, но това не пречи да го тормозят.

Спорно е до колкото тези сайтове са легални, но това не е въпросът. Почти няма човек в България с интернет (а ние сме много), който да не сваля през торенти музика, филми и книги. Според закона сега, огромна част от населението извършва престъпление, а държавата си затваря очите от практичност – как ще ни осъди всички? В тази ситуация вече имаме ясни индикации, че моделът на лицензиране и работа просто не е читав.

Получава се така, че няколко продуцента и издателски къщи се опитват да променят начина, по който всички ние живеем, за да могат да печелят по същия начин, както са го правили до сега. В същото време, те отказват да се адаптират към новият пазар, защото така има вероятност станат излишни. В този капан сме както ние – потребителите, така и изпълнителите, защото получават мизерна част от печалбите и обвиняват нас, че ги крадем. В крайна сметка обаче правителството е това, което трябва да определи политиката в тази насока и да започне дебат по темата.

„Да оправят нещата, но да не пипат в моята купичка“

Последният провал е на нас – гражданите. Не, че сме ги избрали, защото ако не бяха те, щяха да са други. Обикновено когато се започнат реформи и полицейски акции в дадена сфера, тези, които са засегнати винаги крещят, че се превръщаме в полицейска държава и се опитват да ги затрият от бизнес интереси. Затова и искаме да се оправи държавата, но нашата си далаверка/данъци/ситуация като цяло да не се пипа.

Последно така закрещяхме блогърите, заради изказванията на Фидосова. Всъщност от известно време повечето потребители на мрежата недоволстваме, защото нападат безплатни услуги като Читанка и Арена. Скачаме срещу полицията и решения на кабинета, а всъщност трябва да скачаме срещу парламента. Не на жълтите павета, а срещу индивидуални депутати и решения на комисии. Това, което не разбираме сякаш е, че почти всичко, което полицията прави е законно. Нещо повече – законът изисква да го правят, а законите се създават от въпросния парламент и минават тихомълком в пленарна зала.

Затова трябва да се замисляме, когато се внасят законопроекти и да се борим повече за това да са обективни и изчерпателни. Когато влязат в сила вече е късно. Затова и сега трябва да се борим за тази спорна част от избирателният кодекс. Затова и трябва да следим по-изкъсо индивидуалните решения на депутатите, а не да се чудим откъде ни е дошло после.

Демокрацията не е пускане на бюлетина на всеки 3-4 години. Демокрацията е да заставиш избраниците си да не повтарят грешки и да подсигурят, че тези след тях няма да ги повторят.

Тази акция на НСБОП предизвика огромен отзвук в мрежата. Пиша статията сега, защото бях няколко дни offline. Всички статии от другите автори ще намерите на статичната страница, която замества Chitanka.info Аз искам само да отлича тези на Комитата, трите на ентелегентно, Руслан Трад, Енея и Милена Цветкова. Благодаря за снимката на jamelah@Flickr.