Tag Archives: протести

За кого скачат синдикатите?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/za-kogo-skachat-sindikatite/

За кого скачат синдикатите?

Всеки път, когато българските синдикати скачат, а лидерите им напускат добре уредените си кабинети на бюрократи, за да се включат в хореографията със знамената и свирките, светва червена лампа: „Този път за(д) кого?“ 

Този път зад т.нар. опозиция – извънпарламентарната „Левицата“, също и БСП и „Възраждане“, поискали в разгара на предизборната кампания за местни избори вот на недоверие на кабинета на ПП–ДБ заради провал в сектор „Eнергетика“. Но синдикатите обслужиха и вътрешната опозиция в мнозинството – ГЕРБ и ДПС, които също недоволстват от политиките на управляващите, но няма да развалят сглобката. Неслучайно при трите кабинета на ГЕРБ и Бойко Борисов ярки профсъюзни протести нямаше, ако не броим редовното годишно недоволство на полицаите от заплатите.

Сега кулминацията на 14-дневните протести и блокади на миньори и енергетици от въглищната индустрия беше не националният протест, готвен за 12 октомври, а политическият инструмент – вотът на недоверие, дебатите по който се състояха в същия ден. И ето, КНСБ и КТ „Подкрепа“ обявиха, че нямат решение за участие в националния протест в защита на въгледобива, макар че техни представители излязоха на няколко места в страната. Политическата им обвързаност не е тайна, БНТ разкри имена на активни в протестите синдикалисти в листи за общински съветници на „Левицата“, на „Възраждане“ и БСП. 

Странен вот на недоверие, както го определи по БНР главният икономист на Центъра за изследване на демокрацията Руслан Стефанов. 

Странен, защото реално няма някаква промяна в политиката в тази сфера от 2005 г. насам. Просто дойде моментът на решение, когато повече не може да се отлага, защото страната ще губи средства. 

За политици и за синдикати няма и капка съмнение, че въглищната индустрия си отива. Знаят го отдавна. КНСБ и КТ „Подкрепа“ са партньори на всяко правителство, участват в Националния съвет за тристранно сътрудничество, в безброй консултации и браншови съвети, работят в дружествата и са наясно с огромните загуби. Пазарът не иска скъпия ток от въглищата и индустрията може още малко да оцелее на изкуствено дишане – държавата е в състояние да я подпомага до 2025 г. Но вината на синдикатите пред онези, които им плащат членски внос и очакват от тях защита, е, че не си мръднаха пръста при управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов да поискат информационна кампания и разяснения при подготовката на териториалните планове, да отстояват правото на хората да са наясно какво бъдеще ги очаква. Главното – да не им спестят истината, че трансформацията ще е болезнена, и с тяхна помощ да опитат да я проведат по-леко.

В Благоевград лидерът на КНСБ Пламен Димитров направи неумел опит да разграничи синдикалното от политическото: 

Оттук нататък въпросът е кой и дали иска да употреби миньорите. Политическият елемент на употреба според мен е доста сериозен. Толкова силна партийна зависимост в синдикален протест не е имало от времето на Луканов. 

Затова пък в синдикалните протести неизменно присъства корпоративната зависимост. Било от бос като Христо Ковачки, чиито бизнеси във въглищната индустрия се водят собственост на офшорки, било от други.

Българските синдикати не спасяват работници

Синдикатите не надигаха глас срещу нарушенията в мини и тецове на Ковачки, като забавени възнаграждения, натрупани дългове, в т.ч. и милиони за осигуровки, част от които правителствата разсрочваха. 

Синдикалните протести в България не спасиха „Кремиковци“, но попречиха да го вземе стратегически инвеститор – защото играха с Валентин Захариев, който запази позициите на синдикатите (а те имаха думата дори кой да държи лавките в комбината). В определения за ликвидация комбинат, преди Захариев да го купи за 1 лев, работеха над 15 000 души – колкото са заетите във въглищната индустрия. 

Синдикатите не спасиха от затваряне и уранодобивната и оловно-цинковата индустрия, но протестите на докараните в София миньори свалиха правителството на Филип Димитров през 1992 г. 

Синдикалните протести не позволиха „Булгартабак“ да бъде продаден на стратегически инвеститор като British American Tobacco, а вместо това попадна в ръцете на Пеевски и сие, които му видяха сметката за шест години.

Покритието на работещите с колективни трудови договори в България е едва 28%, докато европейската Директива за адекватните минимални работни заплати изисква този дял да е поне 70%. Но профсъюзите не се борят за членове. Когато изгубят енергетиците и миньорите, на КНСБ ще им останат учителите, а златната кокошка – имотите им – никой не може да им я отнеме. Проблемът обаче е, че имотите не могат да бъдат вдигнати, за да блокират магистрали. Нито пък учителите – дори Янка Такева да ги предвожда.

Скъсаните връзки

На теория целта на синдикалното движение е трансформация от капитализъм в изграждане на безкласово общество – някакъв вид либертариански социализъм с работническо самоуправление на индустрията. Химера. В България я опаковаха на два пъти като политико-икономическа оферта – един път със зелените бонови книжки от масовата приватизация, втори път с т.нар. работническо-мениджърска приватизация. И в двата случая работниците пиха по една студена вода, нацията от акционери не се състоя, а определени лица прибраха цели предприятия срещу смешни суми и няколко чувала със зелени книжки.

На пръв поглед синдикатите си подхождат с „Левицата“ и БСП. Все пак в биографичен план левите и профсъюзите имат едно и също работническо ДНК, но синдикатите постепенно се бюрократизират, а левицата става хайверна. Профсъюзите се сдобиват с платена йерархия и с партньори в лицето на представителите на капитала и политиците и вече избягват да рискуват с унищожителни стачки, за да не изгуби платената администрация привилегиите си. 

Синдикатите изостават от социалната структура на обществото, която е силно променена – „бели якички“, служители в корпорации и държавни чиновници, работническа класа, прекариат – трудови мигранти без постоянна работа, а следователно и без съответните социални гаранции и кариерно развитие, а наред с тях едри и дребни предприемачи и др. Ако искат да оцелеят, профсъюзите също се нуждаят от болезнена трансформация – на първо място, от солидарност между самите работници, които да поискат да се самоорганизират в нов тип съюзи в името на радикална социална промяна. 

На българските синдикати и така им е добре. Превърнали са се в административен придатък на управлението. 

След като вотът на недоверие премина, блокадите на магистрали са свалени, а синдикалните знамена – свити. Политическата задача е изпълнена с внушенията, че правителството на ПП–ДБ е застрашило енергийната сигурност на България и така е предало националните интереси. Сега профсъюзните деятели имат значително по-прагматични цели – да се включат в преквалификацията на работниците от въглищната индустрия (бизнес, в който са умели), също и в предприятието за рекултивация на терените (става въпрос за 250 кв.км в Маришкия басейн), където ще се съсредоточат значителни ресурси. И за двете се предвиждат стотици милиони европейски средства.

Ако трябва да се скача, ще поскачат – колко му е.

Протестът като любов към демокрацията

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/protestut-kato-lyubov-kum-demokratsiyata/

Протестът като любов към демокрацията

Българската демокрация ще продължи да съществува, докато в България има демократи. Насред скандалните събития в политиката и съдебната система от последните седмици гражданите отново показаха, че са силно чувствителни към всеки опит за изземане на власт от парламента в полза на друга държавна институция. Хиляди българи излязоха пред Президентството в защита на парламентарната република и европейското бъдеще на страната и срещу съсредоточаването на прекомерна власт в ръцете на президента Румен Радев. Това е добър микропример за ролята на гражданската съпротива в развитието на обществото и предпазването му от зловредни влияния.

Човешката история е низ от сблъсъци между управляваните и управляващите, между овластяващите и овластените, между репресираните и репресиращите. Те видоизменят стария ред в нова обществено-политическа тъкан, която дава шанс за по-добър живот. А може би не. Как обществата реагират на несправедливостта, породена от собствените им управници? Учените съпоставят два основни подхода – на ненасилствените граждански движения и на въоръжената съпротива. Тук ще се съсредоточим върху първия подход и технологията на мирното противопоставяне, политическите му цели и условията за успех.

Когато говорим за големи протестни движения, първите личности, които изникват в ума ни, вероятно са Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг. Също толкова забележителни обаче са и действията на недотам познати активисти със значим исторически принос за мира в своите държави.

Маха Госананда например е най-видният будистки лидер в Камбоджа. Той става свидетел на геноцида на червените кхмери в края на 70-те години, отнел живота на милиони души, сред които семейството му и хиляди будистки монаси. Въпреки личните загуби Госананда се посвещава на това да лекува осакатеното общество, стъпвайки върху идеите на будистката вяра, мира, прошката и методите на гандиански активизъм. В условията на гражданска война, бежанска криза и политическо безредие той провежда множество хуманитарни кампании, участва като посредник в инициираните от ООН преговори и вдъхновява маршовете на мира, които се провеждат ежегодно от 1992 г. насам.

В символи на активизма без насилие са се превърнали и много други личности. Такива са Дезмънд Туту – борецът срещу апартейда в ЮАР, Ригоберта Менчу, посветила се на човешките права, правата на жените и коренното местно население в Гватемала, и Лейма Гбоуи, която отстоява правата на жените и активното им участие в изграждането на мира в Либерия. И тримата получават Нобелова награда за мир благодарение на осезаемото си въздействие върху вътрешнополитическите процеси в страните си чрез мирни средства.

Какво всъщност е протестът и кога смятаме, че е успял?

Джийн Шарп – един от бащите на концепцията за мирна съпротива, я определя като „техника на социално-политическо действие за прилагане на сила в конфликт без употреба на насилие“. В този ред на мисли тя цели да принуди властимащите да се съобразят с исканията на протестиращите маси, като подкопае самите устои на властта. Преди идеята за обществения договор властта на монарха се е смятала за дадена му от Бога, тоест е протичала отгоре надолу. С установяването на модерната правова държава обаче овластяването върви отдолу нагоре, от народа към неговите избраници, което прави управляващите отговорни именно пред обществото. Оттук и схващането, че щом населението, институциите и обществените структури, които легитимират властта, я отхвърлят, то тя няма почва, на която да продължи да съществува.

Какво е необходимо за успеха на мирната съпротива? Първото условие е минималното наличие на морал у властимащите. По този повод в своя лекция Дезмънд Туту казва следното:

Ненасилието като средство за прекратяване на една несправедлива система предполага, че потисниците показват минимални равнища на морал. […] Съмнявам се обаче, че подобна гандианска кампания щеше да спаси евреите в Германия.

Следователно доколко успешна може да бъде една кампания, зависи и от същността на управляващия режим. Ако все пак изключим най-крайните примери, учени като Шарп твърдят, че съпротивата ще постигне успех, ако устои на репресиите, независимо от нагласата и относителната сила на режима. Бушуващите протести в Иран са най-интересният случай в това отношение. Докато държавници и анализатори следят изкъсо положението там, иранската власт продължава да налага репресивни мерки срещу населението, а изходът от протестите остава твърде неясен.

Най-важният фактор, от който зависи ефикасността на ненасилствените движения, е масовата мобилизация. Вероятността протестът да постигне целите си е правопропорционална на степента на участие на населението в него. По-масово и разнородно по състав присъствие означава по-малко легитимност за режима и пространство за политическа реакция от негова страна и гарантира по-слаба хватка върху властовите ресурси и лостовете за упражняване на влияние и сила от управляващите.

Второто ключово условие се корени в добрата организация. В своите трудове Джийн Шарп идентифицира 198 метода за упражняване на натиск, разделени в три основни направления:

  • делегитимиране на режима – демонстрации, протести, публични речи, декларации и др.;
  • нанасяне на щети – стачки, бойкоти, социално неподчинение и др.;
  • ограничаване – блокади, претоварване на административните структури, разкриване идентичността на агенти, разкрития за корупция и т.н.

Подходящи тук са думите на светлия доц. Кристиан Таков:

Убеден съм, че формата на протест трябва да се сменя, за да държи безобразните в изморително напрегнато положение. Безобразните стават нагли, защото са безнаказани. Когато ги притесняваме, наказваме, гоним, поругаваме, посочваме поименно, тогава те се усмиряват, влизат обратно, откъдето са изпълзели, и се държат по-възпитано или ако не могат – поне по-страхливо.

Необходимостта от промяна на протестните техники е пряко свързана с друго важно условие – дисциплината. Протестът е война с мирни средства. Участниците в него, освен да са добре организирани, трябва да разбират добре заложените цели и механизмите, по които да бъдат постигнати. Протестиращите трябва да са готови да отстояват справедливите си искания колкото е необходимо, тоест да са готови на саможертви.

Къде е България?

Гражданската съпротива дава началото на модерната българска демокрация. От демонстрациите през 1989 г. и свалянето на Живковия режим, през протестите от 1997 г., до масовите шествия през 2013 г. и 2020 г. поколения граждани се борят за голямата, все още неосъществена българска мечта – за просперираща и демократична България, в която законът се прилага и всички са равни пред него. Въпреки своите различия големите протестни движения в страната отразяват обществената воля за повече справедливост.

Как изглежда гражданската активност днес и какво е състоянието на гражданското общество в тесния политически смисъл на понятието? И защо протестните действия преди три години не изпълниха крайните си цели – сваляне на кабинета „Борисов“, оставка на главния прокурор Иван Гешев и осъществяване на дълбока съдебна реформа? Основните причини са три: недостатъчна мобилизация, лоша организация и липса на ефективност.

Макар и продължителни като времетраене, протестите генерираха масово участие от порядъка на няколко десетки хиляди души само в определени пикови моменти. Много граждани мълчаливо подкрепиха каузите на протеста, други излязоха на площадите само няколко пъти, но масовото присъствие беше по-скоро откъслечно. София отново се превърна в авангард на общественото недоволство, докато активността в другите големи градове остана вяла, а в по-малките населени места напълно липсваше. Отсъствието на повсеместна реакция срещу статуквото му даде нужната легитимност да продължи да съществува.

Протестите страдаха и от липсата на добра организация. Това се дължеше на отсъствието на единен организационен център, който да координира тактическите дейности. Получи се разнобой между водещите граждански движения. Така нареченото „Отровно трио“ пое юздите, но не съумя да съгласува действията си с останалите сдружения. Някои от тях (например Инициатива „Правосъдие за всеки“) организираха отделни шествия срещу главния прокурор, докато основното ядро на протеста се трупаше пред сградите на Министерския съвет и Народното събрание. Други пък (например БОЕЦ) организираха блокади на кръстовища и административни сгради, но не получиха достатъчна подкрепа, за да оптимизират влиянието си. Отделни групи протестиращи временно блокираха ключови кръстовища в столицата, но поради своята малочисленост не привлякоха допълнителна обществена подкрепа, а акциите им се използваха от свързаните с властта медии за изместване на фокуса и компрометиране на протеста.

Слабата активност и лошата координация в останалите населени места подкопаха опитите за блокади и други инициативи на национално ниво. А цялата съвкупност от хаотични действия доведе до разпръскване на гражданската енергия вместо до нейното целенасочено канализиране. Това до голяма степен притъпи елемента на изненада и понижи шансовете за цялостен успех.

„Доброто е дезорганизирано, а злото – в стройни редици“, казваше Кристиан Таков. Три години след протестите гражданското общество изглежда така, сякаш отделните му части съществуват сами за себе си. Гражданските организации, сдружения и свободни медии като архипелаг от малки островчета на морал и отговорност работят самостоятелно и несъгласувано за собствените си каузи. Отделните им удари не нараняват достатъчно статуквото и не успяват да произведат достатъчно силна гражданска енергия за постигане на коренна промяна.

Място за отчаяние обаче няма. Красивата страна на тези протести беше масовото участие на млади и необременени от миналото хора, които образуваха съпротивителното ядро. Тези хора ще изградят гръбнака на гражданското общество в бъдеще. И макар протестите да не постигнаха крайните си цели, те радикално разместиха политическите пластове, отвориха пространства за нови, прогресивни политически сили и косвено доведоха до осветяването на тежките политико-олигархични зависимости в прокуратурата, Висшия съдебен съвет и следствието, на които всички станахме свидетели през последните седмици.

Естествен процес

Автентичният протест се състои от хора с дълбоко чувство за справедливост, чиито подбуди почиват на личната гражданска отговорност и стремеж към по-добро бъдеще за всички. Тези хора участват доброволно и по собствени убеждения. Естественият протест често е подложен на атака – участниците в него са обявявани за „платени“, наричани са с всевъзможни обидни или иронични имена и биват популистки заклеймявани от политици в преследване на електорат и тяснопартийни цели. Естественият протест е опасен за тези, срещу които е насочен – оттам и опитите да бъде компрометиран чрез „окървавяване“, инфилтриране на провокатори, които търсят сблъсъци с органите на реда и мародерстват, или чрез манипулативното му отразяване в медиите и социалните мрежи.

Срещу него се създават отровни двойници – контролирани протести, които се представят за автентични, за „другата гледна точка“, за другата страна на везната. Те обаче са коренна противоположност – хора, организирани от партия (често извозвани с автобуси от всевъзможни краища, както става в България), с партийни средства и под командата на партийния лидер. Актуалните събития дават повод за разсъждения в тази посока. Защо ли „Възраждане“ предпочете да организира „националния“ си протест в почивния съботен ден? И още по-важно: щеше ли въобще да има протест без призивите на Костадинов?

Протестът в демократичните държави е любов към демокрацията. Мирната гражданска съпротива има двояко значение. Като наше право тя ни позволява сами да се погрижим за държавата, в която живеем. А в мирния ѝ характер се крие стремежът ни към еволюция и усъвършенстване на демократичния управленски модел. Нека не се отказваме от привилегията да бдим над демокрацията.

Урок по грузински

Post Syndicated from Игор Ебаноидзе original https://www.toest.bg/urok-po-gruzinski/

Урок по грузински

За да коментира събитията от последните дни в Грузия, се обърнахме към руско-грузинския философ, литературовед и преводач Игор Ебаноидзе. Той откликна на поканата ни буквално в последните часове с този задълбочен анализ, направен специално за „Тоест“.

За последен път бурен протест с такъв мащаб се разрази в Тбилиси преди четири години, когато на заседанието на Междупарламентарната православна асамблея руският депутат Гаврилов седна в креслото на председателя на грузинския парламент. И тогава, както и сега, недоволството бе отключено от проникването в парламента на съвременната руска политика (или на онова, което се отъждествява с нейните реалии).

Идеята за прокарване на закон за чуждестранните агенти в Грузия беше крайно неподходяща, при положение че закон със същото название върлува с все сила в Русия. Парламентарното мнозинство се постара да обясни (или поне се престори), че в Русия се разгръща друг сюжет: нашият закон нямал нищо общо с руския, той бил суверенен, даже нещо повече – щели сме да демонстрираме суверенитета си именно чрез приемането му напук на руските дадености. Това обаче беше напразен опит да се изключи една малка страна от контекста на днешните глобални противоречия.

То се знае: всяка страна трябва да живее преди всичко собствения си живот и да се ръководи основно от интересите на своите граждани. Но днес нито една европейска държава не може дори във вътрешната си политика да се абстрахира от всеобщия дневен ред. А него го диктува руската агресия в Украйна и конфронтацията между Русия и Запада (тоест, по-общо, демократичните държави). Възможно е да скриеш в дадена страна десетки хиляди бежанци, но не е възможно да скриеш тази страна от световните проблеми във времена на подобно противостоене.

Руската пропаганда се опитва да прескочи европейските правителства и директно да надъха европейците: „Не ви е изгодно да ни се противите, помислете за личния си интерес…“ Същата е стратегията и по отношение на Грузия, с тази разлика, че тук тя се отразява по-другояче, отколкото в Западна Европа. На грузинците са им далеч по-добре познати и руснаците, и Русия, и съвременната руска политика и им е ясно, че невинаги става въпрос за едно и също.

В настоящото глобално противопоставяне грузинското общество е с Украйна.

Но грузинското общество се намира под прицела на Русия, която тихомълком избута бодливата тел, бележеща границата на т.нар. Южна Осетия практически до самата магистрала, която съединява изтока и запада на Грузия. От 2008 г. насам разстоянието от демаркационната линия до въпросната магистрала в определени участъци се сви с цели 700 метра. И днес тази връзка между Изтока и Запада, озовала се под дамоклев меч, изглежда твърде символично. Грузинската власт вижда заплахата, схваща отговорността си пред страната – а и пред десетките хиляди руски имигранти и украински бежанци, които Грузия приюти – и се мъчи да не прави резки движения. Което е съвършено разбираемо. И сякаш е единственият правилен вариант.

Трудно е да се разбере обаче защо парламентарното мнозинство не сметна за рязко движение приемането на закона за чуждестранните агенти. Да, то постоянно подчертава плавността и продължителността на процеса: законът, видите ли, бил приет само на първо четене и изпратен на разглеждане от Венецианската комисия, а то щяло да отнеме около три месеца – всичко се правело съгласно юридическата процедура и нямало никакъв повод за безпокойство. Или за „истерия“, както се изразява управляващата партия („Грузинска мечта“, във властта от 2012 г. – бел. прев.). Но това безпокойство, склонно да премине в „истерия“, е обективният градус на днешния политически климат в света. Цялата отговорност за който, разбира се, носи Русия. А и проектозаконът дава повод за вътрешнополитическо притеснение. Каква е неговата целесъобразност в рамките на днешна Грузия?

На обвиненията, че управляващата партия прокарва „руски закон“, тя отвръщаше, че законът бил „американски“. Ще напомня, че американският закон за чуждестранните агенти е приет през 1938 г., към края на Голямата депресия и в навечерието на Мюнхенското споразумение. Дори ако икономическият ръст в Грузия от последните две години може да се сравни с изхода от „депресия“, то по отношение на международния контекст възниква питането: чие чуждо влияние – руско или западно – бяха тръгнали да разобличават депутатите? Приетият и вече оттеглен закон засягаше главно неправителствените организации и медиите, та е очевидно, че

в днешната ситуация идеята е била да се постави под контрол преди всичко западното финансово влияние.

Сиреч целесъобразността е могла да бъде само една – да се притисне до стената опозицията, която и бездруго не е много силна. Простодушната хитрост, приложена от управляващата партия, беше, че тя инициира проекта не пряко, а с ръцете на неотдавна отцепилата се от нея фракция „Народна сила“. Сега „Народна сила“ изглежда още по-одиозно, „Грузинска мечта“ си запази пространство за маневри, а участъкът, от който се изтегли, ще послужи за маневри на опозицията.

Благодарение на активността на гражданите, които излязоха на още по-многочислен втори митинг, след като първият бе разпръснат, и не се побояха от водните оръдия и сълзотворния газ, резултатът в крайна сметка е ако не обратният на интересите на „Грузинска мечта“, то при всички положения оптимален за Грузия в сегашните условия. Опозицията може и да не укрепна сама по себе си, но получи известна поддръжка, необходима за политическото равновесие.

Властта, която понечи да отстъпи на крачка назад от Запада, всъщност направи две крачки напред към него, и то без необходимост от антируска реторика от своя страна. Да, водещата сила попадна в неловко положение, но продължава да изглежда вменяема, което е много по-важно. Къде-къде по-добре е вменяема неловкост, отколкото невменяема твърдост. Докато траеха протестите, управляващата партия „Грузинска мечта“ често беше наричана „Руска мечта“. Иронията е разбираема, но ми се струва, че за всички трябва да е очевидно, че истинската руска мечта в Грузия би изглеждала съвсем иначе.

Докато траеха уличните сблъсъци, някои руски либерални блогъри изразиха съжаление, че в Грузия нямало достатъчно радикални сили за насилствен конфликт с властта. Тези блогъри аз бих помолил да се съсредоточат върху руските грижи.

Грузинците нямат нужда от радикално противопоставяне помежду си.

Времето, когато можеха да стрелят един по друг от политическа ненавист, мина. И то, надявам се, завинаги. За това говори умението да стигат до компромис и в най-разгорещената политическа схватка. Очевидно е, че последната схватка няма да е окончателна. Открит стои например наболелият въпрос за бившия президент Саакашвили, който е далеч по-трудно да се разреши – все пак става дума за човек, а не за набор от формулировки, съчинени от някого и успешно хвърлени в кошчето. Този въпрос грузинската власт също разглежда като принципен за суверенитета си, но международният контекст е такъв, че и той трудно би намерил развръзка като чисто вътрешно дело.

По повод протестите тази седмица ми попадна следната мисъл:

Грузия не само се учи на демокрация, но и учи на демокрация.

Да допуснем, че тя действително може да учи още ненаучените в този смисъл страни като Русия. Демокрацията обаче няма научаване. Всеки ден изправя самата ѝ същност пред нови и нови предизвикателства. Историята не е подготовка за щастливото бъдеще – такова отделно от историята щастливо бъдеще просто не съществува. Щастливо може да е само настоящето в определен момент. И днес, на 11 март, в Грузия въпреки всичко настоящето е щастливо. В същото време хоризонтът на планиране за всички нас си остава постарому мъглив.

Превод от руски: Нева Мичева

Къде сме в индекса за възприятие на корупцията на Transparency International? Корупция без граници. България – по-корумпирана от Армения, стои до Гана, Бенин, Сенегал

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/bulgaria-transparency-index.html

вторник 31 януари 2023


Промяната у нас за последните две години на практика не се е състояла, ако гледаме по нивото на корупцията в държавата. България е подобрила позицията си в световния индекс за…

Крещим на света, че имаме нужда от помощ

Post Syndicated from original https://toest.bg/kreshtim-na-sveta-che-imame-nuzhda-ot-pomosht/

Вторник, 13 юли 2021 г. – Здравей! Пиша ти от тайна WiFi мрежа. – Защо тайна? – Прекъснаха ни интернета. Никой няма връзка през мобилни данни на телефона, защото не искат да се публикува това, което в момента се случва. Това е моят вик по улиците на Хавана от днес. – Това ти ли си в аудиото? – Да. Не можем да издържаме повече. Убиват ни от глад. Аз повече не мога така.

Източник

Коментар: Да не допуснем нови диспечери на Задкулисието

Post Syndicated from Биволъ original https://bivol.bg/%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B5-%D0%B4%D0%BE%D0%BF%D1%83%D1%81%D0%BD%D0%B5%D0%BC-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8-%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%B4%D0%BA%D1%83.html

събота 10 юли 2021


от Иво Алексиев Изборите на 11.07. обещават да са преломен момент. По демократичен път Суверенът изглежда решен да си върне овладяната от задкулисници държава. Мечтата на поколения българи може и…

Трите думи на годината

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/trite-dumi-na-godinata/

Ако за България 2020 година може да се изрази с три думи, те биха били коронавирус, протести, Божков. Може и в обратен ред. И ако скандалите около дубайския изгнаник стихнаха, коронавирусът и протестите няма да си тръгнат и през 2021-ва. А хората по света никога не са си били по-близки, без бариери, заличени от заразата и гражданско недоволство, породено от едни и същи причини – мерките срещу COVID-19.

Някой иска ли Божков да се върне

На 17 февруари т.г. Министерството на правосъдието съобщи, че е изпратило искане за екстрадиция от Обединените арабски емирства на обвинения – вече в 21 престъпления – хазартен бос. Неуважено и досега. Недосегаемият за всяка власт скоропостижно напусна България с частния си самолет, айфона и близък приятел – официалния собственик на ФК „Левски“ Георги Попов. В родината останаха най-близките му, но и най-милото му – колекцията от ритони, иззети от държавата заедно с хиляди още антични предмети.

Невидимият публично допреди година „предприемач, колекционер и един от най-големите работодатели и данъкоплатци в България“ (така е описан на страницата си във Facebook) реши да дебютира като инфлуенсър. Отвори профили във Facebook и Instagram, пусна няколко компрометиращи записа от телефона си, няколко видеа – и после всичко замря. Обещаната от него партия със смешното име „Българско лято“ все така не е учредена, макар и обещана лятоска. Това трябваше да е политически проект, с който да спре „хунтата“, но от самото начало си личеше, че е блъф. Освен активност в социалните мрежи, която в днешно време е задължителна за всяка организация, „Българско лято“ не дава други признаци на живот и дори сайтът му е недостъпен заради проблеми с протоколите за сигурност.

Но дори и да набере учредители сред бившите служители на хазартните фирми, на партия „Българско лято“ ще ѝ трябват лица – свежи и различни от втръсналите мутри. Нахалост пропилени пари за проект, брандиран като „партията на Божков“. Затова, като много други, Васил Божков чака изборите, надявайки се да се споразумее с политически сили, с които се е договарял и в миналото, а защо не и с тазгодишни партньори.

Смяна на управленския елит с друг обаче ще отнеме от образа на „боец от съпротивата срещу ГЕРБ“, какъвто хазартният бос гради, откакто избяга в Дубай. Лаврите са за другите, той ще си остане с обвиненията – защото главният прокурор Иван Гешев остава. Каквито и… заслуги да има Божков към системните партии, политиците не обичат да им се напомня, че трябва да връщат услуги, още повече от хора с тежки обвинения. (В противен случай собственикът на КТБ Цветан Василев нямаше да е на днешния си хал, предвид хората от куп партии, търкали прага на кабинета му, домогвайки се до… ами до неща, каквито някои предпочитат да държат в нощни шкафчета, офшорни сметки или кутии за обувки.)

Протести, протести, протести. И сега какво?

Няколкомесечните протести не успяха да свалят третото правителство на Бойко Борисов, нито главния прокурор Иван Гешев. Постепенно от тях остана повече дим, отколкото огън, и след летния ентусиазъм дойде време за политическите сметки – кой с кого и как ще се явява на редовните парламентарни избори, засега очаквани след три месеца. Основателно някои извънпарламентарни опозиционни партии дават да се разбере, че споразумявания са възможни след прескачането на бариерата за парламента – и на принципна основа.

От „Има такъв народ“ на Слави Трифонов обявиха, че ще се явят сами на изборите. Макар и да не беше активен участник в протестите, партията на шоумена – според всички социологически проучвания – без съмнение влиза в 45-тия парламент, капитализирайки най-много от гражданското недоволство. Дори има шансове да е сред първите три политически сили. За останалите няма да е лесно – никога досега не е имало толкова партии на входа на парламента с потенциал да прескочат 4-процентовата бариера.

От хилядите, скандирали „Оставка!“ на пл. „Независимост“, за политици се кандидатират отново познати лица. Бившата депутатка от БСП, бивш омбудсман и бивш кандидат-кмет за София Мая Манолова с гражданското си движение „Изправи се.БГ“ и едни от инициаторите на протестите – т.нар. Отровно трио, вече обявиха заедност. Очаква се да ползват партийната регистрация на Движение „България за гражданите“ – поне това им е останало на ДБГ. През лятото от Триото настойчиво призоваваха партиите да не яхват протестите и „гражданското“ да води, но сега вече играят на терена на политическото.

В навечерието на Бъдни вечер ще стане известно дали Триото ще се редуцира в Дуо след изявление във Facebook на скулптора Велислав Минеков, че напуска, ако няма обединение на извънпарламентарната опозиция. (Парламентарната в лицето на БСП и ДПС изглежда доста по-консолидирана…) Тази седмица и съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов обяви по bTV, че не предвиждат предизборни коалиции с никого, тоест не преговарят с Манолова и Триото. Обединение няма да има – разочарованието и омразата към Борисов не е лепило за коалиции. А избори в края на март и локдаун до 31 януари стесняват възможностите за динамична предизборна кампания и протести, които да нахъсат избирателите. Освен ако не се намери „Росенец 2“.

Системните партии не са притеснени от гласуване през март – подразбиращата се ниска избирателна активност напълно ги устройва. За повечето извънпарламентарни опозиционни сили обаче това е смъртна заплаха и сега надеждите са в президента, който да преразгледа идеята си за вот на 28 март. Разбра се, че през януари Румен Радев ще се консултира с ЦИК и здравни експерти (не е ясно кои), преди да обяви която и да е дата в конституционния срок между 28 март и 28 май. Провалът за създаване на евентуална анти-ГЕРБ коалиция преди парламентарния вот намалява и шансовете на Радев за втори президентски мандат.

Парадоксът е, че тези, които искат Борисов да си отиде незабавно, сега ще му осигуряват не просто първи изкаран докрай мандат, а и по-дълъг. Дали обаче не-готовата-за-избори извънпарламентарна опозиция си дава сметка, че посланията догодина ще трябва да са различни от вдигнати юмруци, „Мутри, вън!“ и „На оружие, братя“? Ако сега някои политици може да си позволят да замълчат по теми като отношенията със Северна Македония, след 31 декември мълчанието по други остри теми ще ги остави пред вратите на парламента.

Но от извънпарламентарните сили партията на Цветан Цветанов – „Републиканци за България“, не пропуска да огласи свои позиции по темите на деня. От призив за промяна на становището на правителството за членството на Северна Македония в ЕС до критика как така „Турски поток 2“ бе готов за почти три години, а интерконекторът с Гърция, макар и не така мащабен, се бави от 12 години.

Коронавирус – смърт и предизвикателство

Остатъците от енергията на протестите бяха пометени от същото, което разруши предишната нормалност – COVID-19. За България 2020-та завършва с твърде много смърт. С резултат от 915 умирания на 1 милион население доближаваме САЩ, където данните сочат 956 на 1 млн. души – независимо че Съединените щати са първи в света по разходи за здравеопазване на глава от населението (10 224 долара по данни за 2017 г.), а България е на последните места (664 щ. долара за 2017 г.). Ние се представяме значително по-зле и от Румъния и Гърция, както и от Турция с нейните 205 починали на 1 милион население. По-зле от България на Балканите са само Северна Македония и Босна и Херцеговина – и в двете държави починалите на 1 милион население надхвърлиха 1000.

Кой иска да слуша за мафия и корупция, когато политическата и здравната система не просто се огънаха, а се счупиха от кризата? И ако счупените парчета от първата може да изхвърлим на сметището с демократични и честни избори, здравеопазването не просто ще трябва да се поправи – трябва да се трансформира. „Как?“ е въпросът към всички участници в изборите, който не търпи мълчание, нито общи приказки.

Протести ще има и през 2021 г., но те най-вероятно ще бъдат предизвикани от засегнатите от кризата и локдауна. Подпомагането на бизнеси и компенсациите заради щетите от коронавируса не може да траят вечно. За повечето европейски държави ограничителните мерки продължават, така че черната серия в туризма – и зимен, и летен – ще продължи, а бизнес пътуванията и конгресният туризъм ще се ограничат до крайност. Това означава тежки времена за хотелиерите и ресторантьорите, независимо от 9% ДДС до края на 2021 г. Ще бъдат засегнати и бизнеси, които зависят от близък физически контакт на работещите. Стотици медии по света например вече затвориха редакционните си офиси и извършиха съкращения.

Догодина ще се усетят в значителна степен последиците от намалелите приходи в хазната. Какви решения се предлагат – нов дълг, по-високи данъци, по-ниски данъци, съкращения на публични разходи, вече повишени от гласуваните добавки към пенсии и по-високи заплати за полицаи, лекари, преподаватели, чиновници…

След като всички непрекъснато повтарят, че нищо няма да е същото, разбира се, че в това „нищо“ влиза и политиката. Не може да продължава да се прави от същите хора по същия начин. Кризата ускорява движението към зелена икономика – и да, Зелената сделка на ЕС ще помогне. Но знаят ли кандидат-политиците как, или се канят единствено да „усвоят“ милиони евро за нов бум на ВЕИ мощности, както са се сетили в ДПС? Как да бъдат най-ефективни европейските средства от спасителния план за 750 млрд. евро?

Един от уроците на COVID-19 е, че трябва да сме много по-взискателни към качествата на хората, които избираме да ни управляват. Самоуверените автократи и нахъсаните некомпетентни популисти, които сме търпели в предишни времена, сега просто нямат място.

Политиките за възстановяване след кризата от пандемията са различни за всяка държава и зависят от капацитета на управляващите, тяхната ангажираност с проблемите и интегритета им. Думата на 2021 г. за България е избори.

Заглавна снимка: Kelly Sikkema / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Велислав Величков: Падне ли едноличната власт на главния прокурор, пада и мафиотската схема, построена около сегашното управление ГЕРБ искат Гешев да си избере #КОЙ да го разследва

Post Syndicated from Биволъ original https://bivol.bg/%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B1-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82-%D0%B3%D0%B5%D1%88%D0%B5%D0%B2-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%B5-%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D0%B4%D0%B0-%D0%B3%D0%BE.html

четвъртък 10 декември 2020


„Не само правосъдният министър да не предлага кандидатура, а ГЕРБ изключват от законопроекта си Президента да подписва указ за назначаването на новия независим главен прокурор.“

Адвокат Велислав Величков е член на Софийската адвокатска колегия и експерт по Конституционно право. Той е дългогодишен председател на НГИ “Правосъдие за всеки”. Организацията изповядва принципите на свободно и демократично общество с работеща и справедлива Съдебна система, върховенство на закона, без политически зависимости, корупционни обвързаности и олигархичен контрол. “Правосъдие за всеки” е за реформа в съдебната система и срещу действащото Статукво в страната и Модела #КОЙ. Организацията е в основата на масовите граждански протести и искания за оставка на Правителството и Главния прокурор Иван Гешев.

– Адвокат Величков, обявихте, че Инициатива „Правосъдие за всеки“ ще изпрати своята позиция до ЕК и Венецианската комисия във връзка със законодателните акробатики на ГЕРБ, касаещи всевластието на главния прокурор.
Кажете ни повече за фигурата на предполагаемия „независим“ нов прокурор, който уж трябва да разследва главния прокурор.

Велислав Величков: Предлаганите промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и Закона за съдебната власт (ЗСВ) са в противоречие с дългогодишните препоръки на Венецианската комисия и Европейската комисия. Венецианската комисия е категорична и във връзка с резултатите от делото „Колеви срещу България“, както и с докладите и мониторингите на правосъдната ни система, че главният прокурор трябва да бъде разследван от независим прокурор, който да има собствени служители, разследващи полицаи и органи. Този нов независим прокурор не трябва да е в йерархията и в системата на прокуратурата, тоест по никакъв начин – кариерно и дисциплинарно, да не е зависим от главния прокурор, както и да подлежи на контрол единствено от Висшия съдебен съвет или на парламентарен контрол.

Това, което предлагат в момента от ГЕРБ и най-вероятно е писано и продиктувано от прокуратурата, е независимият прокурор да се предлага от шестима члена на прокурорската колегия, а те са общо 11, както и да се избира с обикновено, а не квалифицирано мнозинство, тоест с 13 от 25 члена на ВСС. Това е лесно постижимо, когато имаме 11 души прокурорска колегия и още двамата от парламентарната квота. Достатъчни са, примерно, председателстващия ВСС Магдалинчев, който е член на Съдийската колегия и още един член от парламентарната квота на същата колегия и мнозинството е готово.
Също така обвинителните актове, ако въобще има такива срещу действащ главен прокурор, ще се внасят в специализираните съдилища, които са под изключителното влияние на Главна прокуратура. А с предложението да се премахне касационната инстанция при две еднакви присъди, означава изцяло специализираните съдилища да решават тези дела.

В прокурорската колегия на ВСС главният прокурор има абсолютно влияние и това на практика означава, че не само главният прокурор ще определя този, който да го разследва, а и че независимият прокурор, който трябва да има най-голямата мощ, за да разследва главния прокурор, ще бъде назначавам по много по-лесен начин дори от самия главен прокурор. Главният прокурор се предлага от трима души на прокурорската колегия и се избира с квалифицирано, а не с обикновено мнозинство.

– Прави силно впечатление в законопроекта на ГЕРБ, че там е изключена фигурата на министъра на правосъдието като опция да предлага кандидатура за независим прокурор, който да разследва главния прокурор. Може ли да се приеме, че отсега ГЕРБ се застрахова при загуба на предстоящите парламентарни избори?

В.В.: Не само правосъдният министър да не предлага кандидатура, а изключват от законопроекта Президента да подписва указ за назначаването на новия независим главен прокурор. Тоест – искат всичко да започва и да завършва като процедура единствено във Висшия съдебен съвет, в който прокурорската колегия командва, а политическата квота в Пленума на ВСС решава. И на практика всичко отново се затваря в прокуратурата.
В ГЕРБ има някакъв страх, че евентуално някой бъдещ независим прокурор може да реши да се обърне срещу главния прокурор, а това означава да се обърне и срещу тях. Падне ли едноличната власт на главния прокурор, пада и мафиотската схема, построена около сегашното управление. Затова им е изключително важно Гешев да избере следващия „каскет“

– Кога ще изпратите своята позиция до Венецианската комисия и Европейската комисия относно законопроекта на ГЕРБ и новия прокурор, който уж трябва да разследва главния прокурор?

В.В.: Ние ще изчакаме становището на ЕК и Съвета на министрите, а до Венецианската комисия ще пишем, че предложенията на ГЕРБ са гавра с техните препоръки. И смятам, че Венецианската комисия няма да приеме това, с което нашите управляващи искат да ги заблудят.

– Възможно ли е в такъв случай да започне замразяване на еврофондовете за България, както се очаква те да бъдат обвързани с върховенството на закона в страните-членки на ЕС?

В.В.: На 10-11.12.2020 г. Съветът на министрите ще обсъжда въпроса за върховенството на правото в страните-членки. Лидерите в ЕС са абсолютно решени да обвържат еврофондовете с върховенството на закона. Това ще бъде шанс за България и за превръщането и в правова и демократична държава.

Интервюто взе Стоян Тончев

 

„Това е война!“ Какво ядоса жените в Полша

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/kakvo-yadosa-zhenite-v-polsha/

Законодателно предложение за почти пълна забрана на абортите предизвика най-големите демонстрации в Полша от времето на движението „Солидарност“ през 80-те години насам, довело до края на комунистическия режим в страната. Масовите протести, най-големият от които събра над 100 000 души във Варшава и още толкова в градове из цялата страна, продължават, въпреки че управляващата партия „Право и справедливост“ отложи влизането в сила на рестриктивния закон. Искрата, пламнала с чувствителната тема, разпали огромно тлеещо недоволство към управлението на крайнодясната партия на лидера Ярослав Качински.

Когато в края на октомври Конституционният съд на страната постанови, че абортите не са позволени дори при увреждане на плода, правото на аборт в Полша, и дотогава едно от най-рестриктивните в Европа, бе ограничено само до случаите на бременност вследствие на изнасилване, кръвосмешение или заплаха за живота на майката.

„Предложението не беше внесено за дискусии в парламента, а бе направо изпратено в Конституционния съд, което противоречи на демократичните правила“, отбелязва пред „Тоест“ д-р Юлия Кубиса от Института по социология във Варшавския университет и припомня противоречивия имидж на този орган на съдебната власт, откакто преди година управляващата партия вкара в състава му трима свои представители, включително бивши политици, в широко критикувана процедура. „Във време на пандемия фалшив Конституционен съд гласува решение по сложен въпрос, който би трябвало да бъде открит за дебат в много по-спокойни времена“, обобщава тя.

Според Кейт Корицки, професор по политическа социология и специалистка по науки за жените и феминистки изследвания в Университета в Западен Онтарио, Канада, управляващите използват темата за абортите като „димка“, която да разсее общественото внимание от провала им в кризата с COVID-19 и бедствената втора вълна на разпространение на вируса. „Този ход беше крещящ пример за опит за разфокусиране на вниманието – подобно на бежанците през 2015 г. и ЛГБТИ общността през последните години, стандартен метод на това управление“, обяснява изследователката, израснала в комунистическа Полша и емигрирала в Канада на 18 години.

Противно на очакванията, за по-голямата част от протестиращите борбата с пандемията е еднакво важна с борбата срещу предложената почти пълна забрана на абортите. Това показва онлайн социологическо проучване на Ягелонския университет в Краков, проведено в началото на ноември сред над 3000 потребители на социални мрежи. „Участниците осъзнават опасността от вируса, но също така отчитат, че този закон, както и общата политическа ситуация в Полша представляват опасности с потенциал за много сериозни последствия“, обяснява социалната психоложка Катаржина Яшко, която води проучването.

Марта Рибицка е документална фотографка, която следи протестите на жените още от 2015 г. – при първия опит за ограничаване на правото на аборт в първия мандат на „Право и справедливост“, осуетен при гласуване в парламента след вълна от масови демонстрации. Интуицията ѝ, че предстои нещо голямо, я праща на женската стачка още в първия ден. „Беше интересно преживяване да наблюдавам поведението на младите хора и как те се отнасят към толкова сериозна тема. Докато правех няколко снимки на едно 17-годишно момиче, я слушах как говори за аборта и не можех да повярвам с каква увереност се изказваше“, споделя Марта.



За социоложката Катаржина Яшко едно от най-любопитните наблюдения е големият брой на протестиращите, за които женската стачка е първо подобно преживяване. „Много от тях са толкова млади, че вероятно досега не са имали възможност да се включат в подобен тип колективни действия. Други пък досега са изпитвали страх или не са имали достатъчно мотивация да излязат на улицата“, допълва тя.

„Особено когато става дума за женската сексуалност или репродуктивните права на жените, средата в Полша е наистина угнетителна. По време на тези протести много жени за първи път разбраха, че не са сами в личните си битки“, посочва д-р Кубиса.

Слоганите „Това е война“ и „Майната ти, ПиС“ се превърнаха в символи на протеста, но докато много протестиращи ги скандират и пишат на плакати, има и силно критични гласове, недоволни от крайната реторика. Според социоложката от Варшавския университет това е новият език на критиката към властта: „За някои хора той може би стига твърде далеч и е прекалено вулгарен. Протестиращите обаче не избират тези думи, защото искат да са вулгарни. Този език показва, че е пресечена много сериозна граница и това не може да се опише с други думи, освен „Майната ви“.“

„Всяко поколение има своята борба. Сега, изглежда е големият момент за това поколение и слоганът е декларация за това, не е призив за истинска война“, смята фотографката Марта Рибицка.

30-годишната Виолета Смул споделя, че от години е бясна заради политическата ситуация в Полша: „Изглеждаше, че нещата непрекъснато се влошават и става толкова ужасно, че не исках повече да живея тук.“ По време на най-голямата демонстрация във Варшава на 31 октомври тя намира гледна точка, от която да обхване с поглед цялото множество – като професионална катерачка, заедно със свои колеги от международната екологична организация „Грийнпийс“, се качва на кран и спуска транспарант с послание към женската стачка „Не сте сами“.

„Беше много яко да висим под транспаранта, докато множеството минава под нас. Реакциите бяха страхотни. Изведнъж някой предложи да ни покажат малко светлини за благодарност и стотици хора пуснаха фенерите на телефоните си, беше наистина красиво. В този момент усетих голямата сила на хората“, разказва тя.



Протестът на жените срещу ограничаването на правото на аборт бързо привлече подкрепа от различни социални групи, чието недоволство има разнообразни причини. По думите на д-р Яшко, извънредната ситуация обединява дори хора с различни възгледи за правото на аборт. Според Кейт Корицки някои от тези групи нямат отношение към репродуктивните права на жените, но искат да превърнат движението в противник на „Право и справедливост“. „Това може да бъде опасно, защото този протест е срещу нещо по-голямо от партията“, подчертава тя.

„Някои хора се борят за правата на жените, други оспорват законността на Конституционния съд, а трети протестират заради развалянето на компромиса за аборта“, обяснява д-р Юлия Кубиса. Компромисът се изразява в постигнатото през 1993 г. политическо съгласие правото на аборт да бъде ограничено до случаите на малформации на плода, заплаха за здравето на майката, бременност в резултат на изнасилване или кръвосмешение.

„Т.нар. компромис е постигнат в преговори между мъже на средна възраст в партиите, произлезли от „Солидарност“. По време на комунистическия режим жените в Полша имат достъп до процедурата за аборт, но след края на режима той е ограничен – заради възобновените позиции на Католическата църква, според която абортът е грях“, обяснява проф. Корицки.

Критикуван от феминистките организации, компромисът все още е най-доброто възможно решение за голяма част от полското общество. Много от католиците в страната също смятат, че решението на Конституционния съд е недопустимо прекрачване на границата, постигната с компромиса преди близо три десетилетия.



Анджелика Шелаговска-Миронюк, психоложка и майка на тримесечно бебе от град Лодз, се самоопределя като лява католичка и е ядосана на срастването между Църквата и държавата. „Много хора се отдръпнаха от църквата, защото не искат да слушат за политика. Много епископи имат преки връзки с правителството – ситуацията е патологична“, казва тя.

В своя блог тя публикува интервю с отец Аркадиуш Леховски, един от авторите на „Писмо от обикновените свещеници“, което отправя призив за деполитизация на църквата. „Това не е въстание срещу вярата, а настояване църковната институция да бъде независима от правителството. Ако църквата сключи брак с правителството, има опасност на следващите избори да остане вдовица“, смята Анджелика.

Макар че не одобрява разширяването на правото на аборт отвъд дефиницията на компромиса, тя се включва в стачката на жените, защото не е съгласна с политиката на „Право и справедливост“. „Стереотипите, че всички католици подкрепят правителството и че можем да спрем абортите с въвеждането на забрана, трябва да бъдат разбити. Много свещеници са на мнение, че не можем да достигнем до сърцата на хората със сила“, категорична е тя.

Религията играе сериозна роля не само в дебата за правото на аборт. Лекарите имат право на възражение по съвест и мнозина от тях отказват да правят аборти дори в позволените от закона случаи. „Веднага след входирането на предложението в Конституционния съд много болници, в които се правят законни аборти в Полша, спряха и освободиха пациентките си. Още преди да е влязъл в сила, законът вече действа“, обяснява Юлия Кубиса.

Според Анджелика броят на абортите в Полша може да се намали, ако се въведе сексуално образование, както и адекватна подкрепа за майки и семейства. „В Полша, ако жена роди дете след изнасилване, тя е абсолютно сама, не получава никаква помощ. Аз вярвам, че всеки има право на живот, но ако искаме да защитим правото на живот, трябва да се погрижим за хората с физически и психически увреждания, а това правителство не се интересува от тях“, смята тя.

Като вярваща католичка, несъгласна с предложеното ограничаване на правото на аборт, Анджелика признава, че се намира в противоречива ситуация. „Това, че не подкрепям това решение, не означава, че подкрепям узаконяването на всички аборти. Смятам обаче, че нашето общество има нужда от дискусия, а не от повече разделение“, категорична е тя.



В сложния политически климат в Полша е трудно да се прогнозира как ще се развие протестът на жените, но според д-р Юлия Кубиса е постигната известна промяна, която е необратима. „По темата за аборта досега се чуваха много мъжки и твърде малко женски гласове за истинското преживяване. Мизогинията и недоверието към жените и способността им да вземат решения са дълбоко вкоренени в обществото. Каквото и да се случи в бъдеще, няма връщане назад – по темата вече се говори с друг език“, категорична е тя.

Виолета Смул също се надява движението на жените да предизвика трайна промяна. „Женската стачка отново дава вяра на мен, а и на много други хора. Доскоро бяхме толкова нещастни с живота си в държава с такова правителство, но сега усещам, че имаме шанс за промяна“, казва тя.

Катаржина Яшко обаче отбелязва, че всъщност съвременните общества са много по-малко поляризирани, отколкото изглежда, защото различията им са увеличени от социалните мрежи и медиите. „Може би да подчертаваме общото помежду си и споделените ни ценности, това ще ни помогне да намерим общ език. Разделенията в обществата не са здравословни за никого“, казва социалната психоложка.

Кейт Корицки обаче смята, че в съвременната реалност идеята за обединение е илюзорна и ни остава единствено да се научим да спорим помежду си. „Конфликтът и спорът са естеството на политиката. Изправени сме пред проблеми, за чиито решения имаме различни виждания. Всичко, което можем да направим, е да спорим как да ги решим – и това не е непременно нещо лошо. Отдавна сме приспани политически, може би е време да се събудим и отново да се включим в политическия живот“, предлага тя.

Заглавна снимка: „Това е война“ – лозунг по време на протестите на 28 октомври 2020 г. във Варшава. Фотограф: © Марта Рибицка

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За честта на бекона

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B7%D0%B0-%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B0.html

понеделник 23 ноември 2020


Знаете ли защо е невъзможно да се намери здравомислещ човек, който да подкрепи исканията на полицаите за увеличаване на заплатите им? Не, защото хората искат в България да няма ред и законност. Тъкмо обратното. Много ни се ще да има, ама такива не съществуват. И служителите на реда носят пряка отговорност за това. Обикновените хора пък не са склонни да им го простят.

Не може във всяка една пробита каца в България безкрайно да се изсипват нови и нови пари. Служителите на МВР искали увеличение. И негодували срещу лошите условия на труд. Кой е виновен, че толкова години се оплаквате и искате още и още? Нима самите вие не знаете колко голям процент от личния състав на министерството са абсолютно безполезни поръчкови назначения, стоящи на топло, в името на едната заплата, няколкото премии и десетките привилегии? Толкова ли е трудно да се досетите, че, ако системата се реформира и тия търтеи изчезнат от нея, ще има повече пари? И за заплати, и за оборудване.

Разбира се, че се досещате. Просто не ви стиска да се изправите срещу безполезните служители и да кажете какъв е проблемът, защото знаете, че зад тях стои могъщ звяр, който вие не трябва да разярявате, а напротив – да пазите от народната любов. Раздутият щат служи за изпълнение на политически поръчки и упражняване на натиск върху малцината, които смеят да надигнат опозиционен глас. Вие го знаете. И не само приемате това безропотно, защото „то тука е така“, но и излизате срещу народа с палки и ритници всеки път, когато той, суверенът, поиска да промени нещо в тази държава.

Как така всички знаем кои са престъпниците в махалата, града, държавата, а вие не знаете? Всъщност, знаете. Но ги държите на свобода. И тук не става въпрос за кусурите на прокуратура и съдебна система. Вие ги знаете. И си мълчите. Приемате доброволно да сте част от омертата и да си кротувате. Защото всички си кротуват. Тук даже не става въпрос за висши ценности. Елементарните ви служебни задължения не са изпълнени. По ваша воля. Заради мълчанието ви. Защото предпочитате да скланяте глави и да се правите на приятно разсеяни, докато бдите над спокойствието на „богоизбраните“ и нехаете за обикновените хора. Ония, които работят и плащат заплатите ви.

Вие тях ги оставяте на милостта на истинските си господари. Ония, на които сте охрана. И при всеки удобен повод искате от същите тези господари повече пари. Защото знаете, че ще ви дадат. Все пак те раздават парите на народа, не своите. А народът няма как да се възпротиви. Та нали, ако дръзне да протестира, вие тутакси ще излезете на първа линия срещу него?

Първа линия. Това беше един от основните ви доводи за увеличение на заплатите. Били сте на първа линия като учителите, лекарите и другите държавни служители, техните заплати били увеличени, а вашите – не. Несправедливо било. Да, може и така да е. Откъде накъде няма да ви увеличат заплатите, като вие толкова съвестно бяхте на „първа линия“, когато трябваше някой да млати и арестува протестиращи, защото положението на правителството беше повече от сложно? Това вече със сигурност е несправедливо.

А народът има избор да плаща и да си мълчи или да не отнесе някоя палка. Били сте повече от предани на властта, в момента има пандемия, а и се задават избори. Е, кога по-подходящ момент, за да надигнете глас за повече пари? Правителството разпределя, народът плаща и всичко е готово.

Така излиза. Но, май забравяте, че правителствата идват и си отиват, а народът остава. И вече не е чак толкова овчедушен, колкото си мислите. Позата на суровия блюстител на реда, който не се колебае да се хвърли срещу лошите с риск за живота си, към която се стремите, отдавна отстъпи място на грозната действителност. Алчна, бездушна машина за гнет на обикновените хора в полза на ония с властта и парите. Без значение кой прав, кой крив.

Да, пари ще получите. Ония, които ги разпределят, имат голяма нужда от вас, за да си крадат на спокойствие. Уважение обаче не искайте. Вие сами не уважавате пагона, какво очаквате от нас. И не излизайте с приказките за многото свестни хора в системата. Ако бяха такива, щяха да излязат и да кажат истината. Без да се страхуват за себе си и за последствията.

Ако го направят няколко, няколко десетки или стотици човека, всичко ще се промени и порочната система ще, не ще, ще се промени. Ние ще имаме повече усещане за сигурност, вие ще работите в по-модерна среда и ще получавате уважение и по-високи заплати, а дерибеите ще имат едно наум, че не сте им послушни кученца. Дотогава, нито се учудвайте, нито се възмущавайте на подигравките и пренебрежението. Напълно заслужени са.

Тук плъх, там плъх, няма плъх… Корабът потъва!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%82%D1%83%D0%BA-%D0%BF%D0%BB%D1%8A%D1%85-%D1%82%D0%B0%D0%BC-%D0%BF%D0%BB%D1%8A%D1%85-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D1%8A%D1%85-%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%B1%D1%8A%D1%82-%D0%BF.html

неделя 25 октомври 2020


За някои народното творчество може да представлява само сбор от бабини деветини, но за нещастие се оказва, че в него наистина се съдържа хилядолетна мъдрост. Плъховете напуснаха кораба точно, когато по всичко си личи, че той едва се крепи на повърхността.

Първо започнаха да бягат по-ситните мишоци. Поне тази част от тях, която оцеля в безмилостните войни помежду си, разбира се. На десетки, ако не и стотици брендовци, галевци и всякакви други властелини на подземния свят им доскуча да чакат някой да се сети да ги вкара в затвора и заминаха за чужбина, за да се отдадат на заслужено харчене на натрупаното чрез контрабанда, рекет, убийства и други не особено богоугодни деяния. Ако обаче изключим някоя и друга крайно предпазлива публикация в медиите, подобни измъквания от закона отдавна не правят впечатление на почти никого.

Схемата си бачка безотказно на принципа „Тука е така!“. И народът не се трогва особено. За обикновените хора това, че някой катил с известен прякор е по чужбините, е просто повод да си отдъхнат. Не е в затвора, ама не се разхожда и по улиците, за да треперят от него. Да не говорим за властта. Тя отдавна е толкова обвързана с подземния свят, че отказът на този или онзи да му бъде раздадено правосъдие не е никаква новина за нея. Дори напротив. Често си затваря очите услужливо, че понякога дори и помага с каквото може на беглеца.

После към чужбина се насочиха хора с не чак толкова криминален облик. Бизнесмени, банкери, финансисти, които също искаха да си харчат парите на спокойствие или просто бяха сгазили лука с някой от ортаците си и предпочетоха носталгията пред преждевременната смърт. Тук също случаите са стотици, но никой не може да бие по популярност, а може би и по икономически резултат Цветан Василев. Разследващи, одитори, държава, медии и градски легенди все още не могат да се консолидират около сума, която е изчезнала от КТБ по времето на Василев. Със сигурност обаче става въпрос за милиарди. И то само под формата на преки вреди за българския данъкоплатец, защото с косвените сумата би нараснала неколкократно.

И отново същата схема като при бягствата на горепосочените откровени мафиотски босове. Никой не забелязва очевидно дълго и старателно подготвяните измъквания от закона, всички са изненадани, когато научат за тях и симулират решимостта на държавата да върне престъпниците на родна земя и да ги изправи пред правосъдието. Разбира се, реалните резултати отсъстват. Времето се използва, за да се заличават доказателства, да се създадат объркани схеми, да се точат съдебни производства с години и в крайна сметка да се изчака скандалът да потъне в преливащото блато на нови и нови примери за беззаконие и да бъде потулен напълно.

Когато обаче и най-едрите плъхове започнат да напускат кораба, положението наистина е сериозно, макар и да изглежда, че нищо не може да ни изтръгне от обзелата ни летаргия. Естествено, първо напусна най-хитрият. Сокола си направи държава в държавата, заживя си в нея честито, охраняван зорко от гвардия, издържана с наши пари. А той хич не е случаен. Според всеки трезвомислещ човек участието му в създаването на сценария на клетия Преход далеч надхвърля една обикновена парламентарно представена партия и няколко обръча от фирми.

След него драсна мамин Делянчо (по думите на главния прокурор „Мисля, че е депутат Делян Пеевски, нали така, не греша?). Аз пък мисля, че тия, които определят Пеевски като официалното лице на българската мафия, не грешат. Той се спаси от непосилния си ангажимент да се явява средно веднъж на мандат в Народното събрание сред пищната зеленина и малко кичозния лукс на пустинния оазис Дубай, където си прави компания с друга могъща фигура от българския преход. Васил Божков – Черепа. Сега, не е сигурно КОЙ от двамата е по-богат, но май си делят първенството в класацията за най-състоятелен българин. И двамата оставиха след себе си истинска каша от въпроси без отговор и имущества, които спокойно си управляват чрез подставени лица. И си живеят спокойно и необезпокоявано, като само от време на време напомнят за съществуването си, за да не се самозабравят тукашните им слуги.

Когато обаче и премиерът ти, лично провъзгласил се неведнъж за капитан на кораба, излезе в нелегалност, вече няма как да не започнеш да се притесняваш, колкото и дебелокож народ да си. Ще кажете „Ама Бойко си е в България“. Вярно е. Тук си е, освен когато не ходи до Брюксел да слуша какво си говорят големите клечки на непознати за него езици, да козирува и да кима разбиращо с глава.

Тук си е, но не е където трябва. Обикаля шосета, църкви, а напоследък и кравеферми. Обикаля чукари, села и паланки, седи по пънове, обявява поляни за бъдещи реактори под проливни дъждове, но не си е на мястото. В Министерски съвет, в Народното събрание за вотове на недоверие и парламентарен контрол, пред недоволните протестиращи против управлението му.

И на практика доброволното му излизане в нелегалност си изглежда точно като подготовка. При все по-ясно очертаващото се неблагоприятно стечение на обстоятелствата той спокойно може да драсне с двеста за Барселона или което и да било друго приказно кътче по белия свят. Още повече, че пачките и кюлчетата от чекмеджетата му излязоха в нелегалност заедно с него, а и ни завеща доволно количество милиарди дългове към банки, международни институции и руснаци, та да си имаме сериозни грижи поне няколко десетилетия напред.

Така, всеки по свой си начин, най-охранените, най-емблематичните и най-хитри плъхове напуснаха и напускат кораба пред очите ни. А нас оставят тук за баласт. Ние пък наистина си го заслужаваме. Защото само гледаме безучастно какво се случва.

Европейските Му партньори не са чак такива аматьори

Post Syndicated from original https://bivol.bg/ep-resolution-bulgaria.html

неделя 11 октомври 2020


Резолюцията на Европарламента за НЕсвободата е безпрецедентна, но това едва ли учудва някого в България. Ние сме си свикнали да сме първи по всичко отрицателно в ЕС – по корупция, зависимост на медиите и институциите, бедност, емиграция, смъртност, ниско качество на живот… Е, друго си е да ти формулират и кажат право куме у очи от най-високата институция на Европейския съюз, че корупцията е повсеместна, няма разделение на властите, главният прокурор е недосегаем, европейските средства се крадат, медиите са марионетки, полицията и държавата упражняват насилие спрямо журналисти и гражданско общество официални институции се използват за сплашване и наказание на бизнесмени и публични личности. Но и това чудо ще мине. Три дена яли, пили и се веселили и после всичко ще си тръгне постарому.

Или може би не? Може пък надеждите на управляващите ще бъдат опровергани чак този път? Подобно развитие на ситуацията изглежда не само все по-вероятно, но и все по-близко във времето. Предстои да разберем. Нека обаче оставим сериозните анализи и прогнози на големите умове на нашето време и да се позабавляваме на собствен гръб.

Нито килимите на Караянчева, детските, които ще раздава Сачева или вижданията на премиера за „дискусионните“ точки от историята на България и Северна Македония не успяха да впечатлят кой знае колко през тази седмица. Заплахите от сплотените като за последно редици на управляващите, че след резолюцията у нас ще настане истинско царство на джендъри, бежанци, македонизъм, анархия, опозиция и други дяволски творения – също.

Друга опорна точка обаче лично мен ме разтърси из основи и за пореден път ме убеди, че липсата на логическа мисъл и трезва преценка на ситуацията е втора природа на всеки, докопал кокала на властта в България. Първия път, когато чух тази теза, си помислих, че не съм разбрал правилно, но след като пред камерите я повториха десетки усти със свои думи, разбрах, че повредата не е в моя телевизор. Накратко, става въпрос за следното.

Лошите протестиращи пак се показали като предатели срещу Родината, защото привлекли вниманието на Европата към кирливите ни ризи и резолюцията поставила незаличима дамга не само върху сегашното правителство, но и върху всички следващи. В тия няколко думи се съдържат толкова много стряскащи признания на ония-дето-ни-пазят-от-комунизма, че направо да се чуди човек дали не са изтръгнати от устата на някой висш партиен деец от златните времена на развития социализъм.

Веднага се набива на очи далеч не другарската критика срещу ония, които дръзват да изкрещят, че има не нещо, а много гнили неща в България. Как другите могат да си мълчат, а точно те създават неприятности? Управляващите изглежда искрено мислят, че ЕС забелязва какво се случва у нас едва, откакто има протести. Дори и така да е обаче, те изобщо не могат да проумеят, че е не право, а задължение на всеки член на гражданско общество да дава гласност на нередностите, с които се сблъсква, вместо да помага за замитането им под килима. Тяхното мислене е на средновековни феодали, които са изумени от дързостта на крепостните си селяни. И е толкова закостеняло, че не само, че няма да се промени, но и те го излагат на показ, без да намират нищо нередно в това.

Още по-интересно е обаче, че с думите си представителите на ГЕРБ индиректно признават, че през единадесетте години, през които са на власт, са сътворили толкова глупости и са забъркали такава каша, че не едно, а няколко правителства след тях няма да могат да се преборят с тях. Ние, обикновените граждани, го виждаме и сме наясно, от Брюксел също няма как да са го пропуснали, но да си го признаят самите управляващи, вече е забележително явление. Макар и лъжливо. Защото едва ли някой би приписвал кражбите и гафовете им на евентуално бъдещо правителство, което е достатъчно компетентно, некорумпирано и решително, за да тръгне по правия път.

Колкото и обвинения да хвърлят от ГЕРБ, колкото и закъснели подаяния да раздават на най-възрастните и най-малките, колкото и да търсят под вола теле, резолюцията на Европейския парламент наистина е нещо непознато досега. Недомлъвките и прословутото дипломатично говорене са заменени от трезва и детайлна оценка на ситуацията, обективно представяща окаяното състояние, в което се намират държавните институции в България. И посочва виновниците за това.

Повече от Брюксел не са длъжни да правят. Текстът недвусмислено легитимира желанието на милиони българи, които не си мълчат, за да не се изложим пред чужденците, това правителство да бъде свалено, главният прокурор да подаде оставка, а целият модел на управление в страната ни да бъде променен из основи.

Ние, обикновените граждани, няма от какво да се срамуваме, за да го крием. Нека понесат срама и отговорността си ония, които са се наклепали до лактите с меда от кацата. Тях ще накацат мухите, а ние имаме повод за радост, защото досега правителството май бъркаше учтивия тон на европейските чиновници с късогледство и пасивност. Е, беше крайно време да се нарекат нещата с истинските им имена.

Ще ходим пеша, ако искаме. А вие ще си ходите, дори и да не искате!

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D1%89%D0%B5-%D1%85%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BC-%D0%BF%D0%B5%D1%88%D0%B0-%D0%B0%D0%BA%D0%BE-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B5-%D0%B0-%D0%B2%D0%B8%D0%B5-%D1%89%D0%B5-%D1%81%D0%B8-%D1%85%D0%BE%D0%B4.html

вторник 29 септември 2020


„Някои си пътуват с хубавите коли по магистралите на Борисов и викат „Ама те не стават!“. Ми, що не ги направихте вие, като не стават? Що не ги направихте, а сега критикувате?

Метрото! Отиват, протестират срещу лошия Бойко, качват се на метрото и се прибират вкъщи. Ходи пеша, бе! Това е положението!

И затова няма да подадем оставка. Защото сме отговорни по това, което правим.“

На пръв поглед нищо притеснително, невиждано или скандално. Подобни приказки човек може да чуе във всяка квартална кръчма или от всеки свой приятел, с когото си пие ракията, докато гледа новини. Когато обаче подобни слова излизат от устата на председателя на Народното събрание на държава, имаща претенциите да е демократична, европейска, древна, велика и т.н., си заслужава да им обърнем малко внимание. Не, че можем да кажем нещо ново, но все пак…

Госпожо ПКП, с изказванията си напоследък не само засенчихте безапелационно ексминистър Барни, но уверено скъсявате и дистанцията до самия Пожарникар-слънце. Няма да се учудя, ако в скоро време заслужите повишение по псевдоним и станете ПНП, където „Н“ означава „национална“.

Къде ви се привиждат магистрали на Борисов? Вие май живеете в Средновековието, когато народът си има поставен от Бога цар и той е персонификация на всичко в държавата. Съмнявам се, че премиерът може да сглоби замък от лего, да не говорим за маса от ИКЕА. Какви магистрали, какви пет (милиарда) лева? Вие, той, всички политици, сте служители на народа и е крайно време да проумеете значението на думата „служител“.

Всичко, което е направил Борисов, е да вземе наши пари, да „усвои“ сериозна част от тях, а останалите да раздаде на определени фирми чрез предварително уредени обществени поръчки. И да, срещу тези наши пари въпросните фирми изграждат нещо, което поради липсата на друга дума наричаме „магистрала“, а то започва да се руши няколко месеца по-късно. Затова хората казват, че не стават. Защото не стават, а те са си платили данъците и винетките, тоест, осигурили са пари на премиера като техен служител, за да осигури изграждането на качествени пътища. И той очевидно не се е справил.

В случая обаче това не е важно. Важното е, че няма никакви магистрали на Борисов. Магистралите са на България, платени са на неприлично високи цени от народа ѝ и са изпълнени некачествено от фирми, избрани от премиера ѝ. За което в нормална страна той е заплашен да понесе съдебна отговорност, а не да бъде възвеличаван.

И притеснителните неща в тази малка част от изказването ви, която сме цитирали в началото, не свършват до магистралите, госпожо ПКП. За ваше съжаление и наше огромно щастие и метрото не е на Бойко. Изграждането му е започнато далеч преди той да огрее столичани от кметското кресло, а после да се изправи в същинския си блясък пред целокупния български народ от премиерския пост. Да, по негово време метро се строи, но парите отново са на българския и европейския данъкоплатец, а не на премиера. Неговите заслуги се заключават в няколко първи копки, още толкова прерязани лентички и безброй самохвални изказвания по медиите.

Какво да кажем за призива към протестиращите срещу самодържеца, пък после прибиращи се с неговото метро вкъщи? Ходи пеша, бе! Ясно, ПКП не схваща, че не Борисов е владетел на магистрали и метро, но чак пък да не разбира, че това е обществена услуга, която можеш да използваш спокойно, стига да си платиш билета или картата… Дори управляващите все още не са се сетили да вкарат в Народното събрание проектозакон, според който метрото е само за гербаджии. Да, ходенето пеша определено е полезно за здравето. Но това важи и за служителите на народа, които чудно защо не ходят пеша, а са си накупували с негови пари лъскави служебни автомобили и влизат в метрото само с пропагандна цел.

Последното послание, което май изпълнява и функциите на заключение, лично според мен е най-покъртително. Защото ПКП закрива темата с гаднярите, критикуващи, но ползващи магистралите и метрото на Борисов, по съвсем неочакван за непредубедения слушател начин.

ГЕРБ нямало да подават оставка тъкмо затова. Защото са отговорни ПО това, което правят.

По тази логика всички правителства на света трябва да са пожизнени, защото никой политик няма да признае, че не е отговорен към това, което прави, колкото и народът му да му показва по всякакви възможни начини, че не го ще, защото е некадърен, корумпиран и отдавна се е самозабравил.

А дано подобни изказвания на хората, заемащи най-важните постове в държавата, да са продиктувани просто от желание да се манипулира общественото мнение и да се закрепи още някой и друг месец правото на Бойко Борисов да упражнява фиктивно функцията на премиер, запазвайки правата си да тегли нови и нови заеми, да се разкарва с Жипката надлъж и нашир и да става жертва на много прекрасни госпожи, които снимат несметните богатства на спалнята му. Но, едва ли…

Защото управляващите отдавна са забравили кой е суверенът, какво е разделение на властите и колко е допустимо да си отварят устите. За тях не само магистралите и метрото са лична собственост на силния на деня. Цялата държава е феодално владение, в което или слушкаш и мълчиш, или ходиш пеша, дишайки праха на някоя Жипка. И искрено вярват в това, не само на думи.

Ираче Гарсия Перес: „Борисов се провали като лидер“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/iratxe-garcia-perez-interview/

Read the article in English >>

Ираче Гарсия Перес е председателка на Прогресивния алианс на социалистите и демократите – втората по влияние (след ЕНП) група в Европейския парламент, към която принадлежи БСП. Испанската евродепутатка е и член на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE), на чието заседание на 10 септември т.г. бе изслушана зам.-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно медийната свобода и върховенството на закона в България. По този повод Йоанна Елми потърси Гарсия Перес за разговор за протестите в България и за ролята на Европа в опазването на европейските ценности. 

На 11 септември „Политико“ съобщи, че сте изпратили писмо до председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен, в което настоявате европейските средства да бъдат подчинени на конкретни условия за спазване на върховенството на закона. Бихте ли разяснили кое провокира това писмо и какви са исканията Ви? 

Преди Годишната реч за състоянието на Съюза на г-жа Фон дер Лайен ѝ изпратих писмо, в което от името на Групата на социалистите и демократите поставих на фокус най-належащите проблеми пред Европейския съюз, които смятаме, че трябва да бъдат адресирани незабавно. Върховенството на закона е сред тях. Неговото зачитане и опазването на европейските ценности са ядрото, около което е изграден европейският проект. ЕС не е бизнес клуб, а съюз на ценности и принципи. Нито едно правителство не може да нарушава тези принципи безнаказано. Затова ние се нуждаем от условност на бюджета. Групата ми призовава за установяването на реален и смислен европейски механизъм за демокрацията, върховенството на закона и основните човешки права, с инструменти за санкции, включително възможността да бъдат спрени плащанията от европейския бюджет.

Докладът за 2019 г. на Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ) беше публикуван преди няколко дни. С оглед на Вашата инициатива намирате ли този механизъм – който разчита на националните власти и гражданите да докладват за нередности и има единствено препоръчителна функция – за ефективен в следенето на злоупотреби с европейски средства? Унгария например има огромен дял финансови нарушения в сравнение с останалите страни членки. Но тя е сигнализирала за 64 нередности, свързани с измами (само Полша е подала повече сигнали – 89), докато България – едва за две в програмния период 2014–2020 г. Това със сигурност оказва влияние: ако не докладваш престъпление, няма как да засечеш такова. 

Нямам информация за точните числа, но по принцип е от ключово значение европейските средства да бъдат следени ефективно. Важно е за прозрачността и за доверието на гражданите в европейските институции.

Предвижда ли се реформа на ОЛАФ като част от ефективните мерки за следене на средствата по т.нар. план за възстановяване? 

Искам да подчертая, че докладването на нарушения не е въпрос на избор. Държавите членки са задължени да подават сигнали за всякакви финансови нередности до ЕК. Те са също така задължени да защитават европейските средства и да направят всичко по силите си да противодействат на измами и други нелегални действия.

В момента сме в процес на сложни преговори за ревизия на функционирането на ОЛАФ и оценка на аспектите, които имат нужда от подобрение. Моята група подкрепя подсилването на правомощията на ОЛАФ и даването на достъп на Службата до банковите сметки, което би улеснило по-задълбочени разследвания. За Прогресивния алианс на социалистите и демократите е изключително важно ОЛАФ да има достъп до всяка информация, необходима за ефективни разследвания.

В допълнение на това скоро ще имаме и Европейска прокуратура – нов европейски орган, който ще се бори с големи международни престъпления, свързани с европейските средства. Прокуратурата ще има правомощията да разследва, да повдига обвинения и да изправя пред съда участниците в престъпления, свързани с европейския бюджет, в т.ч. измами и корупция.

Разчитаме на съдействието на съюзниците си и съседите си, трябва да работим като екип. Напредваме, но има още какво да се желае. С групата ми сме решени да постигнем конструктивна промяна, така че да се подсигури възможно най-ефективното изразходване на европейски средства.

Нека се фокусираме върху България. От „Политико“ цитираха писмото Ви до Фон дер Лайен, в което пишете: „Трябва да стоим зад ценностите си. Не може повече да приемаме ситуацията в държави като Полша и Унгария.“ Но България се представя много по-зле от Полша или Унгария в области като възприятие за корупция, свобода на медиите, човешки права, здравно осигуряване – списъкът е дълъг. Защо Полша и Унгария постоянно са изтъквани като пример за неуспешна интеграция и нарушаване на европейските норми, като се има предвид колко кристално ясни са статистиките? 

Унгария и Полша са две от държавите в ЕС, срещу които е започната формална процедура по член 7 от Договорите за присъединяване. Тази процедура е крайна мярка за разрешаване на кризата и подсигуряване на зачитането на европейските ценности от държавите членки. Последствията може да доведат до всеобхватни санкции.

Както казвате, има и други държави членки, при които ситуацията се развива притеснително, включително и България. ЕС разполага с определени инструменти за предотвратяване на заплахите за демокрацията, но за съжаление, те са базирани основно на диалог с държавата членка. Поради това нашата група в ЕП призовава за механизъм на условност, който да обвързва върховенството на закона с европейските средства, за да може да бъде сложен край на такива злоупотреби.

А смятате ли, че случващото се в България, Унгария и Полша уронва имиджа на европейския проект? Как могат гражданите на Изток и Запад да вярват, че Европа ще защитава справедливостта и ще работи в техен интерес, ако ЕК и някои политици си затварят очите пред неоспорими доказателства за нарушения? 

Именно затова не бива да се отказваме. Имам вяра в европейските граждани, особено в младите, които вярват в демокрацията, в основните ценности и права. Вярвам и че Европа като цяло може повече. Заради това се борим усилено да изградим ефективни инструменти, които да изискват отчетност от държавите в случай на нарушения. С оглед на това смятам, че е важно също така да преодолеем разделението Изток–Запад, Север–Юг. Оттам идва и вярата ми в европейските граждани. Мисля, че всички те заслужават еднакво припознаване на правата им и заслужават да имат роля в общия ни проект.

Личните ми впечатления са, че много евродепутати са добре запознати със ситуацията в България. Смятате ли, че търпимостта към премиера Борисов в Европа е политическа и свързана с доминиращата позиция на ЕНП и с нуждата тази позиция да бъде запазена? Как гледат на г-н Борисов европейските политици? 

Много от европейските народни представители и особено онези, които работят в LIBE, са добре запознати с положението в България. Миналата седмица в LIBE се проведе дебат относно Механизма за сътрудничество и проверка. Специална група за наблюдение на демокрацията, върховенството на закона и основните права продължава да следи развитието на ситуацията в България в областта на демокрацията, правосъдието и човешките права, особено медийната свобода, независимостта на съдебната система и разделението на властите. Полицейското насилие по време на продължаващите протести в България постави въпроса на дневен ред пред ЕП, където ще се състои дебат и ще поискаме конкретни действия. Не бих използвала думите „търпимост към правителството на премиера Борисов“. Забелязвам обаче мълчанието на колегите от ЕНП, когато става дума за заклеймяване на нарушения от техните правителства.

Как се очаква европейските ни съграждани да гледат на премиер на държава, която затъва в корупция; в която медийната свобода според „Репортери без граници“ е по-зле от Мали или Ангола; в която журналисти и лидери на опозицията или дори избрани представители на ЕП са заплашвани; в която мафиотските структури още доминират? Това не е ли провал на лидерството? Българите заслужават нещо по-добро.

В здравата демокрация задачата на опозицията е да противостои на негативното влияние на управляващите. Но през последните няколко години наблюдаваме сливане по различни политически въпроси между българските социалисти и управляващата коалиция от десни и националисти. Местни наблюдатели и журналисти наричат Българската социалистическа партия „патерица на Борисов“. Както писа колежката ми, БСП изигра основна роля в кампанията срещу приемането на Истанбулската конвенция, както и в дезинформацията срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Въпросът ми към Вас е: ако ситуацията беше огледална и БСП доминираше в българския парламент, щеше ли Групата на социалистите и демократите да застане като защитник на европейските принципи? И как можем да избегнем ситуации, в които политическите интереси вземат превес над европейските ценности? 

Няма място за толерантност на базата на политически връзки, когато става въпрос за нарушаване на европейските ценности. Ние сме още по-критични към нашите партии и вътрешните ни дебати са много по-горещи. Ако човек иска да води със своя пример, трябва да започне с подреждане на собствения си дом. Личният пример и отчетността пред гражданите са гаранция, че политическите интереси няма да надделяват над ценностите.

Заглавна снимка: © Ираче Гарсия Перес

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Клеър Дейли: „Промяната идва от хората, не от политиците“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/clare-daly-interview/

Read the article in English >>

Преди няколко седмици ирландската евродепутатка Клеър Дейли предизвика сензация в България с критиките си към заместник-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно България в рамките на заседанието на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE). Дейли е сред най-критичните гласове в Европарламента и най-активните ирландски евродепутати.

Разговаряме с нея по-малко от час след речта на Урсула фон дер Лайен пред Европейския парламент, която Дейли определя като „лицемерна“ от самото начало:

„Говори за свободни и честни избори в Беларус, за европейски средства, които трябва да бъдат защитени от корупция… Те имат неопровержими доказателства, че именно това се случва в България, и не правят нищо. Цялата реч беше толкова лицемерна, но в контекста на България противоречието в думите ѝ е още по-очевидно.“

За евродепутат – и изобщо за политик – Дейли е приятно директна и не се страхува да сподели точно какво мисли. Тя е член на ирландската социалистическа партия Independents 4 Change, част от европейската група European United Left – Nordic Green Left. Продължаваме да дискутираме речта на Фон дер Лайен, по време на която председателката на ЕК начерта амбициозни планове за бъдещето на Европейския съюз в области като върховенство на закона, външна дипломация и политика и здравеопазване.

„Това е запазената марка на ЕС. Звучеше като пропаганда и съм сигурна, че много европейски граждани го усетиха така. Например италианците, които не видяха никаква европейска солидарност в началото на този хаос, а сега тя говори за хората в Афганистан?“, смее се Дейли невярващо.

Питам я дали речта на Фон дер Лайен е пример за липсата на връзка с реалността и хората, която се изтъква включително и по време на антикорупционните протести в България за оставката на премиера Борисов и главния прокурор Гешев, продължили цяло лято.

На много фронтове думите нямат нищо общо с реалността. И мисля, че единственият начин това да се промени е хората от държавите членки да се организират. Именно затова сега говорим за България. Няма много български представители, които да се борят за каузата на тези протести, и това също обяснява затруднението за дискусия в Брюксел. При другите държави не е така. Мисля, че там има повече политическо разделение, което не ми изглежда да е случаят в България.

Съгласявам се с нея, че за чужденец е трудно да се ориентира в българския политически пейзаж, на което тя отговаря: „Знам много малко за България, но съм готова да се уча. Получих много информация от българските граждани, за което съм благодарна. Не мисля, че трябва да си експерт, за да видиш, че в Европа си затварят очите и единствената причина за това е, че или Комисията е некомпетентна и не знае какво става, или знаят и им изнася поради връзките с Европейската народна партия. Аз мисля, че е второто, защото те наистина са некомпетентни, но не чак толкова. Не им пука, защото касае техния човек [Борисов – б.р.]. Той е достатъчно умен, за да не тормози малцинствата, но това не значи например, че няма дискриминация. Чувам, че коалиционните им партньори са хомофоби и расисти. Но той е достатъчно съобразителен, за да не се бута между шамарите, както правят в Полша и Унгария, малко по-обран е и Комисията е доволна. Според тях той осигурява известна стабилност.“

Подобно на другата евродепутатка, с която разговарях – София ин ът Фелд от „Обнови Европа“, – Дейли говори за клубове и политически фракции. Тя ми казва, че „който не е в клуба, него критикуват“, което фактически разделя важни европейски ценности, като върховенството на закона и свободата на словото по идеологически линии. Дейли гледа на европейските институции от критична, лява позиция и ги определя като неолиберални администрации, които дават предимство на определени свободи – например свободата на пазарите – пред други, като върховенството на закона в областта на човешките права.

Политическата кариера на Клеър Дейли започва още от ученическите ѝ години, когато се бори за правото на аборт в Ирландия. Тя е била част от радикалното крило в ирландската Лейбъристка партия, заради което е изключена от структурите ѝ в края на 80-те. Вероятно това минало и настоящата ѝ политическа позиция доведоха до статии в проправителствени български медии, които я нарекоха „комунистка, която подкрепя Лукашенко“.

Чух, че са казали, че съм комунистка. Тази сутрин ми съобщиха, че е излязла статия как съм била разследвана за конфликт на интереси в Европейския парламент, но момичето, което ми я прати, каза: „Не се притеснявай, трябва да вземеш предвид, че няма независими медии в България.“ Преди няколко дни на една среща някой ми каза, че друг евродепутат ме е нарекъл комунистка, и отвърнах, че никога не съм била член на Комунистическата партия, но знам, че някои от хората на власт в България в момента са започнали кариерата си оттам. В повечето случаи се смея, това не са неочаквани неща. И бих се радвала много да видя падането на Лукашенко, нямам проблем да го заявя. Само че мисля, че това е работа на гражданите на Беларус, не на ЕС, Америка или Русия.

Следващият ми въпрос към нея е за контактите ѝ с българските социалисти, които – поне на теория, ако не в реалността – в момента са в опозиция на българското правителство.

„Когато за пръв път се сблъсках с проблеми на ирландци със собственост в България, след като ме избраха, писах на българските евродепутати, без да избирам по идеология. Не ми пукаше, бих работила с всеки. Само двама ми отговориха, което не е нормално. Един от тях ме препрати към колега в тази област, от когото така и не получих отговор – разказва евродепутатката. – После, когато слушах дебатите за България в ЕП, ми направи впечатление, че никой от България не говореше твърде много, дори опозицията. И честно казано, не мога да си направя преценка за Българската социалистическа партия, какви са тези хора? Не мога да видя разделителната линия, а също чувам, че обвиненията в корупция са точно толкова сериозни и към тях, ако не и повече. После получих огромния отклик от българите след речта ми в Комисията, което беше показателно за вакуума. Ако хората се хващат за това, Господ да им е на помощ! Научих много от тази случка.“

Дейли имала планирано пътуване до България, но член на екипа ѝ е дал положителна проба за коронавирус малко преди уреченото време. Тя се смее и казва, че не очаква визитата ѝ да мине спокойно, когато най-накрая успее да посети България. Питам я защо трябва изобщо да се интересува от България, докато сме насред здравна криза, икономическа несигурност, а освен това ЕС си има много други сериозни проблеми, като защитата на данните, миграцията, финансите…

Като евродепутат представляваш гражданите на Европа. Тук виждам твърде много влияние от страна на едрия бизнес и оръжейните лобита. Виждам и евродепутати, които очевидно са тук за парите или за да работят по някакъв свой сектор, те не се възприемат като европейски законодатели. На всеки пост, на който някога съм била избирана, съм гледала като на платформа, от която да организирам гражданите. Не вярвам, че политиците променят нещата, вярвам, че хората ги променят, а политиците откликват. Моята работа е да използвам платформата, която съм привилегирована да имам, за да дам на хората самочувствието, от което се нуждаят, и така да променят ситуацията сами.

Според евродепутатката източноевропейските страни са били приети някак набързо в ЕС: „В много аспекти Западна Европа го направи, за да изгради буфер между себе си и Русия. Богатите хора в тези страни, много от които произлизат от старите комунистически режими и са се възползвали от приватизацията, бързо влязоха в нова роля и свикнаха с ползите от европейските средства. Гражданите на тези страни са източник на евтина работна ръка за западния бизнес и Западът е доволен от конфигурацията.“

Дейли коментира как за нея е добра новина, че хората в България най-накрая надигат глас. „Интересно е да наблюдавам и политическите процеси тук, защото не е същото разделение ляво–дясно, на което сме свикнали“, казва тя и веднага я питам какво точно има предвид. „Струва ми се, че всички са корумпирани, независимо от идеологията“, отвръща моментално ирландката. Според нея исканията за върховенство на закона се чуват само когато става въпрос за политически противник. Тя казва, че това трябва да се промени, че се нуждаем от конкретни правила, които да се прилагат еднакво за всички.

Отбелязвам, че рисува доста мрачна картина за ЕС. С оглед на надигането на популизма и евроскептицизма решавам да я попитам нещо, което вълнува мнозина: за какво ни е въобще Европейски съюз?

Много хора си задават този въпрос. Италианците, които оставихме сами в началото на пандемията, ирландците също си задаваха този въпрос по време на финансовата криза, когато самотните родители трябваше да платят загубите на банкерите в Мюнхен. Това е и една от причините за Брекзит: не само някакви английски расисти, но и много обикновени хора гласуваха за Брекзит, разочаровани от лейбъристите. Проблемът в момента е, че ЕС функционира в интерес на бизнеса. Разказваме как сме се събрали след войната, и да, така е било в началото, но в момента е огромен бизнес проект за интересите на различни индустрии. Гражданите остават на заден план.

„Бих казала, че нямаме нужда от ЕС така, както е организиран в момента, защото, ако продължим в тази посока, все повече хора ще си тръгнат“, коментира депутатката и добавя: „Но аз искам да виждам обединение в Европа и отвъд. Ние всички имаме общи интереси. Защото този въпрос горе все по-често възниква например докато гледаме хората, които са избрани в ЕП. Или след потресаващата реч от тази сутрин – хората слушат и си казват: Не знам на кого говорите, г-жо Фон дер Лайен, защото Вашият приказен свят не е нашият свят.“

Независимо дали човек е съгласен с острите критики на Дейли, съществува пропаст между думи и действия в Европа, що се отнася до наболели проблеми. Политиката и бюрокрацията, изглежда, надделяват, както стана ясно по време на първите месеци на здравната криза. Последният ми въпрос към нея е дали речите си остават речи, или можем най-накрая да очакваме някакви действия.

„Не всичко е само лошо“, казва тя с присмех при споменаването на речта на Фон дер Лайен. „Ще трябват действия. Погледнете върховенството на закона в Полша и Унгария: макар и бавно, започва някакъв процес по поправяне на механизмите. Виждаме това и в бюджета за коронавируса – малко по-добре от преди, но все пак недостатъчно. Ако отново наложим строги икономически ограничения и накараме европейците да платят сметката, нещата ще експлодират. Но мисля, че и те си дават сметка за това. Промяната е бавна работа, нали знаете. Но се случва. Каквото и да стане в България, нищо вече няма да е същото. Или ще има успешен пробив, или не, но ще може да се надгражда над тези уроци и те да бъдат научени.“

Всички знаят, че българите протестират. Това, че политиците и медиите не го слагат на първа страница, както в случая с Беларус, е от геополитически съображения, не друго. Хората не трябва да се деморализират. В Ирландия казваме така: „Ако се бориш, може да спечелиш; но ако не се бориш, вече си изгубил.“ Протестите със сигурност ще донесат някаква промяна, властта е разтревожена. Дали ще ни игнорират, или ще ни унижават, или ще направят само малки отстъпки – уроците ще се научат за в бъдеще. Мисля, че усещат натиска. 

В края на разговора Клеър Дейли заключава, че е трудно да се предвиди изходът от протестите в България. „Със сигурност спирането на евросредства е далеч, така че може би ще има предупреждения зад кулисите да не се нарушават толкова нагло правилата. Но тази идея, че ЕС е спасител, който ще дойде да оправи положението – това просто няма да стане. Институцията се грижи за себе си. С протеста си може да ги засрамите да свършат нещо. Но справянето с вашето правителство си е ваша работа.“

Заглавна снимка: © Личен архив на Клеър Дейли

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евродепутатката София ин ът Фелд: „Не мислете, че ЕС не се интересува от България“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sophia-in-et-veld-interview/

Read the article in English >>

Нидерландката София ин ът Фелд е четвърта сред най-влиятелните евродепутати в сферата на демокрацията и вътрешните работи. Партията ѝ „Демократи 66“ е част от третата по големина група в Европейския парламент (ЕП) „Обнови Европа“ – наследница на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), която се представя като центристка формация и счита за основни свои ценности устойчивото развитие, върховенството на закона и икономическия растеж. Други значими европейски партии от същата група са „Република, напред“ на френския президент Еманюел Макрон и ирландската „Фиана Файл“. Българската етническа партия Движение за права и свободи също е част от това европейско семейство. 

София ин ът Фелд е начело на групата за мониторинг на върховенството на закона в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE) от 2018 г. насам и е работила за изграждането на европейски механизъм за измерване на върховенството на закона. По време на изслушване в рамките на LIBE на 10 септември т.г. Ин ът Фелд зададе въпроси на заместник-председателката на Европейската комисия (ЕК) Вера Йоурова относно свободата на медиите в България и липсата на отчетност на главния прокурор. 

Йоанна Елми разговаря с г-жа Ин ът Фелд за това как позицията на Европейския съюз (ЕС) относно протестите в България разкрива ключови проблеми в политическото функциониране на Европа, какво можем да очакваме от новия Доклад за върховенството на закона и дали Брюксел знае какво всъщност се случва в най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. 

Евродепутатка сте от 2004 г. Унгария и Полша се присъединиха към ЕС същата година, а през 2007 г. България ги последва. Спомняте ли си какви бяха тогава очакванията към страните от бившия Източен блок? 

Вероятно мислехме, че икономическите реформи и подготовката за вътрешния пазар на ЕС автоматично ще ги направят демокрации за пример. Мисля, че тези очаквания никога не са били реалистични.

В същото време оставам с впечатлението, че в момента има тенденция да делим Европа на просветен и демократичен Запад, от една страна, и склонни към корупция и авторитаризъм източни държави, от друга. Това не е вярно. Авторитаризмът се надига навсякъде, само погледнете отвъд Океана – Тръмп се държи като много от източноевропейските авторитарни лидери, а и в Европа имаме политически партии със същата корумпирана, авторитарна програма както в източните страни, но те просто нямат мнозинство. Така че това противопоставяне Изток–Запад не отговаря на истината.

В такъв случай как можем да се справим с надигането на тези авторитарни тенденции на европейско ниво? 

Изграждането на политики е невъзможно, когато няма споделени ценности. Грешка е да се мисли, че ЕС е просто вътрешен пазар и ценностите нямат значение. Да вземем за пример регулирането на интернет, личните данни, изкуствения интелект, свободата на изразяване, дезинформацията, сътрудничеството в областта на сигурността – всичко това изисква споделени ценности, правила и стандарти. Например в случая на Полша виждаме изключително лоша ситуация, съдиите в Нидерландия и други държави вече отказват да екстрадират заподозрени в Полша, защото просто не вярват на съдебната система там.

Когато няма правилно функциониращо правосъдие, свободни медии и правила за прозрачност, не можем да преборим корупцията; а когато има корупция, вътрешният пазар не може да работи ефективно. Всичко е свързано.

Click to view slideshow.

Въпросът за ценностите съвсем естествено ни води към България. Членувате в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, която наскоро разкритикува заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова относно ситуацията в България, където вече два месеца има протести. Как България стана повод за дебат? 

България и Румъния винаги са били в обсега на радара заради опасенията за корупция, така че тук няма новина. През последните месеци наблюдаваме масовите улични протести и реакцията на властите, която предизвика притеснение. Но ние имаме и много други опасения. Например известното решение на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. „Колеви срещу България“, в което се казва, че независимостта и отчетността на главния прокурор трябва да бъдат преразгледани. Научихме, че има тревожни данни за дискриминация спрямо ромите, за реч на омразата, България също така отказва да ратифицира Истанбулската конвенция.

Унгария и Полша са под светлината на прожекторите от известно време, също Малта и Словакия от около две години насам, вече и България. По-късно този месец Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи ще публикува за първи път в историята си Доклад за върховенството на закона. Той ще бъде циклично, годишно събитие вследствие на законодателна инициатива на ЕП, на която имах удоволствието да бъда докладчик.

В случаите на Полша и Унгария всеки път реагираме на криза, винаги със закъснение и от това произтича конфликт, който пък на свой ред поляризира дебата. И в крайна сметка не успяваме да утвърдим демокрацията и върховенството на закона. Искаме да елиминираме аргументите, зад които се крият авторитарни лидери като Виктор Орбан, които казват: „Ох, защо ние? Защо винаги нарочват Унгария? Това е насочено срещу Източна Европа.“ Така че предложихме този годишен цикъл, по време на който всички държави членки се оценяват според еднакви критерии, включително демокрация, върховенство на закона и основни човешки права.

Предложението на ЕП беше оценката да бъде направена от група независими експерти, но Комисията реши сама да се заеме с това. Имаме много механизми на разположение, като Механизма за сътрудничество и проверка, но твърде често Комисията разчита на информация от членовете на правителствата. Ако гледаме класациите за спазването на върховенството на закона например, Унгария винаги има фантастични резултати… Според моята информация този път Комисията е разговаряла с широк спектър от хора – по техни данни с над 300 души, – така че се надяваме да получим по-независима, пълна и точна картина.

Надеждата достатъчна ли е обаче? Защото през последните години прочетохме множество доклади от Комисията, в които се казваше, че България отбелязва напредък, въпреки че на терен ситуацията се влошава непрекъснато. И сега се намираме в период на безпрецедентни протести. Когато хората чуят, че идва пореден доклад, първият им въпрос е: кога ще има конкретни действия и какви?

На първо време вярвам, че докладът ще бъде положителен фактор, защото държавите, в които има проблеми с корупцията и авторитаризма (двете често вървят заедно), не могат да се крият зад оплакването, че са нарочени. Но също така смятам, че той ще предизвика ефекта на „Евровизия“, както го наричам: всички песни са ужасни, но никой не иска да е на последно място. Така че ще има оплаквания, сочене с пръст, но зад кулисите ще се опитват да подобрят обстановката, както е с Европейския семестър. Изпълняват ли всички държави членки критериите на Семестъра? Не, и ние сме наясно с това. Но поне има дисциплиниращ ефект, който ги побутва в правилната посока.

Вижте, разбирам желанието за действия. Но нямаме армия, която да изпратим на щурм и да свалим правителството. Нещата не стават по този начин. Всичко е много сложно и опира до самата структура на ЕС. ЕК би трябвало да е независима, но в реалността е все още неуверена в директната конфронтация с държавите членки, защото държавите членки са тези, които номинират комисарите. Комисията трябва да свикне с новата си роля. Виждаме и че тя е политизирана, и че държавите членки оказват жестока съпротива, на което станахме свидетели по време на дебатите за бюджета това лято. ЕК остави всичко неясно, както винаги прави, и сега се обръща към ЕП да оправи положението. А това е трудно, освен че има огромно напрежение.

Например моето правителство – нидерландското правителство – държи на клаузата с върховенството на закона, но същевременно им е неудобно. Защото като има среща на Съвета на ЕС и после държавните глави отидат да обядват, г-н Рюте ще седне до г-н Борисов и ще му каже: „Хей, Бойко, ще ми подадеш ли солта, моля те? А и между другото, може ли да не унищожаваш върховенството на закона?“ Винаги давам този пример, защото отразява реалността. Може да сравните с процедурата по импийчмънт в САЩ: много републиканци изпитват неудобство от президента Тръмп, но не могат да гласуват по съвест, защото това е затворен клуб, така работят нещата.

Първоначалното ми предложение беше за автоматичен процес: ако имаме годишен доклад, в който множество критерии не са изпълнени, следват автоматични санкции. То не успя. Но независимо как организираме процеса, предприемането на действия винаги ще бъде политическо решение. Нямаме силна централизирана власт, всичко зависи от държавите членки, а те не искат по-силна Европа. Множество нидерландци гледат към държави като България и питат: „Защо Европа не прави нищо?“ Но когато им кажеш, че за да действа Европа, трябва да ѝ се даде повече власт, те веднага отстъпват – ето я дилемата.

Всичко изглежда доста безперспективно, но мисля, че макар Полша и Унгария да се отклоняват от правия път, ако не бяха членки на ЕС, щеше да бъде много по-зле. Членството има смекчаващ ефект, помага и фактът, че институциите ги е грижа. Разбирам чувството у българите, че никой не се интересува от България – и съм съгласна, че ЕС е тромав в действията си, но това е и поради безпрецедентния характер на ситуацията. Не мислете, че не се обръща внимание. Ще наблюдаваме събитията редовно.

Click to view slideshow.

Бих искала да се върнем малко назад – към изказването Ви, че решенията за действията винаги са политически. България е поставена по-ниско от Унгария и Полша в множество класации, които измерват различни демократични норми. Смятате ли, че мълчанието за случващото се в София се дължи на факта, че управляващата партия ГЕРБ е част от Европейската народна партия (ЕНП)? 

Очевидно. ЕНП е голяма властова машина, която ревностно пази членовете на политическото си семейство. Това важи за всички политически семейства. В моето също сме имали много неприятни братовчеди, с някои от тях сме се разделили, но процесът е труден.

Когато казвам „политическо“ [решение – б.р.], това не означава непременно „партийно“. Ако вземем отново за пример Съвета на ЕС, въпреки различията в партийната принадлежност, членовете му се държат като единно тяло. Разделителните линии могат да бъдат партийни, могат да бъдат Север–Юг, Изток–Запад, малки–големи. Има различни фракции с общия интерес да не дават повече власт на ЕС – те искат Съюзът да си остане междуправителствена организация, защото това е в техен интерес. Те мислят в национална и често националистическа рамка. И ето я дилемата, за която вече говорихме: не може да имаме междуправителствена, слаба Европа и да очакваме тя да се намесва във вътрешните работи на държавите членки.

Процесите в Европа се движат бавно, но веднъж задвижат ли се, не спират. Проблемът с върховенството на закона бързо навлезе в политическия дневен ред. Предстоящият доклад ще даде и повече власт на ЕК, защото тя ще има по-добри основания за намеса. Дали ще разрешим всички проблеми? Не. Но ще бъде ли това още един инструмент? Да. Това не е крайното решение, но помага.

Друго, което би могло да помогне (според някои), е спирането на европейските фондове. Смятате ли, че това също е ефективен инструмент? Трябва ли европарите да бъдат обвързани с върховенството на закона? 

Да. Това е режимът на условност на бюджета, който също не е финално решение. Идеята се зароди в Съвета на ЕС заради проблема, наречен Виктор Орбан, от който им стана неудобно, защото докато всички си седят на масата, им се иска да избягват вземането на решения един за друг. И го измислиха: „Ето сега, ако знаем, че има режим на условност за бюджета, някой анонимен бюрократ от ЕК ще направи оценката, ще сложи отметки в кутийките и ще спрем средствата.“ Разбира се, това е илюзия, защото това никога не може да бъде предприето от анонимен служител в Комисията – спирането на фондовете винаги ще бъде политическо решение. Така че не може да се бяга от отговорност.

Ефектът от режима на условност няма да бъде еднакъв за всички държави членки. Вземете например Австрия, където имаме проблем с крайнодясното и корупцията. Но Австрия не разчита на европари в такава степен и какво правим в този случай? Това не е еднакъв инструмент за всички, просто един от многото в кутията, но сам по себе си не би решил проблема.

Обмисляме „интелигентен режим на условност“, защото не искаме авторитарни лидери като Виктор Орбан да се облагодетелстват от евросредства, но същевременно нямаме желание да наказваме гражданите. „Интелигентен режим на условност“ означава, че ако имаме авторитарен и корумпиран режим, Комисията може да поеме управлението на фондовете, така че те да отиват директно към бенефициерите, вместо да минават през националните власти. Това ни дава възможност да следим парите.

Звучи трудно постижимо. 

Нищо не е лесно [смее се].

Искам да попитам и за „неприятните братовчеди“ в политическите семейства. Има ли механизми за санкциониране на членове на семействата, които не спазват общите ценности? По-рано през лятото на председателя на Вашето политическо семейство – Дачиан Чолош – бе представена невярна информация от страна на ДПС относно протестите в България. Чолош призна, че е бил подведен, и се извини. Как се справяте с подобни случаи? 

На практика е трудно, но от време на време има подобни случаи. Орбан е пример. Имахме подобно преживяване и с Австрия. Зависи – ако си на власт, е по-трудно. Ако не си част от управлението в държавата членка, е лесно. Властовите структури са силни.

В такъв случай имат ли евродепутатите достъп до независима, проверена информация за събитията в държавите членки? Или трябва да разчитат на политиците, които често са въвлечени в националните събития и им дават предимство пред европейските въпроси? 

Естествено. Например като председател на групата за мониторинг получавам много имейли от граждани, също и от национални неправителствени организации, изпращаме въпросници до правителствата, разговаряме с тях и ги каним на изслушвания, разговаряме със Съвета на Европа, Венецианската комисия, Групата на държавите, борещи се срещу корупцията… Има толкова организации, безкрайно много източници. Нищо не може да се пази в тайна, 2020 г. сме. Събитията са проследими в реално време.

И не става въпрос само за познаване на фактите, но и за тяхната интерпретация. В случая с държави като България се срещаш с множество евродепутати от различни политически групи, които ти разказват различни, взаимно противоречащи си версии за събитията. Аз не мога да съдя кое е истина, но знам едно: в подобни ситуации, когато има толкова големи вариации в интерпретацията на фактите и толкова много объркване, това е проблем само по себе си. Означава, че хората нямат доверие на властите, без значение коя версия е вярната.

Ние подкрепяме всички българи и граждани на всички европейски страни, борещи се за прозрачно и ефективно управление, което работи за хората. И ако сте български граждани, то вие сте европейски граждани и такова управление ви се полага по право. Не бива да създаваме илюзията, че ЕС като външна сила може да разреши всеки проблем, но винаги ще подкрепяме онези, които искат добро управление, прозрачност, борят се срещу корупцията и за върховенството на закона и основните човешки права.

Заглавна снимка: © Stephanie leCocq / EPA

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Помолих да се легитимират и получих удар по главата.“ За полицейското насилие на 2 септември

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/politseyskoto-nasilie-na-2-septemvri/

„Ще те изнасиля и ще ти отрежа опашката!“ Понеже съм с дълга коса, това ми казаха, след като им повторих, че не съм направил нищо. Заканиха ми се: „Сега ще видиш колко си невинен!“

Това преживява студентът в Софийския университет Мартин Томов в нощта на 2 септември. Разговаряме с него и с друг протестиращ, станал жертва на полицейско насилие – Никола Борисов, и разказите им съвпадат с показанията на десетки други граждани пред журналисти и в социалните мрежи. Към 10 септември повечето от задържаните протестиращи са пуснати поради липса на доказателства. Делото срещу Никола Борисов е отложено по същата причина.

След кървавите сцени, разиграли се в нощта на „Великото народно въстание“, позицията на властта кристализира в няколко основни аргумента, всичките свързани с опазването на законността и обществения ред. Според старши комисар Георги Хаджиев, директор на СДВР, „цената на постигнатия граждански мир е 80 ранени полицаи“.

Полиция под обстрел

Мартин се присъединява след работа към протеста през входа откъм „Сердика“, където не е проверен от полицията, за разлика от много други протестиращи. Завърта се край трибуната, среща се с няколко групи познати. Определя протеста като събитие със силна енергия, събрало разнородни хора. С напредването на вечерта обстановката се нажежава, полицията е под обстрел.

Видя се много добре кои са хората, които мятаха бомбичките. Млади момчета с маски тип „нинджа“, според мен бяха футболни фенове, имаха си стандартните атрибути – анцузи, шапки… Тази групичка се събираше на едно място, после всеки отиваше в различен край, мяташе нещо по полицията и отиваше малко по-настрани, после се връщаше отново и пак. Това не беше спонтанен процес. Бях шокиран как полицията стоеше като мишена и не предприемаше никакви действия.

Наблюденията на Никола Борисов са сходни. Той е на 32 години, занимава се с производство на мебели и е категоричен, че не подкрепя нито един от организаторите на протеста. Никола е със своя позната на протеста от обяд, с малки прекъсвания. Потвърждава, че напрежението ескалира вечерта:

Дойдоха момчетата, за които всички знаят, че са ултраси. Започнаха да хвърлят бомби. Те се разпознават лесно – с качулки, крият си лицата, стоят отзад, хвърлят, изчезват, връщат се с нови предмети за хвърляне. Смятам, че това не е редно да се случва, и затова се отдръпнахме назад. Не знам защо полицаите един час го търпяха това, чак някъде към 11 без нещо полицията започна да настъпва. Момчетата с качулките вече бяха изчезнали от площада.

Задържане

В един момент се оказах отпред до Археологическия [музей – б.р.], крещях да се спре с хвърлянето на бутилки. Не знам, полицаите явно очакваха ние сами да се справим с провокаторите, а може би в един момент щеше да се наложи.

Така продължава разказът на Никола. Когато полицията настъпва, той успява да каже на своята приятелка да бяга, преди да бъде спънат, повален на земята и четирима жандармеристи да се озоват отгоре му. При задържането е удрян с палки и два или три пъти с ръка, ритан е в главата.




Мартин също се разграничава от провокациите. С негов познат се спречкват с протестиращ, който хвърля павета, и успяват да го озаптят. След сблъсъка вземат решение да се отдръпнат от протеста и се насочват към Народния театър. Прекарват известно време там.

Изведнъж полицията тръгна с бясна скорост към събралите се около Народния театър протестиращи. Видяхме в една от уличките как полицаите налагат момче, което е на земята, и креснахме да не го бият. Те явно ме чуха, защото се обърнаха към мен. Вдигнах ръце и отстъпих назад, но те ме удариха с палка, а след като паднах на земята, ме затиснаха с коляно върху главата и ми казаха: „Давай ръцете, боклук!“

Според закона полицията може да използва физическа сила и т.нар. помощни средства единствено при абсолютна необходимост. Според чл. 85, ал. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи това може да стане при нападение срещу граждани и полицейски органи. Няма доказателства Никола или Мартин да са извършили подобни действия.

Освен това задържаното лице трябва незабавно да бъде запознато с основанието за задържане и предвидената отговорност за това, както и с правата му да обжалва, да получи адвокатска защита, медицинска помощ и да се обади по телефона. И Никола, и Мартин отричат полицаите да са им обяснили защо са задържани, или да са им предложили помощта, която им се полага по закон.

Закараха ме до Партийния дом отзад, на „Дондуков“, където имаше около 30 човека, всички набити като мен – разказва Никола. – Димитър Кенаров беше наблизо и крещеше, че е журналист, срещу което получаваше заяждане от един от полицаите. Познатата ми ме почисти от кръвта и може би за да не ме снимат, бързо ме качиха в един от бусовете и ме закараха в Първо РПУ.

Питах защо ме арестуват, казах им, че не съм направил нищо – споделя Мартин. – След всяко ново подобно изказване единият от полицаите ме удряше в гърба, другият му нареждаше какво да прави. По едно време ги помолих да се легитимират, при което получих удар по главата. След това отново им казвах, че съм невинен, те отговориха, че ще видя колко съм невинен, заплашиха ме с изнасилване и ме обиждаха през цялото време.

В ареста

Мартин не се отказва въпреки обидите.

Продължих да викам, но те ми наведоха главата надолу и ми се подиграваха, единият от двамата каза: „Тука никой няма да ти помогне, само полицаи сме.“ Тогава пак почнаха да ме удрят в гърба и в кръста. Стана ми лошо, свлякох се на земята и ги помолих да изчакат, те ме наричаха боклук и ми казаха да ставам. Влачиха ме от градинката на Народния до Партийния дом.

От интервюто с двамата задържани протестиращи става ясно, че не само вероятно са нарушени техни основни права, но и че им е оказван натиск или полицията се е възползвала от тяхното непознаване на същите права. Никола споделя, че само един от задържаните с него протестиращи е поискал адвокат. По думите му, той самият е сметнал, че не е нужно да търси адвокат за 24-часово задържане.

За разлика от Никола, Мартин е отведен в Девето РПУ, тъй като, по негови думи, в Първо районно не е имало място за задържаните. „Много съжалявам, че не поисках адвокат тогава, защото те ме убеждаваха, че много време ще се бави всичко, ако поискам адвокат. Мислех, че по-лесно ще станат нещата“, казва той. Вкаран е на разпит с четирима полицаи, които снемат показанията му. Към един от тях останалите се обръщат с „началник“.

Началникът пишеше и по едно време стигнахме до момента, в който описвах побоя, казах за заплахите и видях, че началникът записваше „използваха физическа сила“. Аз настоях да се напише това, което бях казал. Той отвърна: „Ми нали го пиша?“, а после каза, че може и да си измислям. Но нали уж вземаха моите показания? Той се ядоса, нарече ме боклук, попита ме дали спазвам закона, каза ми, че заради такива като мен са замервали полицаите, които са хора и също имат деца, наричаха ме боклук, престъпник… Той напусна стаята и след него дойде друг. Повтори се същата случка, той също се ядоса и ми каза: „Ей, момче, аз сега тук ако искам, ще напиша, че си ме изнасилил.“ Другият полицай се обади: „Аз съм му свидетел“, после допълниха да пиша каквото ми казват, иначе ще ми се случи нещо.

Мартин се съгласява да напише каквото му е казано, след което един от полицаите му казва, че не знае какво е бой, и скоро ще види. Макар че е сериозно уплашен, се разминава само със заплахи, преди да бъде пуснат от ареста.


На Никола е предложена медицинска помощ в Първо РПУ, която той приема, но не получава никакъв документ, въпреки че такъв е обещан от страна на следователя на всички задържани. Той има основание да смята, че докато е бил в ареста, телефонът му е бил отключван и преровен. При молба на един от другите задържани да си прочетат обвиненията, отговорът на полицаите на място е, че няма време: „Подписваш или не подписваш.“

Законът – политически лозунг

„Никога не съм толерирал и няма да толерирам превишаването на правомощия и пределите на полицейска сила. Когато има конкретни сигнали, следват проверки и виновните си понасят отговорността.“ Това заяви главният секретар на МВР главен комисар Ивайло Иванов, който поздрави полицията за действията в нощта на 2 септември. Дали множеството свидетелства за злоупотреби ще бъдат разследвани, остава да видим. Опитът дотук сочи в обратна посока: СДВР отказа информация на Българския хелзинкски комитет относно това дали са наложени дисциплинарни наказания на полицаи, превишили правомощията си на 10 юли т.г.

България остава една от страните с най-много нарушения по чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека, като „приблизително всяко пето решение на ЕСПЧ, според което България носи отговорност за нарушения на правата на човека, е за изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или липса на разследване по случаи с подобни оплаквания“. Това гласи изследване от 2017 г. на полицейското насилие в седем страни от ЕС, в т.ч. и в България. В доклада се посочват същите проблеми, които Никола и Мартин са изпитали на гърба си в нощта на 2-ри срещу 3-ти септември – ограничаване на достъпа до законните им права и редица процесуални нарушения при задържането и престоя им в ареста.

И ако опазването на обществения ред е безспорно силен аргумент, а върховенството на закона не подлежи на дискусия, важно е да помислим кой задава дефинициите и от каква позиция. Към момента протестите в България се характеризират като мирни в сравнение с европейските протести като цяло, а върховенството на закона у нас е по-скоро политически лозунг, отколкото практика. Или казано по оруелски, някои свине винаги са по-равни от други.

Съдейки по показанията на десетки очевидци, полицията и протестиращите са противопоставени в момент, в който гражданите изразяват демократичното си право на протест и несъгласие с една власт, която на свой ред отвръща с епитети вместо с адекватни решения. Ако това е част от политическата стратегия на кабинета „Борисов“, то говори достатъчно само за себе си.

Засечени бяха нарушения и несъответствия в униформите на полицаите, охранявали протестите. Изпратихме запитване до СДВР и МВР дали е имало наета частна охрана за протестите, ако да – с кои фирми са сключени договори и на каква стойност. На 9 септември, по време на брифинг пред журналисти, началникът на отдел „Охранителна полиция“ в СДВР Радослав Стойчев отрече подобни твърдения.

Опитахме се да разговаряме с представители на полицията, присъствали на протеста на 2 септември. Единият от запитаните полицаи категорично отказа дори при гаранция за пълна анонимност. Другият първоначално се съгласи, но впоследствие получихме информация, че от служителите на реда е било изискано да подпишат декларация да не разпространяват информация за протестите извън изнесеното в официалните брифинги на МВР. Заради риска от дисциплинарно наказание и уволнение, разговорът ни не се състоя.

Заглавна снимка: Протестът през деня на 2 септември 2020 г., София © Свилен Желев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Окопната война на Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/okopnata-voyna-na-borisov/

Окопна война. Изглежда, че в тази фаза навлиза противостоенето между власт и граждани в България: властта се опитва да изрови по-дълбоки траншеи, за да се укрие, а протестиращите не напускат „Триъгълника на властта“ – площада, рамкиран от Президентството, Министерския съвет, а отскоро и Народното събрание. Второто „Велико народно въстание“ се оказа на 64-тия ден от протестите и за разлика от първото „въстание“ на 2 септември, не се окървави, а премина спокойно и без ексцесии, с изпълнен с хора площад.

Въстанията – известно е от историята – не приключват за ден.

А „авторитарните режими не се предават без кръв и бой“, както пише политологът Арцьом Шрайбман в анализ за Беларус, публикуван от Московския център „Карнеги“. Манипулациите и репресиите, извършени от режима на беларуския президент Александър Лукашенко преди изборите с цел сплашване на опонентите и победа, както и „затварянето на всички клапани, през които да излезе протестната енергия“, в един момент я накараха „да излезе със силата на взрив“, коментира Шрайбман.

Европейският дневен ред

България не е Беларус. И ако протестите там са сред най-значимите (по определения на анализатори) събития в постсъветското пространство и дори влязоха в дневния ред на ЕС, българските не успяха. Европейски дипломати дори изразиха подкрепа за протестиращите беларуси, посещавайки носителката на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич в дома ѝ. Независимо че Беларус не е член на Общността. Независимо и че продължаващите трети месец протести в България с искания за оставка на правителството на Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев бяха отразени от авторитетни западни медии, разкривайки причините за недоволството –

ширеща се корупция, олигархични зависимости в съдебната система, овладени медии.

И в последната оценка на инвестиционния климат в България, изготвена от Държавния департамент на САЩ, се акцентира върху ендемичната корупция (особено в инфраструктурата и енергийния сектор), проблемите с върховенството на правото, бюрокрацията. Европейските фондове, от които България се възползва от 2007 г. насам, са послужили за облагодетелстване на една определена клика, но не и за съществено подобряване на условията и качеството на живот на българските граждани, за да ги доближат до средните нива в ЕС. Те все така са най-бедните, а нацията – най-бързо топящата се.

В Брюксел са напрегнати от растящото напрежение между Турция и Гърция заради газовите сондажи в Средиземноморието, тема и на Срещата на върха на ЕС на 24–25 септември. Но дори и да не бяха, едва ли публично биха коментирали протестите в България. Благоразположението към Борисов, освен на принадлежността му към управляващото политическо семейство на ЕНП, се дължи и на

възможността да се използват добрите му контакти с турския президент Ердоган.

(Освен всичко на територията на Турция все така се намират над 3 милиона мигранти, макар че за първите 6 месеца на тази година броят на преминаващите турско-сирийската граница е намалял почти двойно спрямо същия период на миналата – от 19 812 на 10 257.)

„Следим внимателно…“

Но да припомним, че Брюксел не се намеси и когато в центъра на Прага миналото лято се събраха над 250 000 души с искане за оставка на чешкия премиер Андрей Бабиш заради обвинения в корупция. Нито пък при протестите в Унгария през юли, когато авторитарният режим на Виктор Орбан превзе и последната независима медия. Независимо че управления като тези на Бабиш, Борисов и Орбан разрушават ценности, базови за ЕС – свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона, зачитане на човешкото достойнство и правата на човека. (На практика същото прави и режимът на Путин в Москва.)

Тези ценности имат основополагащото значение, но Съюзът не е предвидил ефективни процедури за действие при нарушаването им,

въпреки заложените в чл. 7 от Договора за ЕС. Примерите с Унгария и Полша го показаха. Дори и след твърде дългата процедура да бъде констатирано, че правовата държава е застрашена, налагането на санкции за която и да е страна членка на ЕС изисква единодушното решение на останалите. Подобен консенсус в ЕС, чиято консолидация днес е крехка и по-скоро ситуационна, не е възможен.

Разбира се, Европейската комисия „следи внимателно“ (типичен евробюрократски израз) процесите в страните членки. Така както следи от години и корупцията по високите етажи на властта в България, и безотчетността и безконтролността на главния прокурор. И продължава да следи, както се разбра от изявлението тази седмица на еврокомисарката по ценностите и прозрачността Вера Йоурова, бивша зам.-председателка на партията на Бабиш – АНО („Акция на недоволните граждани“).

„Европейската комисия не може да направи много, ако демокрацията не функционира добре нито „отгоре надолу“, нито „отдолу нагоре“.

Демонстрациите от последните месеци показват колко важно е за хората доброто управление, и ЕК следи внимателно случващото се“, заяви Йоурова на заседание на Комисията за граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи в Европейския парламент. Евродепутати социалисти и политически съперници на ЕНП я обвиниха в зависимости от Борисов заради „връзките му с част от влиятелните групи в този парламент и в ЕС изобщо“. Йоурова отхвърли обвиненията и заяви, че ЕК не е конституционен съд, не е прокурор, нито може да влезе в ролята на арбитър във вътрешнополитически план.

Бялото знаме

Въпросът за 1 милион долара, който си задават всички в България, е: ще успее ли Борисов да се задържи на власт, за да проведе и изборите? Срещу исканията за оставка, честни избори, работещи институции, нормалност и правов ред той вади проект за конституция, уволнява палячовци, които сам е назначил за (поредните) министри, и раздава парите на данъкоплатците. Обяви протестиращите за „мафия“, осигурявайки си алиби да не преговаря с тях. След като не показва желание за диалог, значи не се чувства слаб – така би могло да се тълкува поведението му. Но винаги съществува хипотезата, че когато се реши на такъв, ситуацията може да е променена и вече никой да не иска да преговаря с него.

Обяснимо е, че Бойко Борисов не иска да вдигне бялото знаме. От една страна, това ще навреди на ГЕРБ на следващите избори – и имиджово, и ако с организацията им се заеме служебно правителство. От друга, би било силен удар по егото му – да си отиде свален и низвергнат, вместо да обира лаврите като човека, управлявал най-дълго след кумира си Тодор Живков. Това упорство може да му струва скъпо. Ако „внимателните наблюдатели“ от ЕК решат, че Борисов вече вреди повече, отколкото помага. До този извод могат да стигнат и „наблюдатели“ в България, макар и поради други причинно-следствени връзки.

С кои от протестиращите обаче би могъл да влезе в диалог Борисов?

С „Отровното трио“, Мая Манолова, отец Дионисий, АБВ, Евролевицата и т.н.? БОЕЦ, „Демократична България“? Или с президента, който би могъл да е домакинът на такива преговори, не и страна по тях? Защото опитите на Румен Радев да бъде представен като Водача на „народа“, на „борците срещу мафията“, не са от полза за институционалността. С поведението си президентът не съдейства за излизане от настоящата криза на доверие към управляващите, а за нейната ескалация.

Очевидно е, че протестите предоставят сгоден случай на Радев хем да отмъсти за ударите, които понесе – разследвани съветници, подслушвани телефонни разговори, – хем да налее основите на предизборната си кампания догодина. Заради новия образ е жертвана, както изглежда, и „първата дама“. Дори когато излезе сред протестиращите с вдигнат юмрук, до него беше вицепрезидентката Илияна Йотова. Тишината около роклите на Десислава Радева, оттеглянето ѝ от активна дейност в социалните мрежи и публични прояви я направи невидима – на фона на енергичността ѝ в предишните години.

Ролята на Радев, откакто протестите влязоха в дневния ред на обществото, е дискусионна, освен че е хибридна.

Той хем играе действащ политик, хем обединител на отвратените от политическото. От една страна, изпълнява конституционните си задължения – налага вето на закони, договаря посланици, подписва укази, в т.ч. и за назначението на Иван Гешев за главен прокурор, от друга – нарича управляващите „мафия“ и с призива „Мутри, вън!“ иска оставките им, което не му е работа.

Известно е, че окопната война носи главно жертви, независимо колко смели са войниците, призовани да изскачат в атака от окопите. Борисов разчита на умората и изтощението на протестиращите, но копаейки траншеите си, да не вземе да се закопае сам.

Заглавна снимка: Стопкадър от последното излъчване на живо във Facebook профила на премиера Борисов. „Докато другите само говорят, ние работим“, казва той по време на инспекцията на строителната дейност на автомагистрала „Европа“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Моля ви, не ме бийте!“ Разказ от нощта на 2 септември

Post Syndicated from original https://toest.bg/protest-02-09-2020/

„Запазете спокойствие! Запазете спокойствие! Освободете периметъра! Не нападайте полицията!“

Тези призиви звучат от платформата пред Президентството в нощта на 2 септември. Хора с черни маски на лицата и качулки на главите хвърлят пиратки, бомбички, павета и бутилки по полицаите пред сградите на Народното събрание и Министерския съвет.

На площада сякаш има два различни протеста. Пред БНБ българските знамена се веят над усмихнати лица. Протестиращите обсъждат какво би станало, ако правителството все пак не подаде оставка; защо ДПС предлагат експертен кабинет; какво ще стане с протестите в следващите дни… От страната на Народното събрание и Министерския съвет хора с черни маски и качулки ходят нервно между протестиращите. Събират се на групи. После внезапно тръгват в някаква посока.

В подножието на платформата към един от организаторите на протеста се приближава жена:

– Спрете ги! Да не хвърлят повече бомби и павета по полицаите.
– Как да ги спрем? От сутринта мислим. Не можем да сложим пропускателни пунктове на протеста. Агитките и провокаторите влизат безпрепятствено! Може да ги спре само полицията, ако ги проверява, когато идват на площада.

Click to view slideshow.

Друг човек казва: „Мен ме провериха полицаите – искаха ми личната карта и ми пребъркаха раницата, когато влизах на площада, записаха ми дори данните. Интересно е как тези с маските са внесли бомбите при такива проверки. Освен ако полицаите са знаели защо тези хора влизат на протеста, и въпреки агресивния им вид просто не са ги спирали. Изниква въпросът: кого и как пазят полицаите?“

Чуват се гърмежи от бомби, но зад платформата на ораторите на протеста не се вижда добре какво се случва на предна линия. Жената казва: „Тези провокатори цял ден нападат полицаите, но после се дърпат назад и пред тях остават другите протестиращи. Затова сутринта имаше толкова много обгазени невинни хора. Полицията също се опитва да си върши работата. Те също са хора и имат праг на търпимост. Цял ден ги обиждат и хвърлят по тях какво ли не. Все едно част от протестиращите си го търсеха.“

В този момент от платформата някой извиква: „Бягайте! Идва водното оръдие! Полицията настъпва!“ Чува се нещо като корабна сирена. Хората хукват към фонтана и близкото заведение пред Президентството. Движим се под натиска на тълпата. Избутват ме към кафенето. Мъж казва: „Ако използват водно оръдие, това ще е новост за Борисов, с която ще влезе първо в карикатурите, после в историята.“

Полицаите се подреждат на ъгъла на ул. „Съборна“ и ул. „Леге“. Една част от тях са разположени покрай стената на жилищна кооперация.

Някой отваря прозорец, развява българското знаме, след това излива вода върху полицаите.

Протестиращите са разделени на две групи в тази част на протеста. Едните са до градинката на Народния театър, другите изпълват ул. „Леге“. Хората с качулките и маските излизат пред останалите протестиращи и започват отново да хвърлят бутилки и бомби по полицаите. Обиждат ги. Чува се команда по радиостанциите и полицаите подгонват протестиращите към градинката на Народния театър. Събарят тичащ мъж до едно дърво. Свит е на топка. Те са върху него. Той им говори нещо, но е заглушен от телата им.

Продължавам да вървя покрай стената на една от сградите. Полицаите настигат и мен. Виждат журналистическата ми карта. Един ми нарежда: „Стойте зад нас, за да не ви ударят с нещо, и пазете дистанция.“ Спирам зад полицаите. По гърбовете на някои от тях има размазани и засъхнали следи от яйца.

Протестиращите са изблъскани в градинката. Скандират и свирят с тромби от тъмното. Полицаите са срещу тях. Прегрупират се и образуват „костенурка“ с щитове над главите си. Дели ги тясна улица.

Към полицаите отново политат обиди, бутилки и бомби. Около 60 души са. Един от тях издава заповедите и крещи: „Бутилка! Щит отпред!“ – и всички вдигат щитовете. „Бомба! Залегни!“ – всички полицаи клякат под щитовете. В краката ми се пръскат хиляди стъкла. Въздухът мирише на барут. Гърмежите са оглушителни.

Полицаите атакуват градинката, от която летят бомбите и бутилките. Внезапно всичко утихва. Седя под навеса на една сграда и чакам. Минути по-късно полицаите започват да излизат от тъмната градинка с арестувани хора, които държат под мишниците. Нито един от арестуваните не беше с черна маска и качулка на главата.

Едно момче умолително крещи: „Нищо не съм направил. Дори не бях на протеста.“ Друг: „Моля ви, не ме бийте!“

 

 

Около 10 арестувани с белезници зад гърба са принудително седнали с кръстосани крака до стената на БНБ. Полицаите правят плътен щит с телата си около тях. Не ги бият. След малко ги изправят и повеждат нанякъде. До мен е застанала полицайка. Питам я дали не се притеснява от това, което вижда и прави. „Притеснявам се. И аз съм човек. Нямам право да говоря с Вас.“

Връщам се на ъгъла на улиците „Леге“ и „Съборна“. Среща ме клошар, който тегли два куфара на колела, пълни с бутилки. „Ултрасите ли биха?“ Не знам какво да му отговоря, а бях там.

Полицията е изградила две редици, които преграждат пътя към Президентството. Хората с маските и паветата ги няма. Протестиращите са се доближили до полицаите и се опитват да говорят с тях.

Казват им, че протестират срещу корупцията и мафията в България и нямат нищо против органите на реда. Полицаите мълчат.

Приближава ме Нестор Арсенов, астрофизикът, когото биха на конференцията на ГЕРБ. Наметнал е на раменете си българското знаме. Обут е в сандали, единият му пръст е наранен. Питам го не се ли страхува пак да ходи на протестите след предишния побой. Казва ми: „Трябва да съм тук. Дори бих повикал още малко: „Оставка!“

– А ако те набият пак?
– Възможно е, но ако добие гласност, си струва, защото трябва да се знае какво става тук.
– Какво става?
– Маргарет Тачър е казала: „Общество не съществува, а само личностни интереси.“ Когато го чух, ми се стори много тъпо, но все повече започвам да го вярвам. Тъжно е, че протестираме за благото си и за бъдещето на България, а се оказва, че дори между протестиращите няма единство.

До нас е застанал друг мъж. Слуша ни и казва:

Освен личностни интереси съществуват и организирани интереси. Има общества, които успяват да балансират между личностните и организираните интереси. Нашата надежда е в това, че имаме политическо представителство, иначе кой би прокарал личния интерес на хората тук.

Проблемът е в това, че властта позволяват на хора като Пеевски, Домусчиеви и т.н. да са похлупакът над държавата. Това трябва да постигнем – хора като тях да не успяват да налагат дневния ред на всички нас, както става сега, и то силово чрез държавата. С обществения ни договор с държавата ние ѝ даваме правомощия да не позволява такива неща, но тя го позволява. За съжаление, успехът ни никак не е гарантиран.

Кой, мислите, даваше заповеди на полицаите да атакуват? Те търпяха цял ден и бомбите, и бутилките. В един момент тръгнаха срещу провокаторите и другите протестиращи. Бил ги ръководел шефът на МВР. А на него кой му даваше командите по телефона? Кой реши в кой точно момент полицаите да атакуват протестиращите?

Никой не може да ме убеди, че това не са политически решения. Защото да тръгнеш срещу хората и да ги вкараш в тъмните градинки без камери не е решение на точно този полицейски началник.

На друг е решението, но той се крие от хората вече дни.

Заглавна снимка: Протестът през деня на 2 септември 2020 г., София © Свилен Желев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не протестите ще съборят Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ne-protestite-shte-suboryat-borisov/

Кой хвърли ултраси срещу полицаи на 2 септември? Възможните отговори са само два: поръчали са ги тези, които са искали да компрометират протеста и протестиращите, като отвратят хората с агресията им, или тези, които са вярвали, че така „Великото народно въстание“ ще победи. Трета хипотеза – дошли са сами – не може да има, предвид публично известното за тези групи:

че са използвани като наказателни отряди заради крайната агресия и насилие, на които са способни.

Към момента всяко от първите две твърдения е вярно, докато не се появят безспорни аргументи за отхвърлянето на едното или другото. „Защото няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве.“ (Лука 8:17)

Тишина откъм футболните клубове

Показателно е, че три дни след 2 септември и ареста на десетина ултраси на големия протест, полицията още не е съобщила привърженици на кой футболен клуб са задържаните – „Левски“, ЦСКА или друг, а и никой от футболните клубове не се е разграничил публично от тях. Публикации в социалните мрежи обаче сочат, че е имало призиви към фенове на синия отбор да се включат във „въстанието“.

Но лидерите на професионалните фенклубове едва ли ще признаят за поръчките.

От агресията и насилието се разграничиха инициатори на протестите и подкрепящите ги, както и управляващите, посочени от първите като поръчители на провокациите. МВР пък се опита да защити служителите си, чийто отпор бе определен като „пасивен“ и „щадящ“. „Това, което се случва тук, е страшна свинщина. Не сме тук за това, опитваме се да го спрем“, цитират медии адвокат Николай Хаджигенов от „Отровното трио“, което е един от инициаторите на протеста.

Изявление направи и президентът Румен Радев: „… властта режисира провокации, които дадоха повод за масово и несъразмерно полицейско насилие над протестиращите и журналисти.“ Подобна теза изказаха и от БСП, а депутати от ГЕРБ я определиха като абсурдна, обявявайки, че „агитките са пратени от Васил Божков“.

Едно нещо е факт: от МВР публично обявиха, че са били наясно с готвените провокации.

Следователно е можело да ги предотвратят – или намалят до минимум, след като през януари т.г. успяха да го направят, привиквайки на „профилактична беседа“ шефове на „Левски-запад“. Така не се стигна до хвърляне на агитките срещу властта като реакция на тогавашния им собственик Васил Божков, на чийто хазартен бизнес беше сложен край.

Превенция сега очевидно не е имало. Стотина отявлени агресори, в т.ч. и с черни тениски на проруската партия „Възраждане“, „опаковаха“ медийния образ на протеста в деня, който трябваше да стане преломна точка.

Борисов – симптом на синдром

Парадоксално на пръв поглед, но не протестите ще съборят властта на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Борисов вече е паднал от власт и само астролози вярват в пълния му мандат. Протестиращите в чужбина българи и част от тези, които излизат по улиците на България обаче, искат не просто той да подаде оставка. Те искат нормалност на демокрацията, което означава

независими институции, свободни медии и върховенство на правото.

Означава също да не бъдат допуснати нови бойкоборисовци в управлението и други от харема на задкулисието. „Борисов–Пеевски–Доган“ или „Станишев–Пеевски–Доган“, това са все симптоми на един и същ синдром, една и съща патогенеза.

Този болестотворен процес позволява пред очите ни управляващи да купуват подкрепа за един или друг закон – дори подкрепа за промени в Конституцията на цената на плажна концесия, прокуратурата и МВР да работят като частни звена за поръчки, институциите да се лашкат между летаргия и принуда – и всички да остават ненаказани за тези деяния. Позволява на властта да накаже чрез акции на данъчните компания като „Хиполенд“, чийто собственик изрази подкрепа за протестите.

Фукляване и доминация на парвенюта, които налагат своята „оптимистична теория“ за просперитет и оцеляване, неизменно обвързана с тези-на-власт –

слугинажът не може да е стратегия и национален модел.

На този принцип обаче е подчинена и селекцията на кадри на високо и средно ниво в институциите. Лицата на протеста, които харесахме у нас и в чужбина, носят друг заряд и неговият смисъл е за рестарт на демокрацията, а не отново да бъдат приложени „ченгеджийските номера“ с подмяната ѝ от 1990 г. Това съвсем не е травматична памет за Прехода, това е реалността.

Големият въпрос е колко от българите в България са готови да гласуват и работят за система, която се основава не на „мой човек“, на прищевки, угодничество и зависимости, а на конкурентна среда и правов ред? Политическото представителство в един следващ парламент ще даде отговора.

Капацитетът (на) Радев

Внушенията, че служебен кабинет, назначен от президента Радев, е заплаха, нямат кой знае какви сериозни основания. Предвид ситуацията, в която ще действа, такъв кабинет ще е обект на особено внимание, а служебен кабинет на Радев не попречи на ГЕРБ да спечели изборите през 2017 г. Дали защото ДПС помогна на Радев да спечели президентските избори, дали защото половината министри са били на „Шиши“, както каза това лято премиерът Борисов…

Впрочем, ако предстои широк дебат за промени в Конституцията, защо да не се помисли за

нов прочит на институцията на президентството и евентуално отпадане на назначаваното от него служебно правителство

за 3 месеца? Ролята и мястото на президента с оглед на подобряване на качеството на българската демокрация не е въпрос за пренебрегване. Едва ли някой смята, че ролята на държавния глава трябва да се определя от степента на противопоставянето му на изпълнителната власт, както е сега. Политическата действителност в България показва също, че президентът често има фалшива самооценка за тази си роля.

В рамките на настоящия парламент обаче такъв дебат е неосъществим. Не само защото с отказите си БСП и ДПС торпилираха заветните 160 гласа, необходими за приемането на промените, внесени от ГЕРБ. (Но пък от ВМРО отново артикулираха увеличение на правомощията на президента, макар и не в широкия смисъл на президентска република, за каквато настояват от десетина години.) Предлаганият от ДПС вариант с „eкспертен кабинет“ също няма да се осъществи – както помним от Берово време, неговата експертност се свежда до осигуряване на порции на кръгове с мултиапетити.

Доверието е изчерпано, измериха го достатъчно социологически агенции. Не са измерили омразата, която става все по-силна, колкото повече властта втвърдява отпора. Това няма да доведе до нищо добро, смята социологът Андрей Райчев в коментар за БНР.

Така че протестите са успели. Нямат нужда от павета, винкели и пиротехника.

Нямат нужда и от бели дрехи, за което призоваха от „Отровното трио“ – тая режисура е за спортните мероприятия от соцвремена. (В бяло се обличат последователите на „Бялото братство“, когато играят паневритмия.) Нямат нужда и от военнолюбива реторика и радикални възгласи като „Ще ги пометем!“, „Да ги изметем!“ и пр.

Стига само хората да са наясно какво искат – и кого не искат.

Заглавна снимка: © Свилен Желев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.