Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/20-godini-borba-s-narkotitsite-hronika-na-koruptsiya-i-narastvasht-populizam/

Младежите, навършили пълнолетие през последните години, нямат спомени от времето, когато е въведена една поправка в Наказателния кодекс (НК), засягаща много от тях. Някои дори не са били родени, когато тя е приета от парламента. През март 2004 г. Народното събрание гласува отпадане на текста в НК, според който не се наказва човек, носещ у себе си наркотик в количество за еднократна употреба.

По онова време правителството беше оглавявано от Симеон Сакскобургготски, а на власт беше коалицията между НДСВ, ДПС и „Новото време“. Председател на „Новото време“ беше днешният директор на БНТ Емил Кошлуков. Именно тази партия инициира криминализирането на еднократната доза. Особено активен в агитацията за законовата поправка беше депутатът Мирослав Севлиевски, затова и тя се запомни като поправката „Севлиевски“.

Какво се твърдеше, а какво стана

„Че някой е решил да напълни затворите с деца, е лъжа, която обслужва наркопазара“, твърдеше преди 20 години Севлиевски. На практика обаче от демократичността на всеки съдебен състав зависеше дали ще наложи ефективна присъда на някого за еднократна доза, или ще намери законова „врътка“, за да го отърве. Имаше случаи на 18–19 годишни тийнейджъри, влезли в затвора за половин цигара марихуана.

Така полицията отчиташе разкриваемост на престъпления, свързани с наркотици, а мрежите за разпространение на дрога си процъфтяваха. Поради това наркотиците продължаваха да бъдат достъпни, а най-уязвими бяха крайните им потребители, които живееха в постоянен страх от репресии. За тези от тях, развили зависимост към определени наркотични вещества, уязвимостта ставаше още по-голяма, защото страхът от преследване намаляваше шансовете им да потърсят и намерят адекватна подкрепа.

Всичко това стана възможно въпреки предупрежденията на множество експерти, лекари, юристи и организации, включително на Националния център по наркомании, че криминализирането на еднократната доза няма да има декларирания ефект, а напротив – ще стане предпоставка за увеличение на корупцията. А адекватната борба със зависимостите, каквато се практикува в европейските държави още по онова време, е свързана не с преследване на зависимите, а с превенция и лечение.

Вместо поука – увеличаване на репресиите

В течение на тези 20 години криминализиране на еднократната доза се правят множество изследвания, според които употребата им сред младите хора у нас се увеличава.

„В България продължава тенденцията на общо увеличение на броя на учениците, употребили наркотици, който влиза в известно противоречие с тенденцията на лек спад в повечето европейски страни, най-вече в употребата на марихуана“, е изводът от годишното изследване за 2011 г. на Националния фокусен център за наркотици и наркомания. По данни на същата организация през 2021 г. 14,7% от учениците от 8. до 12. клас са употребили някога поне едно наркотично вещество.

Трудно е обаче да има достоверна статистика, когато става въпрос за нещо стигматизирано и криминализирано, каквото е дрогата. От гражданската инициатива „Един грам живот“ отиват още по-далеч в заключенията си. В края на 2023 г. те твърдят, че по неофициални данни над 70% от учениците в България са пробвали наркотици. Данните са извлечени от анонимни анкети, направени от експерти. Гаранция за тяхната представителност и достоверност, разбира се, няма, но пък няма и официални данни по темата.

На този фон репресиите върху употребилите наркотични вещества се засилват. Обискирането по паркове, градинки и метростанции на хора, които според служителите на реда „приличат“ на такива, които биха употребявали наркотици, не престава. В края на миналата година например полицаи буквално изхвърлиха на пътното платно, по което минават коли, човек, когото се опитват да обискират, понеже чули разговор между трима души, в който се споменава марихуана. А друг от групата арестуваха заради „хулиганство“, но пък заповедта за арест е по друго обвинение – „нанасяне на лека телесна повреда“, понеже ухапал (чудно как) един от полицаите по коляното.

Към тези репресии се прибавят и все по-строги законови санкции, като основният фокус вече пада върху т.нар. пияни и дрогирани шофьори. Преди няколко години се въведе временно отнемане на книжката на лица, шофирали след употреба на алкохол и наркотици, дори да не са извършили престъпление. А от 2023 г. вече се отнема и самият автомобил. Въпреки че по данни на Института за пътна безопасност алкохолът и наркотиците са причина за едва 2,5% от катастрофите с жертви.

Колко е важно значението на понятията (и клишетата)

Представете си, че не сте яли от една седмица. Пиете хапче, на чиято листовка пише, че се приема след хранене. И се чудите защо ви става лошо – нали преди една седмица сте яли, значи го приемате след хранене. Едва ли бихте си помислили подобно нещо, нали? В противен случай бихте имали сериозни проблеми с функционалната грамотност.

Масовите медии използват изразите „пияни и дрогирани шофьори“ и „шофиране след употреба на алкохол или наркотици“ като равнозначни и в масовото съзнание те са се набили като устойчиви клишета. Какво значи обаче „след употреба“? Дали че човекът зад волана е пиян или дрогиран, или просто е пил алкохол или употребил наркотик някога в миналото?

Българското законодателство прецизно уточнява какво означава един човек да кара пиян. Ако алкохолът в кръвта е до 0,5 промила, не се носи нито административна, нито наказателна отговорност. От 0,5 до 1,2 промила следват административни санкции, които се увеличават пропорционално на количеството алкохол в кръвта. От 1,2 промила нагоре отговорността е вече наказателна, тоест става въпрос за престъпление.

За наркотиците обаче няма подобни уточнения. Може да сте изпушили един джойнт преди седмица, действието му отдавна да е изтекло, но тестът пак ще установи, че сте шофирали „след употреба на наркотици“.

Не по-маловажен проблем е, че полевите тестове за наркотици са пословично неточни – те могат да покажат позитивен резултат дори след употреба на легални лекарства, включително такива, които не предизвикват промени в съзнанието – като антибиотици и ибупрофен. Резултатът ви може да излезе позитивен дори ако просто сте си хапнали кифла с маково семе. А докато се изчакат по-достоверните резултати от кръвните тестове, минават месеци.

Затова адвокати като например Силвия Петкова, която води (и печели) дела за санкции за шофьори след фалшиво позитивни текстове, наричат „лудост“ идеята за конфискуване на превозното средство след полеви тест за наркотици. Междувременно отнетите автомобили заради употреба на алкохол и наркотици са над 2500 към 20 март. В някои градове вече няма място за тях, въпреки че държавата е започнала да ги продава.

Две лични истории

Редакцията на „Тоест“ разполага с личните истории на двама души, които показват как репресивността на мерките срещу хората, шофиращи „след употреба на наркотици“, води до увеличаване на корупцията. Запазваме тяхната анонимност, за да ги предпазим. Нека ги наречем Миро и Славчо – в чест на Мирослав Севлиевски.

Един ден Миро кара с колата към работа. Спират го полицаи за проверка. Той е сигурен, че не е извършил нарушение. Но пък е слушал музика и си е „куфеел“ – може поради това да им се е видял съмнителен. Проверяват документите му , багажника и започват да му задават различни въпроси. Питат го дали е ползвал наркотици, като го предупреждават, че ще му направят тест.

„Казах им, че съм пушил марихуана предишната седмица – може би събота или неделя. И те се оживиха, като разбраха тази работа. Започнаха да плашат, че нямало да отида на работа, сваляли ми номерата, отиваме в районното, арестуват ме… И аз им казах: „Добре, отиваме.“ Те обаче продължиха да настояват, че нататък става много лошо. […] „Ако те удари някой, за нищо ще изгориш. Може да не си виновен ти. Виждам, имаш деца, трябва да ги пазиш.“

След като го съветват да „почерпи“ за „доброто отношение“, Миро дава на полицаите всичките пари в брой, които носи у себе си – 90 лв. Чак после се сеща, че са го преметнали – спряла го е обикновена патрулна кола, а само автомобилите на КАТ разполагат с тестове за наркотици.

Ако аз в петък съм бил в Нидерландия и съм пушил джойнт – там това е напълно законно. Прибирам се в неделя. В понеделник ме спират български полицаи на българска територия – аз в нарушение ли съм, или не съм? – пита Миро. – По какъв начин нещо, което съм правил през уикенда и няма никакви последствия върху организма ми, тъй като действието му приключва до няколко часа след употребата, ме прави престъпник?

Историята на Славчо е аналогична. И той карал кола към работа – на връщане от работна среща, с не повече от 20–30 километра в час, спазвайки правилата. 

В 12 на обед в работен ден в един храсталак между къщички на тихо пътче, което излиза на Околовръстното, ме спират полицаи, изскачащи от шубрака. 

Не казват защо го спират, но не пропускат въпроса: „Скоро използвали ли сте наркотици?“ Славчо честно си признава, че е пушил трева през уикенда. За разлика от Миро обаче носи повече пари – 300 лв. Вземат му ги всичките.

Пак минах тънко – успокоява се Славчо, – има хора, които са придружавани до банкомат, за да дръпнат по една хилядарка от сметката си и да ги пуснат по живо, по здраво.

Последствията от репресиите за психичното здраве

Лечението на много заболявания изисква медикаменти, чиято употреба води до позитивен тест за наркотици – не само защото полевите тестове често дават фалшиви резултати, а и защото самите лекарства съдържат вещества, класифицирани като наркотични. Психиатърът Владимир Сотиров, управител на Амбулатория за психично здраве „Адаптация“, разказа пред „Тоест“ на какви проблеми се натъква в професионалната си практика заради санкционирането на т.нар. дрогирани шофьори:

„Факт е, че хората се притесняват, когато предписвам лекарства на зелена (бензодиазепини) и/или жълта рецепта (амфетамини), дали това няма да ги застраши, ако ги спрат полицаи за случайна проверка“, казва Сотиров. Според него така състоянието на пациентите му се усложнява: „Възниква още едно притеснение – дори страх – върху притесненията им, с които идват при мен и които аз се опитвам да лекувам.“

Тези притеснения имат основателна причина, а не са само в главите на пациентите. Така се стига до парадокс – в опита си да помогне, предписвайки адекватна терапия, лекарят може да усложни състоянието на пациента. „Аз съм този, който с препоръките си за лечение въвежда допълнителен симптом в клиничната картина“, отбелязва управителят на „Адаптация“.

Психиатърът обръща внимание и на нещо, върху което малко не-специалисти се замислят, а законотворците ни – хич. Понякога състоянието на пациентите представлява по-голям риск от забранените за шофьорите вещества, съдържащи се в лекарствата им:

Симптомите, от които хората страдат, повлияват на тяхното функциониране, включително в ролята им на шофьори, в много по-голяма степен от ефектите на лечението. Даже е обратното – ефектите от лечението целят подобряване на функционирането – включително шофирането – чрез облекчаване или редуциране на симптомите, които го затрудняват. 

Например в някои случаи на пациентите с паникатаки и други тревожни разстройства „практически задължително“ се изписва бензодиазепин. И така се намалява тревожността, която може да повлияе и върху шофирането – „така, както парацетамолът облекчава треската“.

„В общия случай хората използват наркотици по същите причини, поради които използват и всякакви други психотропни лекарства – да облекчат симптоми на тревожност или друго емоционално или психично страдание“, казва Сотиров. Затова той смята, че отношението към хората със зависимости не следва да е като към престъпници, а употребата на наркотици следва да се декриминализира. 

Защото наказателното преследване на употребяващите наркотици прибавя още едно страдание към страданието, наложило употребата.

Много потърпевши, но мижав интерес

На 20 април в София се проведе протест под надслов „Употреба“ не е „въздействие“. Едно от исканията на организаторите беше в НК „след употреба“ да се замени с „под въздействието на“. В мотивите си те обръщат внимание на пренебрежимо ниския дял на смъртността при пътнотранспортни произшествия, причинена поради употреба на дрога, и отбелязват, че рисковете от използването на смартфон при шофиране са далеч по-сериозни. В допълнение се казва и че определени хора редовно биват подлагани на тестове само защото са млади или изглеждат „алтернативно“.

Въпреки хилядите досъдебни производства и стотиците присъди за заклеймяваните като „пияни и дрогирани шофьори“ протестът се проведе при „мижав интерес“, ако използваме думите на певеца Панайот Панайотов. Вероятно част от потенциалните потърпевши са се опасявали да не станат обект на репресии само заради участието си в демонстрацията. Други (и някои от предишните) знаят, че ако постъпят като Миро и Славчо и подкупят полицаите, с голяма вероятност ще се отърват.

Има обаче една категория хора, които смятат, че са над правилата, и живеят с това убеждение. Като Кристиан Николов, причинил смъртта на журналиста Милен Цветков и осъден на 9 години затвор за това. Или Георги Семерджиев, осъден на втора инстанция на 20 години затвор за произшествие, в което живота си загубиха две момичета, минаващи по тротоара в момента на катастрофата. Има още много като Николов и Семерджиев. Те обикновено карат скъпи и мощни автомобили, имат свои хора в полицията или неслучайни родители, или разполагат с други ресурси, благодарение на които могат да живеят в безнаказаност. Поне докато се случи непоправимото.

Именно пробитата и корумпирана система, позволяваща на такива хора да бъдат над закона, е истинският „убиец на пътя“, ако използваме още едно медийно клише. Докато тя не се промени така, че правилата да важат за всички, няма значение дали ще се криминализира и шофирането с 0,5 промила алкохол в кръвта, както предложи МВР преди месец. Или ако пушенето на джойнт дори две седмици преди теста се наказва с доживотен затвор.

Последното май още никой не го е предложил, но натам вървят нещата.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sluchayat-na-sudiya-vladislava-tsarigradska-ili-kakvo-oznachava-da-nyama-pravosudie/

Широко разпространено в България (а и в други страни) е убеждението, че увеличаването на наказанията е превенция срещу престъпността. Затова след всяко тежко престъпление, станало водеща тема в новинарските емисии, се чуват гласове за промяна на Наказателния кодекс (НК) и по-тежки присъди. Някои изразяват носталгия по законите от времето на хан Крум, когато за кражба са се рязали крайници, а националпопулисти като председателя на „Възраждане“ Костадин Костадинов дори искат връщане на смъртното наказание.

Два проблема плюс един

Проблемите с това популярно убеждение са два. Първо, то не почива на реални факти. В изследването на историка Стефан Иванов „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944–1989 г.)“ например се доказва, че въпреки ефективното изпълнение на смъртни присъди, умишлените убийства по времето на социализма са дори повече, отколкото в посттоталитарния период.

Второ, въпреки това въпросното убеждение стои в основата на не една и две законови промени. Не поради некадърност на законотворците, а от чист популизъм, достигащ шизофренни висини. Например през 2020 г. отзвукът от катастрофата, при която загина журналистът Милен Цветков, стана повод ГЕРБ да предложи увеличаване на наказанията в НК за шофьори, употребили алкохол или наркотици. Две седмици по-късно партията представи концепция за наказателната политика за пет години напред, в която се казва: „Статистиката ясно сочи, че повишаването на размерите на наказанията не води до намаляване на престъпността.“

Към тези проблеми се прибавя и трети, местен – правосъдната система в България не изпълнява основната си функция да гарантира справедливо правосъдие в съответствие със законите. В такъв случай какво значение има колко строги са те? След като някои извършители на престъпления няма да бъдат осъдени, каквото и да са направили, а някои жертви на престъпления няма да получат не само справедливост, а дори и защита.

Защо е важно да говорим за Владислава Цариградска

Ако правосъдната система не е в състояние да защити един съдия, който просто се опитва да работи както трябва, тя не може да защити никого. Пример за такъв съдия e Владислава Цариградска. Одисеята си тя обобщава в писмо, което на 12 април изпраща до членовете на Висшия съдебен съвет и председателката на Върховния касационен съд, както и до медии. Татяна Ваксберг го обобщава:

Съдийката твърди, че я заплашват със смърт, а хората, които трябва да я защитят, все едно не я чуват. И така пет години.

В този период от пет години, в който се сменят трима главни прокурори, Цариградска работи в Районния съд в Луковит, а след това – в Окръжния съд в Плевен. Първоначално я заплашват Мартин Божанов, известен като Нотариуса, и хора около него, защото тя отказва да решава дела така, както той иска, и да си направи отвод по тях. Божанов дори отправя заплахи към нея в съдебната зала.

Следва компроматна кампания срещу Цариградска първоначално в ПИК, но тъй като съдийката продължава да не се подчинява, компроматите се множат и из други от „пеевските“ медии. Същевременно тя получава и заплахи. През 2020 г. е под охрана за 6 месеца, но охраната си тръгва, а заплахите постоянстват. Цариградска търси правата си в съда, не я държат в течение по хода на делата ѝ, но пък сайтът „Афера“ публикува части от нейни показания – значи се е сдобил с тях от вътрешен на съда човек.

След убийството на Мартин Божанов заплахите не престават, а стават все повече (над 70) и все по-страшни – че ако не „млъкне“, ще ѝ изкормят гениталиите, че съпругът и трите ѝ деца „ще са с бетонирани крака на дъното на язовира“ и т.н. Полицията задържа клошар, който беше обвинен, че е изпращал анонимни заплахи и до различни институции. Тази версия не изглежда реалистична – най-малкото заради упоритата слепота на правосъдната система за случая на Цариградска. А и например защото предупреждение „да се кротне“ идва също от човек на име Веселин Иванов – бивш служител в Дирекция „Публична комуникация“ при главния прокурор.

От средата на февруари 2024 г. Цариградска отново е с охрана, но след смяната на правителството отговорна за охраната в Министерството на правосъдието става представителка на прокуратурата. А прокуратурата години наред упорито отказва да разследва заплахите срещу съдийката. В писмото си Цариградска иска мерки, които да осигурят защита и правото на честно правосъдие както за нея, така и за всеки съдия, който е в подобна ситуация.

Репресии срещу други съдии

Съчетанието от компроматна война и излагане на риск на „непослушни“ съдии не е прецедент, независимо на колко висока позиция се намират те. Лозан Панов, който беше председател на Върховния касационен съд между 2015 и 2020 г., беше редовен обект на компромати в „пеевските“ медии. В писмото си Владислава Цариградска припомня протеста срещу него през 2017 г., който се запомни с одраните агнешки главички. След години Любена Павлова – тогава бъдеща, а днес бивша съпруга на Петьо Петров, известен като Еврото – призна, че е организирала протеста по поръчка на Еврото, чието име нашумя покрай аферата „Осемте джуджета“.

Цариградска припомня и част от перипетиите на съдия Мирослава Тодорова. През 2021 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди България заради дисциплинарни производства срещу съдийката в периода 2011–2012 г. Тя е уволнена през 2012 г., а през 2013 г. е възстановена на работа, но на по-ниска длъжност за една година.

Обвиненията срещу Тодорова са скалъпени, а истинската причина е, че по онова време тя е председателка на Съюза на съдиите в България – неправителствена организация, позволяваща си критични позиции по отношение на правосъдната система. През 2012 г. организацията излиза с остра реакция срещу назначаването на Владимира Янева за председател на Софийския градски съд. На следващия ден Мирослава Тодорова е уволнена.

Затова ЕСПЧ отсъжда, че по отношение на нея е нарушена Европейската конвенция за правата на човека, по силата на която, казано накратко, човек не може да бъде наказван по причини, различни от описаните в закона, по който е наказан. Обвиненията срещу Тодорова са, че бави делата си, но по същество „наложените ѝ санкции са представлявали намеса в упражняването на правото ѝ на свобода на изразяване“.

Янева впрочем също е уволнена през 2015 г. , а после – осъдена условно. Причината е, че е разрешавала незаконно подслушване. Името ѝ беше замесено в редица скандали, свързани с отношенията между политическата власт и прокуратурата – достатъчно е да си спомним за „опраскването“ и „двете каки“.

С това обаче репресиите срещу Мирослава Тодорова от страна на върховете на правосъдната система не престават. През 2019 г. Инспекторатът на Висшия съдебен съвет (ИВСС) публикува онлайн, както всяка година, имотните декларации на съдиите. От всички над 4400 декларации само тази на Тодорова е с незаличени лични данни. Така ЕГН-то, адресът и номерът на личната ѝ карта стават общодостъпни (включително за хората, които е осъдила), както и ЕГН-тата на нейния партньор и непълнолетния ѝ син – в противоречие със Закона за защита на личните данни.

Според ИВСС става въпрос за „пропуск“. Файлът с декларацията на Тодорова е озаглавен NE SE CHISTIIIIIIIIIIIIIIIIII, което навежда на мисълта, че съответната информация умишлено не е изчистена и ИВСС нарочно е изложил съдийката на риск.

Потребност от възстановително правосъдие

Освен че правосъдната система ги репресира, защото имат дързостта да работят съвестно и да имат високи професионални стандарти, между Владислава Цариградска и Мирослава Тодорова има още нещо общо – и двете застават зад принципите на възстановителното правосъдие. Това означава не просто извършителите на престъпление да бъдат наказани, а да имат възможност да компенсират поне отчасти стореното и да помогнат на жертвите.

„Това не значи някой да бъде освободен от отговорност, означава да се намесиш и да подпомогнеш след това съвместното живеене на хората“, разяснява Владислава Цариградска пред „Свободна Европа“. В статия за „Тоест“ съдиите Мирослава Тодорова и Калин Калпакчиев дефинират възстановителното правосъдие като „способ да видиш другия като пълноценно човешко същество“.

Да си представим правосъдна система, в която хората носят отговорност за престъпленията си, но тя не се свежда до изолиране от обществото и издевателства в затвора, а включва сериозни усилия за превъзпитание и възможност за компенсиране на щетите впоследствие.

В тази система Мартин Божанов не е оръжие за кални поръчки, докато стане неудобен и съответно бъде убит, а просто далавераджия и имотен измамник. След като е осъден и излежава намален срок на присъдата си, защото се съгласява да премине през рехабилитационна програма, той се свързва, с посредничеството на медиатор, със свои жертви и им помага. На единия прави ремонт в дома, който преди се е опитал незаконно да отнеме. На друг помага да си отвори кафене, понеже има опит в това. И той е жив и доволен от живота си, и потърпевшите са компенсирани, и правосъдната система си е свършила работата.

Ще си кажете: проблемът не е, че нямаме възстановително правосъдие, а че и това правосъдие, което имаме, не работи справедливо и не успява да гарантира справедливост дори за онези, които го практикуват. Прави сте, знам. От друга страна обаче, ако една система не функционира, може би трябва да бъде конструирана по друг начин. И след като по-строгите наказания така и така не дават желания ефект, защо да не пробваме с добро?

Водещо изображение: Владислава Цариградска в студиото на „Здравей, България“ по Нова телевизия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/vuoruzhena-bditelnost-po-nikoe-vreme/

На 6 март 2024 г. кабинетът „Денков“ подаде оставка, а на 25 март, след оттеглянето на ГЕРБ от преговорите с ПП–ДБ, номинираната за премиер Мария Габриел се отказа от кандидатурата си. Какво очаквате да върши един вътрешен министър в оставка в периода, когато още не е ясно ще има ли правителство и ако да, ще бъде ли той министър в него? Най-логично е просто да се грижи подопечното му министерство да осигурява реда. Вместо това министърът в оставка Калин Стоянов демонстрира свръхактивност, свързана със сериозен човешки (и потенциално – финансов) ресурс. И бутафорно присъствие.

Кой беше министър Калин Стоянов?

Макар официално всички министри в кабинета на Николай Денков с изключение на Мария Габриел да бяха номинации на ПП–ДБ, с времето стана ясно, че това не е точно така. Един от министрите, за които се разбра, че са по-скоро предложения на ГЕРБ, беше именно Калин Стоянов. Кой всъщност стои зад него, излезе наяве след протеста против тогавашното ръководство на Българския футболен съюз на 16 ноември 2023 г. Този протест прерасна в масови безредици, а полицията приложи неоправдано насилие в опит да го овладее. Срещу протестиращите беше използвано водно оръдие. Бяха бити и невинни хора, които дори не са участвали в протеста, просто са минавали в района или са пиели бира в заведение наблизо.

Заради този случай на масово полицейско насилие, както и заради това, че МВР не е създало организация, която да предотврати ескалацията на напрежението, от ПП–ДБ поискаха оставката на Калин Стоянов. Премиерът Николай Денков дори заплаши, че ще си подаде оставката, ако министърът не осъди полицейското насилие.

Стоянов обаче отказа да сдаде поста с аргумента, че не иска да е „изкупителна жертва на дългогодишните проблеми в МВР“. Тогава от ПП–ДБ обявиха Стоянов за министър на ГЕРБ и ДПС, а Мария Габриел го защити, като заяви, че той „отстоява принципите за нулева толерантност към насилието“.

От този момент нататък от ГЕРБ ревностно бранят Калин Стоянов, макар да не признават, че той е бил тяхна номинация. В брифинга, на който Мария Габриел заяви, че се отказва от премиерския пост, тя изтъкна като един от аргументите за решението си, че от ПП–ДБ са искали смяната на вътрешния министър.

Два не-повода, две активизирания

В този контекст, в междувремието от оставката на Денков до безславния край на мандата на Мария Габриел, Калин Стоянов на два пъти активизира силите на реда по „поводи“, които всъщност не бяха поводи.

Първият не-повод бяха четири инцидента между 6 и 8 март, които не бяха свързани с насилие от страна на чужденци към българи. Жители на родопското село Храбрино взеха чуждестранни студенти по медицина за бежанци и ги подложиха на граждански арест. Други чуждестранни студенти пък бяха нападнати от български тийнейджъри на 8 март насред столичния булевард „Витоша“. На същата улица през нощта на 6 срещу 7 март имаше бой между две групи младежи, едната от които съставена от млади мъже с арабски произход. Както стана ясно впоследствие, двете групи са се познавали и конфликтът вероятно е бил заради момиче. А кандидати за убежище от общежитието на Държавната агенция за бежанците в „Овча купел“ бяха заснети на 8 март вечерта как се карат и се гонят помежду си.

Тези дребни инциденти, в два от които насилниците са българи, но няма сериозно пострадал български гражданин, станаха повод за катализиране на поредната ксенофобска истерия и протести пред бежански центрове. Реакцията на вътрешния министър беше двойствена. От една страна, той подчерта, че няма увеличение на случаите на нарушение на реда с участието на чужденци, за разлика от закононарушенията, извършени от непълнолетни. От друга страна, Калин Стоянов използва случая да въведе засилени мерки за сигурност… заради чужденците, които определи като „хора с различен произход“:

„Засилваме полицейското присъствие в централната градска част и в райони, където има събиране на хора с различен произход, както и около центровете за настаняване на Държавната агенция за бежанците. В централната част на столицата екипите ще са съвместни от СДВР и на общината, а край центровете за бежанци ще патрулират полицейски служители.“

Стоянов също така повтори заявката си, дадена на 8 март, да инициира законодателна промяна, в резултат на която да се назначат още 1260 гранични полицаи. Ако това стане, ще бъдат отделени немалко средства за МВР, което е известно с раздутия си щат. Предложението за откриване на работни места за такъв брой полицейски служители по границите впрочем не е оригинално негово – преди година същото число споменава тогавашният служебен вътрешен министър Иван Демерджиев.

Вторият не-повод беше атентатът в Москва от вечерта на 22 март, при който бяха убити близо 140 души, отишли на рок концерт, а повече от 180 – ранени. Отговорност за него пое фракцията на „Ислямска държава“ – „Хорасан“. Русия обаче обвинява Украйна, която категорично отрича връзка с терористичния акт.

Засега няма публично известни данни България да е в опасност след този атентат. На 23 март обаче МВР излезе с прессъобщение, в което се казва, че министър Калин Стоянов е разпоредил „засилени мерки за обезпечаване на сигурността и спокойствието на гражданите на територията на страната. Полицейски патрули и жандармеристи, оборудвани с дългоцевно оръжие, ще патрулират в градските зони и ще съблюдават за реда и за гарантиране на безопасността“.

Не се споменава поводът за изкарването по улиците на сили на МВР, въоръжени с пушки. Вместо това просто се съобщава, че то е „с оглед предотвратяване на нарушения на обществения ред и повишаване на бдителността“.

Театрална сигурност

След двете решения на Калин Стоянов за увеличаване на полицейското присъствие могат да се видят служители на реда най-вече в района около бул. „Витоша“ и НДК, край молове, както и около бежански центрове. Жандармеристи видимо се шляят из центъра на София, някои от тях си пушат, но пък са с тежки униформи и с големи, страшни автомати.

Като се изключи тази показност, на много места в страната и дори в столицата полицията на практика отсъства там, където е нужна. Има столични квартали, в които хората може с години да не видят полицай, като изключим някой и друг катаджия, скрит в храстите. Но пък служители на реда традиционно се навъртат по паркове и градинки и обискират хора, които им приличат на такива, които биха пушили трева. Понякога стоят на изходите на метростанциите и спират за легитимация минувачи, чиято външност им изглежда съмнителна – например мъже с дълги коси и бради или с вид на чужденци.

Присъствието на патрулиращи полицейски служители е необходимо – както в една европейска столица, каквато е София, така и в по-малките населени места. Както за предотвратяване на престъпления, така и в помощ на гражданите – например да бъде упътен някой, да се реагира бързо и адекватно, ако друг се почувства зле или е в безпомощно състояние, и т.н. За всекидневната дейност на един патрулиращ полицай пушка не само не е нужна, а и би могла да затрудни навременната му реакция.

Поуки от международния опит

На 13 ноември 2015 г. в Париж е извършена серия от терористични атаки, в резултат на които са убити близо 130 души. Като реакция тогавашният президент Франсоа Оланд обявява извънредно положение. Временно са затворени границите и е обявен вечерен час, а по улиците излизат въоръжени военни. Скоро границите се отварят, а вечерният час се отменя, но военните по улиците остават.

Присъствието на военни с автомати обаче не предотвратява атентата в Ница на следващата година, навръх 14 юли – националния празник на Франция. Тогава камион се врязва в множество, събрало се на крайбрежната алея да наблюдава фойерверките, и над 80 души са убити.

Когато настоящият президент Еманюел Макрон встъпи в длъжност, той остави патрулиращите въоръжени военни. И до днес те може да се видят най-вече в групи по четирима край гари, молове и другаде, където има масово струпване на хора.

Въпреки продължаващото на практика 9 години извънредно положение Франция продължава да е в постоянен риск от терористични атаки. Един от последните случаи беше през есента на 2023 г. в училище, в което бивш ученик от чеченски произход уби учител и двама ученици.

След всеки подобен случай Франция повишава предупреждението за опасност и мерките за сигурност. Повиши ги и след атентата в Москва от 22 март.

Нека впрочем видим и самата Русия. Атентатът в Москва беше допуснат, макар в страната вече почти всеки да е под подозрение, че е „екстремист“, и човек не може да протестира дори с бял лист на улицата. В Русия, където арестуват момичета заради това, че са били с обеци в цветовете на дъгата, терористи с големи пушки и запалителни вещества безпрепятствено могат да влязат в концертна зала и да извършат масово убийство.

Съвсем различен е подходът на Германия. В края на 2016 г. в Берлин камион се вряза в коледен базар. Дванайсет души бяха убити. В страната обаче не беше въведено извънредно положение, а канцлерката Ангела Меркел заяви, че не желае хората в Германия да живеят „парализирани от страха от злото“, а иска да бъдат „свободни заедно и отворени към света“.

Животът в Германия видимо си продължи като преди. Сериозната работа за сигурността на гражданите се вършеше в голяма степен от разузнаването, което успяваше да предотврати някои планове за терористични актове в зародиш. В страната все така се провеждат коледни базари, но често се слагат (така, че да не се набиват твърде много на очи) препятствия, които да попречат на превозно средство да се вреже в хората.

Каква е целта на бутафорията?

Като се има предвид колко е пробита системата ни за национална сигурност, наивно е да се мисли, че с изкарването на жандармеристи с автомати по улиците може да се предотврати терористичен акт. А никой не казва, че има непосредствена опасност от такъв. Тогава защо вътрешният министър в оставка Калин Стоянов предприема показни акции?

Като се има предвид, че се задават избори, този, който владее МВР, в голяма степен има влияние върху районите с контролиран вот, както и върху ромските махали. Присъствието на въоръжени сили на реда може да сплаши когото трябва. Изборите обаче ще се проведат при служебно правителство. Няма гаранция, че Калин Стоянов ще е министър в него.

По-реалистично предположение е с тези акции да се цели насаждане в обществото на страх от някаква надвиснала неясна опасност. Изкарването на тежковъоръжени патрули по улиците не толкова вдъхва сигурност, колкото усещането, че щом са там, значи има от какво да бъдем пазени. Този страх може да се канализира по отношение на чужденците, както и стана в началото на март, или да се нарочи (и) друг враг. И да се насочи в желаната електорална посока.

Канализирайки обществените страхове, подобни акции имат функцията да отвличат вниманието от действително сериозните проблеми. Като „изгубената“ пътна карта за един газопровод и трите милиарда, които България е харизала на Русия за изграждането му. Газопровод, който заобикаля Украйна, което пък после развързва ръцете на Русия да я нападне. Или сериозните проблеми в прокуратурата. Или „Магнитски“. Теми, от които да се отвлича вниманието – бол.

А може би на министъра в оставка Калин Стоянов просто му харесва да демонстрира груба сила – това го кара да се чувства значим. При всички хипотези накрая отговорът може да се окаже обидно прост.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/mezhdu-chuka-na-koruptsiyata-i-nakovalnyata-na-byurokratsiyata/

Той е 30-годишен баща на две деца, който иска да осигури приличен живот на семейството си и лечение на ослепяващия си син, да учи готварство и да рисува. Вместо това повече от две години е затворен в центъра за задържане в Бусманци (с официалното име Специален дом за временно настаняване на чужденци). От 7 февруари има издадена заповед за депортирането му в Саудитска Арабия, където най-малкото, което го заплашва, е затвор. А може и да го сполети съдбата на друг саудитски дисидент – Джамал Хашоги, който беше убит.

Отказът на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) да предостави убежище на Ал-Халиди е споменат в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ за човешките права в Саудитска Арабия през 2022 г.

Принудителното задържане на Абдулрахман ал-Халиди за толкова дълъг период е в нарушение не само на ратифицирани от България международни документи, между които Женевската конвенция за статута на бежанците и Европейската конвенция за правата на човека, а дори и на българския Закон за убежището и бежанците, по силата на който търсещите закрила може да бъдат настанени в център от затворен тип „за възможно най-кратък срок“. В края на 2009 г. Съдът на ЕС в Люксембург постановява максималният срок за принудително задържане на бежанци да е 18 месеца. Повод за решението е друг случай на задържан с години чужденец в България – Саид Кадзоев.

С призив да се спре депортирането на Абдулрахман ал-Халиди излязоха множество личности и организации, между които Българският хелзинкски комитет, правозащитната организации „Хюман Райтс Уоч“ и „Амнести Интернешънъл“, Комисията за международни отношения на Сената на САЩ, специалният докладчик за защитниците на човешки права на ООН, генералният секретар на Световната организация против изтезанията и др. На 7 март в София се проведе демонстрация в негова подкрепа.

„Тоест“ разполага с решението на ДАБ за отказ за предоставяне на закрила на Ал-Халиди и може да потвърди, че в него действително пише това, което той казва. Разполагаме и с копия на онлайн публикации на лоялни към властта саудитци, призоваващи той да бъде убит, и с множество снимки, разкриващи нечовешките условия в центъра за задържане в Бусманци.

Интервюто с Абдулрахман ал-Халиди беше проведено в писмена форма онлайн. Превод от английски: Светла Енчева.

---

Вие сте саудитски дисидент. В какво се състоеше опозиционната Ви дейност?

Занимавахме се [с останалите опозиционери] с два основни въпроса. Първият беше преход към конституционна монархия – вместо [настоящата] абсолютна монархия. В Саудитска Арабия не можем да избираме парламент, а вместо това кралят назначава Съвет (Шура) и не може да се избира правителство. Няколко години беше позволено да се провеждат местни избори, но те бяха прекратени след възкачването на крал Салман на престола.

Вторият въпрос е освобождаването на политическите затворници, даването на право на справедлив процес и пускането на свобода на онези, чиито присъди са изтекли. Процедурите в Кралство Саудитска Арабия са много несправедливи към политическите затворници.

После, в новия етап на управлението, към случаите, с които се занимавахме, се прибави и широката употреба на смъртното наказание срещу задържаните по политически причини, които не са извършили престъпления, класифицирани като насилствени. Всъщност повечето от осъдените на смърт са политически активисти и членове на шиитското малцинство, които абсолютно се нуждаят от защита. Например Мухамад ал-Гамди, който беше осъден на смърт. Той трябва да бъде екзекутиран като „наказание“ за няколко критични към властта туита, публикувани в профил в платформата Х, следван от 9 акаунта.

Защо избягахте в Турция?

Заминах за Турция, защото Саудитска Арабия започна кампанийни арести в края на 2012-та и началото на 2013 г. Преди това, между 2011-та и края на 2012 г., страната не задържаше никого заради страха от влиянието на Арабската пролет. По онова време можехме да провеждаме демонстрации пред Министерството на вътрешните работи с искане за освобождаване на политическите затворници и да обсъждаме публично – в съвети и на събрания – позиции за човешките права. Но после вече не беше възможно да правим тези неща.

Първоначално отидох в Египет, но го напуснах след подкрепения от Саудитска Арабия военен преврат и местните избори през 2013 г., защото се страхувах да не ме екстрадират.

Много хора в България биха казали, че в Турция нищо не Ви заплашва и не е било нужно да търсите убежище в България. Ще обясните ли защо го направихте?

В Турция бежанците от Персийския залив изобщо не са признати. Стотици от тях живеят без легален статут. За съжаление, останах там с години, надявайки се да получа легален статут, но това, изглежда, не е възможно. Освен това саудитските посолства и консулства не са оторизирани да регистрират бракове или деца, нито да подновяват документи. Трябва да се върнеш в Саудитска Арабия, да уредиш правния си статус и после да се върнеш. Това определено би било самоубийство в случай като моя – точно както се случи с г-н Джамал Хашоги.

На децата ми им трябва легален статут, защото се нуждаят от образование и лечение. И аз имам нужда от легален статут. Оставането в Турция без такъв можеше да застраши живота ми и да ме депортират всеки момент. Затова заминах – за да имам достъп до европейската система за убежище.

Не знаех, че имате деца. Колко са, къде са сега?

Две са – син и дъщеря. В Турция са. Синът ми скоро ще загуби зрението си. Той се нуждае от медицински грижи и това е основната причина за заминаването ми от Турция. През последните месеци се учи да чете на брайл. Боя се, че състоянието му ще стане необратимо, ако скоро не успея да му осигуря медицински грижи.

Горкото дете!

А горкото дете принадлежи на горкия си баща, живеещ между чука на корупцията и наковалнята на бюрокрацията в България. За съжаление. Все си припомням думите на китайския посланик в САЩ Сие Фън: „Ако националната сигурност се използва като чук, то всичко ще прилича на пирон.“

Бихте ли разказал повече за опита си да получите бежански статут в България? На какво основание получихте отказ?

ДАБ отхвърли молбата ми за убежище по неоснователни причини. Те казват, че „официалните власти на Саудитска Арабия са предприели редица мерки за демократизиране на обществото“, като се позовават на местните избори, които всъщност бяха прекратени, след като крал Салман взе властта.

Твърдят и че съм напуснал страната по икономически причини, въпреки че икономическото състояние на семейството ми е добро. Разумно ли е да прекарам повече от две години и половина задържан в лоши условия, ако търся по-добри икономически възможности? Докато страната ми е една от най-силните икономики в света и брутният ѝ вътрешен продукт на глава от населението е висок? Тези аргументи не изглеждат логични.

Освен това много части от решението за отказ, изглежда, са копирани от други решения! Говорят за мен като за човек, роден през 2003 г., докато аз съм регистриран в ДАБ с правилната си рождена дата – 1993 г.! Също така отричат, че съм женен и имам деца, въпреки че съм предоставил тази информация, когато се регистрирах в ДАБ. Там съм регистриран като женен, а те пишат, че не съм.

ДАБ знае и че съм диагностициран с посттравматично стресово разстройство, разполага с официален доклад от Центъра за подпомагане на хора, преживели изтезание.

В решението се говори за условията в Саудитска Арабия, но на някои места пише, че сирийският бежанец може да се върне в страната си – Сирия – защото е сигурна страна! Това е копи-пейст от други решения. Нямало ли е кой да го провери преди подписването? Как решението е минало през различните отдели на ДАБ с тези грешки?

За мен това е некомпетентност. И е подигравка с моя случай, че прекарах три години в опити да отменя това решение, на което му липсва азбучна компетентност.

Откога сте затворен в центъра за задържане в Бусманци?

В Бусманци съм от октомври 2021 г. досега, без определен срок и конкретни обвинения. Може би щеше да е по-добре, ако бях престъпник – щях да имам правото да знам кога изтича присъдата и какви са обвиненията срещу мен!

Как се живее на такова място?

Този център за задържане си е затвор със строг режим, с камери за наблюдение и подслушвателни устройства в стаите, железни врати и униформени полицаи, охраняващи стаите. Това изобщо не е бежански лагер.

Що се отнася до моето положение в Бусманци, върху мен беше упражнено директно насилие веднъж, докато чаках на опашка за храна, а полицейски служител ме ритна без причина.

Подлаган съм на различни видове натиск, да ме държат гладен например. А в отделението на ДАБ се случваше цялата вечеря да бъде отменена и да имаме само едно хранене на ден, като повечето храна беше такава, че и прасетата не биха посмели да я помиришат.

Освен това се неглижираха здравните грижи, което беше много лошо. Организирахме няколко гладни стачки, защото искахме да се изясни положението ни, да разберем обвиненията и основанията за задържането ни и да се подобрят качеството на храната и здравните грижи, но служителите ни казваха: „Вървете по дяволите!“ Единственото, което правеха, беше напълно да ни игнорират със седмици и да ни крещят: „Върни се в твоята страна!“; „Който не ни се подчинява, ще го върнем в страната му!“ Трябва да изпълняваш заповеди от служители на различни равнища, без да ги поставяш под въпрос, без да ги оспорваш и без да имаш никакви права. Това се случва най-вече от страна на служители на ДАБ, не само на полицията.

Отделението на ДАБ, за което говорите, в Бусманци ли е? Доколкото знам, центърът в Бусманци е към Дирекция „Миграция“ на МВР.

Да. Тук има две отделения. Едното е на „Миграция“, а другото, по-малкото, е на ДАБ.

Ако получите бежански статут в България, с какво ще се занимавате?

Мисля, че ще започна да работя за семейството си, ще осигуря на децата си подходящо образование и подходящ живот. Ще живея живота си и ще практикувам хобитата си – рисуване и готвене. Винаги съм мечтаел да изучавам готварското изкуство във водещо училище. Ще продължа дейността си в името на моята страна и на лишените от свобода в нея, както и за повече политически и социални свободи и гражданско участие. 

Как си представяте един свой ден на свобода в България?

Ако изляза на свобода дори само за един ден… Имам много приятели българи, мисля, че ще започна да опознавам страната и обществото заедно с тях. И може би ще мога да науча повече за културата, може би ще мога да хапна храна, подходяща за хора, за разлика от тази в Бусманци.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chrevniyat-mikrobiom-v-bolest-i-zdrave/

Човешкият чревен микробиом се изследва интензивно, в резултат на което познанията на учените за видовете микроорганизми, част от нашата храносмилателна система, се увеличават успоредно с усъвършенстването на метагеномните технологии. Чревният микробиом се състои от трилиони микроорганизми. Размножаването им започва веднага след раждането на човека, а промените в състава на микробиома се дължат на генетични фактори и на околната среда (хранителни навици, екологични фактори и др.). Тези промени водят до изменения в чревната пропускливост, храносмилането, метаболизма и имунния отговор. Възпалителните процеси са причина за развитието на стомашно-чревни заболявания, метаболитни и имунологични промени, дори и до невропсихиатрични разстройства.

Какво е това „микробиом“?

Чревният микробиом представлява популацията от микроорганизми, населяваща храносмилателния тракт на животните. При хората чревният микробиом се състои от хиляди микроорганизми, включително бактерии, бактериофаги (вируси, заразяващи бактериите) и еукариоти. В него има над 1500 вида, част от 50 различни типа микроорганизми. Доминиращите типове, заемащи 90% от чревния микробиом, са Bacteroidetes, Firmicutes, Proteobacteria, Fusobacteria, Tenericutes, Actinobacteria и Verrucomrobia. За разлика от стомаха и тънките черва, дебелото черво е населено от 10¹² клетки на всеки грам чревна маса. Освен бактерии, в чревната флора има и гъби, протисти, археи и бактериофаги, но научната информация за тях е сравнително оскъдна. Микроорганизмите живеят в нашия микробиом с цел да ни предпазят от патогени, като произвеждат антимикробни вещества и засилват имунната система. Те имат роля в храносмилането, метаболизма, контролират размножаването и специализирането на епителните клетки, повлияват инсулиновата резистентност, дори и неврологичните функции. Нарушение в популациите, изграждащи чревния микробиом, би могло да доведе до редица заболявания, свързани с други органи в човешкото тяло.

Какво прави чревният микробиом за нашето тяло?

Той разгражда (метаболизира) храната, която приемаме, до биоактивни хранителни елементи. Бактериите разграждат несмилаеми въглехидрати, като целулоза, нишесте, пектин, олигозахариди и лигнин до късоверижни мастни киселини (оцетна, пропионова и бутирова киселина). Тези метаболитни продукти се дължат основно на работата на Firmicutes, Bacteroidetes и някои анаеробни чревни микроорганизми. Чревният микробиом участва и в синтеза на витамини – биотин, тиамин, кобаламин, рибофлавин, витамин B, витамин K и др. Централната нервна система се повлиява от чревния микробиом посредством някои неврохимични вещества, които микроорганизмите произвеждат. Освен това той има роля и при синтезирането на жлъчни киселини, холестерол и конюгирани мастни киселини.

Съществува и връзка между мозъка и чревния микробиом. Късоверижните мастни киселини, които са негов продукт, засягат кръвно-мозъчната бариера (blood-brain barrier – BBB) чрез произвеждането на специфични протеини, които се намират в т.нар. бариера между клетките (tight junction). Циркулиращите късоверижни мастни киселини, произведени от чревния микробиом, засягат целостта на кръвно-мозъчната бариера чрез увеличаване на производството на въпросните протеини. По този начин се увеличава плътността на BBB и се предотвратява навлизането на нежелани метаболити в мозъчната тъкан. Чревният микробиом произвежда и липопротеини и липополизахариди, които стимулират освобождаването на цитокини от клетките на имунната система. Тези цитокини преминават през кръвно-мозъчната бариера и активират неврони, което води до промени в настроението и поведението.

Генетика и вредни навици

Открити са асоциации между микробиома и гените, свързани с вродения имунитет на гостоприемника: определен вид рецептори (pattern recognition receptors) разпознават микроорганизмите в червата и модулират състава на микробиома. Учени са направили изследване на фекален микробиом на индивиди със или без генетична връзка. Еднояйчни близнаци, които живеят разделени от години, имат почти идентични микробиомни профили, а между партньори, живеещи заедно, със сходни хранителни навици, няма значителни прилики.

Балансираният хранителен режим има основна роля в модулирането на чревния микробиом. При поддържане както на полезни, така и на вредни хранителни навици се увеличава или намалява количеството на някои видове микроорганизми. Чревният микробиом продължава своето развитие след детска възраст и начинът на хранене структурира разнообразието на чревните микроорганизми. При вегетарианските диети например доминират Firmicutes и Bacteroidetes. Бариерната функция на чревната лигавица се поддържа чрез консумирането на фибри. Богатата на фибри диета регулира нивата на глюкозата. При хранителен режим, богат на протеини и мазнини, доминантни са Bacteroides, Bilophila и Alistipes, а Firmicutes са потиснати, понижен е имунитетът, а чувствителността към инфекции се повишава, както и рискът от развитие на метаболитни заболявания.

Активният начин на живот (редовните физически упражнения) също влияе на чревния микробиом. Установено е, че спортистите имат по-малко количество Bacteroidetes и по-големи количества Firmicutes в сравнение с хора, които не спортуват. Спортистите имат и по-ниски нива на хронични възпалителни процеси.

Антибиотиците, които унищожават патогените, са нож с две остриета, тъй като убиват и полезните микроорганизми, нарушават чревния микробиом и това води до т.нар. дисбиоза (промяната на микробния състав). Конкретните ефекти от приемането на антибиотици върху чревния микробиом зависят от вида, дозировката и продължителността на приема им. При продължителен прием на клиндамицин например някои видове от рода Bacteroides не се възстановяват. Лечението на Helicobacter pylori със същия антибиотик води до намаляване на актинобактериите. Резултат от приема на ципрофлоксацин е намаляването на Ruminococcus, които се възстановяват половин година след прекратяване на лечението.

Чревният микробиом и някои заболявания

Дисбиозата крие риск от развитие на различни заболявания. Синдромът на раздразненото черво (Irritable bowel syndrome – IBS) се характеризира с коремна болка, метеоризъм, запек или диария. Нарушенията в чревния микробиом, свързани с това заболяване, са количествени и качествени и се отнасят към комуникацията между червата и мозъка. Възпалителното заболяване на червата (Inflammatory bowel disease – IBD) се счита за хетерогенна група от хронични имуномедиирани възпалителни заболявания, засягащи храносмилателната система. Дължи се както на генетични фактори, така и на фактори на околната среда, като стрес, нарушения на съня, прием на антибиотици, диета и тютюнопушене. Двете най-значими заболявания от тази група са улцерозен колит и болест на Крон.

При пациентите с IBD е засегнат слузният слой на храносмилателния тракт, което води до възникването на възпалителни процеси. При IBD е установено намаляването на Bacteroidetes и Firmicutes, Faecalibacterium prausnitzii и Roseburia. 

Нарушенията на оста чревен микробиом – мозък предразполагат както към неврологични (аутизъм, болест на Алцхаймер), така и към психиатрични заболявания, като тревожно разстройство и депресия. Дисбиозата, причинена от патогенни бактерии, може да изостри безпокойството. Инфекцията с Campylobacter jejuni повишава тревожността чрез активиране на c-Fos протеини, маркери за невронно активиране, без да повишава нивата на провъзпалителни цитокини. Депресията е свързана с модификацията на чревната мозъчна ос, която причинява възпаление. Когато чревната пропускливост се промени и целостта на бариерата е нарушена, бактерии като Enterobacteriaceae се преместват през бариерата и възпалителният процес се активира.

Пробиотиците и терапевтичните стратегии за възстановяване на баланса

Пробиотиците са живи микроорганизми, които се считат за безопасни и подобряват здравословния живот на хората, когато се приемат в адекватно количество. Въпреки широко разпространената употреба на пробиотици, приложението им трябва да бъде регулирано. Генното инженерство е възможен начин за създаване на ново поколение по-целенасочени пробиотици. Рекомбинантните бактерии, или бактерии, модифицирани с генно инженерство, изпълняват специфични функции в стомашно-чревния тракт, като например откриване на специфични сигнали и производство на някои терапевтични молекули. 

Пребиотиците (например целулоза, соя, олигозахариди, сурови овесени ядки, лигнин и корени от цикория) водят до специфични промени в организацията и функциите на чревния микробиом. Те подобряват целостта на чревната мукозна бариера, повишават имунитета на лигавицата, понижават рН и производството на късоверижни мастни киселини и инхибират растежа на патогенни микроорганизми. Синбиотиците са синергични комбинации от про- и пребиотици. Терминът е специално запазен за продукти, в които пребиотичните съединения селективно благоприятстват пробиотичните организми. Тъй като съставът на чревната микробиота е сравним с пръстовия отпечатък и има различни нива и видове дисбиоза, правилното използване на синбиотиците трябва да се обмисли преди избора за лечение на пациента.

При трансплантация на фекален микробиом фекални микроорганизми от здрави хора се трансплантират на пациенти с чревни инфекции, за да се възстановят популацията от микроорганизми и функциите на чревния микробиом. Използва се за лечение на синдром на раздразненото черво, както и на възпалителни заболявания на червата, инсулинова резистентност, затлъстяване, аутизъм, диария, алергични разстройства, метаболитен синдром, рак на дебелото черво, невропсихиатрични състояния и болест на Паркинсон.

В друг терапевтичен подход се използват бактериофагите. Фагите имат голям терапевтичен потенциал. Може да се използват за антимикробни цели или за модулиране на състава на популациите от микроорганизми.

Промяната в състава и функцията на чревния микробиом има пряк ефект върху човешкото здраве и играе важна роля за възникването на заболявания. Очаква се комбинирането на различни изследователски дисциплини и използването на нови технологии за изследването на микробиома да позволят преодоляването на ограниченията, пред които са изправени настоящите стратегии за справяне със здравните проблеми, свързани със съвременния начин на живот.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/voyager-1-sudbata-na-samotniya-puteshestvenik/

Това е текстът на Дъг Муър за един необикновен пътешественик – космическата сонда „Вояджър 1“. Публикуваме статията с разрешението на автора ѝ, а преводът е на Анелия Костова.

---

На милиарди километри в края на Слънчевата система „Вояджър 1“ е полудял и е започнал да умира. Да започнем с „милиардите километри“. „Вояджър 1“ е изстрелян в началото на септември 1977 г. По същото време Джими Картър е обнадеждаващият нов президент. Югославия и СССР работят на пълен ход, както и American Motors, Pan Am, FW Woolworth, щандовете на Fotomat, книжарниците Borders и Pier 1.

Американците гледат „Щастливи дни“, M*A*S*H и „Ангелите на Чарли“ по телевизията; техните британски братовчеди гледат „Джордж и Милдред“, The Goodies и Том Бейкър като Четвъртия доктор Кой. По радиото Hotel California на The Eagles се редува с Dancing Queen на Abba. Повечето коли все още работят с оловен бензин, телефоните са с шайба, а интернет е странна идея, макар и съвсем близо до работещ прототип. Първият домашен компютър Apple II току-що е пуснат в продажба. Sex Pistols са в студиото и завършват Never Mind The Bollocks. Предстои им да тръгнат на турне само за три месеца и след това да се разделят, а след още една година Сид Вишъс ще умре от свръхдоза хероин. 

Барак Обама е ученик в гимназията и живее при баба си и дядо си в Хонолулу, Хавай. Има добри оценки, но прекарва много време с приятелите си – любители на марихуаната. Борис Джонсън е закътан в елитния пансион „Ашдаун Хаус“, докато бракът на родителите му бавно се разпада. Въпреки че е само на 13, младият Борис вече е с характерната си прическа. Елвис е умрял в тоалетната преди няколко седмици. Това е лятото на „Междузвездни войни“. И „Вояджър 1“ се изстрелва, готов за обиколка на Слънчевата система.

Пътешественикът, който надмина всички очаквания

Няма начин да съберете цялата история на „Вояджър 1“ в една публикация. Ето накратко: „Вояджър 1“ е вторият космически кораб, прелетял покрай Юпитер, и първият, направил близки снимки на луните му. Прелетя и покрай Сатурн и изследва неговата луна Титан – единствената с атмосфера. След това полетя напред и още, и още по-нататък – за цели 40 години. Официално напусна Слънчевата система и навлезе в междузвездното пространство през 2012 г. „Вояджър 1“ просто продължи напред в безкрайната празнота. (Знаете за Златната плоча, нали? Стига, де, всички са чували за Златната плоча. Хем е сантиментално и сълзливо, хем невероятно и страхотно*.) „Вояджър 1“ остаря. Никога не е бил проектиран за това. Първоначалната му мисия трябваше да продължи малко повече от три години. Но той се оказа много по-силен, отколкото някой си е представял. И все пак времето побеждава всички ни. 

Източникът му на енергия е генератор, пълен с радиоактивни изотопи, които постепенно се разпадат до стабилен изотоп на оловото. Година след година енергията намалява, нивата на мощност безмилостно падат. Година след година НАСА изключва инструментите на „Вояджър 1“, за да запази гаснещото мъждукане. Преди няколко години изключиха вътрешния му нагревател и смятаха, че това може да е краят.

Но инженерите от 70-те години на миналия век са проектирали нещата така, че издържат дълго, затова електрическата верига и вентилите продължиха да работят дори когато температурите паднаха толкова ниско, по-ниско от сух лед, по-студено от течен азот, наближавайки абсолютната нула. („Вояджър 1“ пази вътрешните си данни на дигитален диктофон. Да, диктофон, съхраняващ информация на магнитна лента. Но не е проектиран да функционира при 100 градуса под нулата. Не е проектиран да работи десетилетия, навивайки и пренавивайки лентата, зает с безкрайно пренаписване на данни. Но някак го прави.) „Вояджър 1“ продължи, докато се отдалечи на разстояние над 15 млрд. км. НАСА има страница, на която може да се проследи развитието на мисията му в реално време… докато все още продължава. Със скоростта на светлината Луната се намира приблизително на секунда и половина. Слънцето е на около 8 минути от нас. „Вояджър 1“ е на 22 часа път. Изпратете му радиосигнал на обяд в понеделник и ще получите отговор в сряда сутринта.

Малката синя точка

Бих могъл да продължа да разказвам надълго и нашироко за „Вояджър 1“ — за откритията, които е направил, за Deep Space Network, която е поддържала контакт през десетилетията, за непрекъснато намаляващия екип от застаряващи техници, поддържащи го жив с ограничен бюджет – колко невероятно е всичко това. Но ще се огранича само до бледосинята точка.

През 1990 г., точно преди камерата на „Вояджър 1“ да се изключи завинаги, сондата се обърна и погледна назад. Увеличи мащаба и направи снимка на Земята. Но вече беше толкова далече, че Земята се виждаше само като един бледосин пиксел. Погледнете най-дясната ивица светлина на снимката, малко под средата. Виждате ли това петънце? Не е дефект. Не е нещо изцапано на екрана ви. Това е Земята. 

Това е тук. Това е вкъщи. Това сме ние. На него е изживял живота си всеки, когото обичаш, всеки, когото познаваш, всеки, за когото си чувал, всяко човешко същество, което някога е съществувало. Цялата ни радост и страдание, хиляди самонадеяни религии, идеологии и икономически доктрини, всеки ловец и събирач, всеки герой и страхливец, всеки създател и разрушител на цивилизация, всеки крал и селянин, всяка влюбена млада двойка, всяка майка и всеки баща, всяко пълно с надежди дете, всеки изобретател и изследовател, всеки морализатор, всеки корумпиран политик, всяка „суперзвезда“, всеки „върховен лидер“, всеки светец и грешник в историята на нашия вид са живели там – върху прашинка, осветена от слънчев лъч.

Карл Сейгън

„Вояджър 1“ продължи още 34 години след тази снимка. И все още върви. Напуснал е хватката на слънчевата гравитация, така че завинаги ще продължи да лети отвъд. 

Мислехме, че знаем какъв ще е краят

Ето малко любопитни факти: „Вояджър 1“ държи рекорда за най-отдалечен активен космически кораб. Единственият друг претендент е малкият му брат – „Вояджър 2“, който имаше различен профил на мисията и изостана на милиарди километри. А всъщност „Вояджър 1“ е изстрелян втори, но брутално изпревари своя брат в космическото пространство.

Ето още малко любопитни факти: ако четете това през 2024 г., е много малко вероятно да доживеете счупването на този рекорд. Има само два други космически кораба извън Слънчевата система – „Вояджър 2“ и „Ню Харайзънс“. И двата ще умрат, преди да стигнат до „Вояджър 1“. И никой – нито НАСА, нито китайците, нито ЕС – в момента не планира да изстреля друг космически кораб на такива разстояния. На теория бихме могли. На практика имаме други приоритети.

Мислехме, че знаем какъв ще е краят „Вояджър 1“. Мощността постепенно, неизбежно ще намалее. Инструментите ще се изключат един по един. Сигналът ще стане по-слаб. Най-накрая или последният инструмент ще се повреди поради липса на мощност, или сигналът ще се изгуби. Но изобщо не очаквахме да полудее. През декември 2023 г. „Вояджър 1“ започна да изпраща обратно безсмислици вместо данни. Софтуерен проблем, макар и вероятно причинен от основен хардуерен проблем – удар на космически лъчи или страничен ефект от ниските температури, или просто стареене на оборудването, причиняващо произволни дефекти.

Проблемът беше, че безсмислиците идваха от софтуера за насочване на полета, който е нещо като операционна система. И нито едно действително функциониращо копие на тази операционна система не е останало на Земята. (Това е проблем, който НАСА отдавна реши. В наши дни всяка изстреляна космическа сонда има перфектен дубликат на Земята. Помните ли в „Марсианецът“ как имаха друго копие на Pathfinder, което стоеше под брезент в склад? Това е стандартна практика от 30 години. Но през 1977 г. никой още не се беше сетил да го направи.)

Контролът на мисията на „Вояджър 1“ представляваше няколко големи стаи, пълни със заети хора, компютри, гигантски екрани. Сега това е една стая в малка офис сграда в долината Сан Габриел, разположена между училище за кучета и „Макдоналдс“. Екипът за контрол на мисията се състои от шепа хора, нито един от които не е млад, а няколко са надхвърлили доста пенсионната възраст. И те се опитват да решат проблема, но в момента нещата не изглеждат добре. Не можеш просто да изтеглиш нова операционна система от 15 милиарда километра.

Ще трябва да открият проблема, да разберат дали е възможно заобиколно решение, и след това да го приложат… Всичко това с време за отиване и връщане от 45 часа за всяка комуникация със сонда, която се отдалечава от нас с милион километри на ден. Да, опитват се, но никой не възлага големи надежди. Така че в един момент – не утре, не следващата седмица, но в някакъв момент през следващите няколко месеца – екипът вероятно ще трябва да признае поражението си. Тогава ще обявят, че „Вояджър 1“ е официално приключил и е дошъл краят на една дълга песен. И това е всичко.

---

* През 1977 г. известната българска народна песен „Излел е Делю хайдутин“ в изпълнение на Валя Балканска е избрана от авторитетен комитет с председател Карл Сейгън да представлява част от културата на човешката раса пред извънземни цивилизации, както и да запази за идните поколения достиженията на земното наследство. Златната плоча е поставена в космическата станция „Вояджър 1“ и освен „Излел е Делю хайдутин“ съдържа още записи на Моцарт, Бетовен, Бах, автентични звуци и мелодии от различни епохи и култури. – Б.пр.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/koga-shte-gi-stignem-gurtsite/

Гърция узакони еднополовите бракове на 15 февруари 2024 г. Така тя стана първата страна с преобладаващо православно население, в която хора от един и същи пол могат да се женят. В меда на радостта на ЛГБТИ общността в южната ни съседка има и капка катран – новоприетите хомосексуални бракове не гарантират съвсем равни права. При тях например не е разрешена асистираната репродукция, която е достъпна, ако една жена е неомъжена или е в хетеросексуален брак. Но съпрузите от един и същи пол вече могат да осиновяват деца, да се наследяват, да си ходят на свиждане в болницата, да вземат решения, в случай че съпругът/съпругата не е в съзнание или почине. Всъщност с някои права еднополовите двойки в Гърция разполагаха и преди, защото партньорството между тях беше легализирано още през 2015 г.

Възниква обаче въпросът: защо Гърция? Как тя стана първата православна държава, предприела подобна стъпка? Дали гръцката държава е по-светска например от българската, дали по-малка част от населението ѝ е православно и дали връзките между религия и национална идентичност не са толкова силни? Или съществуват други предпоставки?

Православието в Гърция и България в наши дни – статистика и законодателство

Към 2022 г. между 81 и 90% от населението на Гърция (по данни от различни изследвания) се определя като принадлежащо към православното християнство. За сравнение, според последното преброяване от 2021 г. близо 70% от представителите на българското население са православни християни.

Според Конституцията на България православието е традиционната религия в страната, но религиозните институции са отделени от държавата и религията не може да се използва за политически цели. Освен това само гражданският брак е законен.

Конституцията на Гърция определя православната религия като επικρατούσα, което може да се преведе като „преобладаваща“ или „доминираща“, но и като „господстваща“. В нея не само липсва разделението между църква и държава, налично в българската, ами са синтезирани основите на православната доктрина и официалният превод на Библията се поставя под особена защита. Оскърблението на религията присъства преди обиждането на президента като основание за конфискуване на печатни издания – нещо, което се прилага само в изключителни случаи.

За разлика от българския Основен закон, в гръцкия липсва текстът, че бракът е само между мъж и жена, но го няма и ограничението, че само гражданският е законен. Затова религиозните бракове имат правна стойност, каквато и гражданските. Разбира се, еднополовите двойки могат да сключат единствено граждански брак – Гръцката православна църква е твърдо против еднополовите бракове.

Православие и национална идентичност в Гърция

За три четвърти от гърците (76%) според резултатите от изследване от 2017 г. религията е от решаващо значение за националната им идентичност – за тях е важно да са православни, за да се чувстват гърци. По данни от същото изследване, така смятат 66% от българите и 57% от руснаците. За седем години ситуацията може да се е променила, но дълбоката връзка на гръцката идентичност с православието – едва ли.

Доминиращият гръцки исторически разказ, както впрочем и българският, търси корените на националната идентичност в далечното минало, когато не са съществували нито национални държави, нито разбирането за национална идентичност, родено някъде около Ренесанса. В този смисъл съвременна Гърция се възприема като наследница на Древна Елада и на Византийската империя. Гордее се, че по нейните земи християнството се е появило в самото начало, донесено от апостолите Павел и Андрей. Към края на II век християнската религия вече има седалища в редица градове, като Солун, Коринт, Никополис, Филипи и Атина.

Гърция се смята и за център на православното християнство. Още преди схизмата от 1054 г., когато християнството се разделя на римокатолицизъм и източно православие, съществува разделение между източното (с център Константинопол) и западното (с център Рим) християнство. Именно в този период България приема християнството от Константинопол.

Въпреки че някогашният Константинопол днес се намира в Турция и се нарича Истанбул, в духа на традицията и приемствеността седалището на вселенския патриарх (наричан още цариградски или константинополски) се намира именно там, а езикът на Вселенската патриаршия е гръцкият. Това са все основания, поради които голяма част от гърците се гордеят с православието си.

Тогава защо?

Дотук отговорите на първоначалните въпроси не дават яснота защо Гърция е първата православна държава, узаконила еднополовите бракове. Там повече хора са православни, отколкото например в България, източното православие е същностна част от националната идентичност и може да се намерят предостатъчно основания в историята, които да подкрепят връзката между идентичност и религия. Освен това гръцката Конституция, за разлика от българската, не разделя църквата от държавата.

Тогава поради каква причина България (в лицето на Конституционния съд и Върховния касационен съд) се позовава на традициите и религията, за да обоснове защо бракът трябва да е само между мъж и жена, а Гърция – не? Защо тя, за разлика от други православни държави, не превърна борбата срещу Истанбулската конвенция и „джендъра“ в свое политическо верую, обосновано с религиозни аргументи?

Наследството на социализма

Между Гърция и всички останали държави, в които източното православие е преобладаваща религия, има една съществена разлика – тя не е била част от социалистическия вариант на тоталитаризма. По време на управлението на Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК) през 80-те се провеждат свободни избори и има религиозна свобода. Повечето страни от бившия Източен блок, в които преди установяването на социализма доминиращо е било християнството (независимо от конкретната деноминация), претърпяват интересна трансформация в религиозно отношение след падането на режима.

В повечето варианти на социализма и особено в СССР и Източна Европа атеизмът е официалната идеология, а религията се отрича и дори се преследва. На нея се гледа като на част от „буржоазния морал“, който по дефиниция е „гнил“. Широко популярният по онова време израз „Религията е опиум за народите“ е ленинистко перифразиране на думи на Карл Маркс. В предговора на „Към критиката на Хегеловата философия на правото“ той нарича религията „опиумът на народа“ (das Opium des Volkes).

През тоталитарния период както комунизмът, така и атеизмът имат претенции за научност. Водят се студентски курсове по научен атеизъм – с учебници, пълни с цитати от Маркс, Енгелс и особено от Ленин.

След падането на желязната завеса религията вече не е забранена. Източноевропейските общества трябва да изградят идентичността си отново и за много от тях (с някои изключения като Чехия, а до неотдавна и Унгария) религията играе съществена роля в този процес. Връщането към нея е важна част от реабилитирането на миналото, което е било забранено. А с реабилитирането на миналото се придава особена ценност на традициите.

Използването на религията за пропаганда в постсоциалистическите страни

Разпадането на социалистическия лагер не слага край на претенциите на Русия, която възприема себе си като легитимния наследник на СССР, за влияние върху страните от бившия Източен блок. Самата Русия също има нужда от вътрешна консолидация. И така, до неотдавна отричаната религия се превръща в инструмент за консолидиране на националната идентичност, и то по начин, който я противопоставя на Запада и неговите либерални ценности.

Хомосексуалността е декриминализирана в Русия през 1993 г. В началото на новото хилядолетие се появява руският дует „Тату“. Двете 14–15 годишни певици приемат имиджа на лесбийки, а критиките в някои западни страни, че момичетата от „Тату“ са експлоатирани и чрез тях се насърчава педофилията, са широко осмивани в Русия. Само няколко години по-късно, когато властта на Путин става все по-авторитарна и се обръща срещу Запада, Русия вече громи „Гейропа“ и „еврогейските ценности“, които погазват изконните християнски традиции. Тези послания бързо се пренасят в бившите социалистически страни.

Така каналите на влияние на тоталитарния режим намират път към посттоталитарните национални идентичности, а хомофобията става важна част от тях. Затова и кампанията срещу Истанбулската конвенция, един от чиито двигатели е руската пропагандна машина, постига такъв успех в бившите социалистически страни, а в някои от тях, между които и България, връща борбата за равни права десетилетия назад. Най-тежка е ситуацията в самата Русия, в която принадлежността към ЛГБТИ общността вече е обявена за екстремизъм.

Православие, бракове и геополитика

Да се върнем на Гърция. Въпреки значимата роля на православието в страната, чиято традиция не е прекъсвана от атеистичен тоталитарен режим, хомофобската пропаганда не постига надмощие. Защото отхвърлянето на равния брак от една държава не е въпрос единствено на религиозна традиция. Едни или други елементи от дадена религия започват да се възприемат като доминиращи в контекста на определени социални процеси, които са извън самата религия. А и една държава може да преценява в каква степен да дава приоритет на религията и в каква – на светската власт. Разбира се, доколкото не става въпрос за теократично управление, каквото гръцкото не е.

Даването на приоритет на едни или други елементи от религията важи с не по-малка сила и за традициите – реални или фабрикувани (като мъжкото хоро на Йордановден). Така нареченото „традиционно семейство“, в чието име се отричат равните права, впрочем изобщо не е традиционно. Нуклеарното семейство, състоящо се от мъж, жена и децата им, което днес се представя за традиционно, възниква след разпадането на истинските традиционни семейства, които представляват цели родове, споделящи общо домакинство.

Узаконяването на еднополовите бракове е знак за принадлежността на дадена страна към либералната демокрация. За Русия Гърция не е такава зона на влияние, каквато са бившите социалистически страни. Съответно тя не е изложена на толкова агресивни опити за отклоняване от европейската ѝ ориентация.

И ако погледне към традициите си, Гърция може да види в тях не само православие, а и наследството на древногръцката култура, в която (по Платон) еднополовата любов е по-висша, понеже е за душата и ума, докато хетеросексуалната – единствено за продължаване на рода.

Ако се освободим от пропагандните клишета и официализираните интерпретации, и ние бихме могли да намерим примери в традициите си, чрез които да обосновем, примерно, не строг морал, а сексуална свобода, както е направил Найден Шейтанов в статията си „Сексуалната философия на българина. Увод в нашия неофициален фолклор“. Но докато националната ни идентичност се използва за отклоняване от европейската либерална демокрация, това няма как да стане.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/in-memoriam-aleksei-navalni/

Това е домът ми, сам избрах да се върна. Това е най-хубавият ми ден за последните пет месеца… Не се страхувам… и ви призовавам и вие да не се страхувате. (Алексей Навални при завръщането си в Русия след опита да бъде отровен и последвалото лечение в Германия, 2021 г.)

„Не можете да вкарате цяла държава в затвора“, обърна се Навални към съда при произнасянето на присъдата. След като три години беше измъчван пред очите на света както физически, така и психически, на 16 февруари 2024 г. Навални беше обявен за мъртъв от властите, пратили го в една от най-строгите наказателни колонии в Русия. Стотици, осмелили се да почетат паметта на опозиционера, бяха арестувани още на следващия ден. Защото Кремъл не може да вкара цялата държава в затвор, но успешно я превърна в затвор. 

Началото

Алексей Навални е роден на 4 юни 1976 г. в село Бутин, западно от Москва, в семейството на офицер от Съветската армия и счетоводителка. Местят се често. Баща му слуша тайно Voice of America. Алексей прекарва летата при баба си в село до Чернобил, където спира да ходи след аварията през 1986 г. Ако има разказ за СССР, който е пълен антипод на Путиновата носталгия по епохата, това е разказът на Навални, който си спомня опашките за продукти от първа необходимост и лицемерието на партийните комунисти, възхваляващи системата, докато мечтаят за западни вещи и начин на живот. 

В интервюта Навални е казвал, че малко преди да навърши пълнолетие, вече е бил наясно с политическите си възгледи – либерални. Руските либерали през 90-те се надяват да реформират новопоявилата се Русия в държава със здрава икономика, почиваща на принципите на свободния пазар и върховенството на закона. Как точно ще се проведе тази реформа, е основният спор, който я убива в зародиш. 

Police block access to a spot where Russians had left tributes to Alexei Navalny – & the flowers were scooped up & removed

The authorities don’t want the size of the pile of flowers to show the scale of support for Putin’s biggest rival

I think people will bring more tributes pic.twitter.com/MZ3B4WG3QM

— Sarah Rainsford (@sarahrainsford) February 17, 2024

Навални узрява в една Русия, в която идеалите се раждат точно толкова бързо, колкото умират, в която мутрите и престъпниците са пазители на реда, а вчерашните заклети комунисти са днешните умели предприемачи. В нея едни вярват, че преходът трябва да се извърши плавно, а други – че е необходима авторитарна ръка, за да бъде възможен изобщо. Тази картина не е непозната на българската публика. 

Оформяне на политическите възгледи, първи опити 

Навални подкрепя Борис Елцин въпреки реформите, които предизвикват криза и удрят най-уязвимите, въпреки авторитарния привкус, с който идват. В университета учи право, след това финанси и се превръща в млад пазарен абсолютист, десен, по-късно сам се определя и като консервативен. По това време няма интерес към професионалната политика; впуска се в света на финансите. Сам казва, че така е видял отблизо как се движат парите – как се перат, как се правят измами с големи компании. Това е и част от мотивацията му да се занимава с активизъм. 

Присъединява се към либералната „Яблоко“ през 2000 г. – по негови думи, единствената партия, която говори за идеи и не е готова да ги размени за пари или държавна служба. В началото на новия век Навални организира политически дебати, създава мрежа от контакти в Москва, говори често в ефира на „Ехото на Москва“, цитиран е редовно от бизнес всекидневника „Комерсант“. Става авторитетно име в т.нар. либерална тусовка.

Но политическата дейност на либералните сили не се материализира в гласове и публична подкрепа. По това време Владимир Путин, назначен от Елцин, успява да спечели демократичните избори и затяга хватката си около страната и свободата на словото. Между 2003 и 2006 г. умират журналистите Юрий Шчекочихин и Анна Политковская – той след скоротечно боледуване, вероятно вследствие на отравяне, тя – застреляна в асансьора пред дома си.

Москва. Люди восстановили разгромленный властями мемориал в память о Навальном и продолжают нести цветы pic.twitter.com/eCP1oxk7BZ

— Соболь Любовь (@SobolLubov) February 17, 2024

Флиртът с национализма 

Търсейки баланс между идеалите и реалността, Навални стига до заключението, че бъдещето на либерализма може би включва помирение с национализма. Така около 2007 г. започва най-противоречивата глава в живота му. 

И в Русия, както и в България, има разлика между патриотизъм и национализъм. В двете десетилетия след разпада на СССР се заражда вариация на съветския национализъм, с щипка носталгия по образа на Русия като световна сила в двуполюсен свят, заквасена с псевдонауката и псевдофилософията на хора като Александър Дугин. След унизителния край на Студената война и неуспешния преход руснаците отново се осмеляват да мечтаят за Русия, която доминира в Евразия – земите между Западна Европа и Източна Азия, където славянските и тюркските народи споделят обща култура, несъвместима с европейските ценности на хуманизма и Просвещението. САЩ и Западът са архиврагове на Русия и следването на техните ценности би означавало изтриване на руската идентичност, която има различни потребности (например твърда, авторитарна ръка). Днес философията за руската изключителност е официална част от политиката на Кремъл и оправдава както хибридната война, така и зверствата в Украйна и отричането на правото на Украйна да съществува. 

За известно време Навални е част от националдемократическото движение НАРОД, чийто националистически манифест включва „запазването и развитието на руския народ, културата, езика и историческите територии“ и отхвърля мултикултурния характер на Русия. НАРОД се стреми към национализъм с човешко лице, изключвайки скинари и неонацисти, съветски патриоти и ултраортодоксални християни. И макар движението да остава в историята като не особено успешно, публикуваните през 2007 г. видеа със силно ксенофобски и антиимигрантски жилки, в които Навални призовава за „Русия за руснаците“, са най-голямото петно в биографията му. 

Макар по-късно да съжалява за този период от живота си, разбирането на мотивацията зад действията му е важна за разбирането на самия Навални. Според него истински успех на опозицията е възможен само ако спечелиш сърцата на хората през общи проблеми, близки както до най-образованите и заможните, така и до най-бедните и изтерзаните. На Навални му отнема време да открие тази обща кауза. Освен това той отчита, че Путин е най-популярният руски политик и би останал такъв дори без манипулирани избори и при наличието на свободна преса. Въпросът тогава е на какво почива тази популярност и има ли тя слаби места. 

Russian embassy, London pic.twitter.com/zfEZH7WK9O

— Led By Donkeys (@ByDonkeys) February 16, 2024

Realpolitik с човешко лице 

В биографията за опозиционера авторите ѝ Жан Мати Долбом, Морван Лалуе и Бен Нобъл пишат: 

Навални е добре образован и начетен. Но той не е част от интелигенцията. Военните като баща му не се смятат за интелигенция в Русия. Стилът му също го отличава. Той е интелигентен, умее да говори и дори да пише добре… Но при него липсва тази специфична учтивост, многословието, склонността да обмисля прекалено онова, което казва, както повечето хора от интелигенцията. Няма скрита дълбочина, няма вътрешен диалог, който Навални се опитва да дестилира, когато говори. Това, което казва, е това, което мисли; това, което виждаш, е това, което получаваш. 

Въпреки че се определя като консерватор, той подкрепя равните права на хората с различна сексуална ориентация, което не се радва на особена популярност в Русия. Критиците му често се заяждат, че си позволява луксозен живот, но все пак извън всякакво възможно сравнение с олигарсите на Кремъл. Навални има чувство за хумор и е харизматичен, но може да бъде и прекомерно директен и се пали лесно, поради което е влизал в конфликт с множество журналисти, бивши съюзници и политици. 

Консульство РФ в Нью-Йорке сегодня ночью pic.twitter.com/uCZdzJ5EO3

— Кира Ярмыш (@Kira_Yarmysh) February 19, 2024

Нобъл и компания се опитват да обяснят парадоксите на Навални през трима Алексеевци: антикорупционния активист, политика и протестиращия човек.

Опитът на младия Навални в Русия, която през първото десетилетие на новия век се превръща бавно, но сигурно в Русия на Путин, го води до заключението, че в страната е невъзможно да има борба за идеологии и техните нюанси, ако липсват основите: свобода на печата, върховенство на закона, справедливо наказание за онези, които постъпват несправедливо спрямо народа си.

Всичко останало следва да бъде изяснено по-късно; идеологическите спорове са лукс за държавите, които изобщо са държави, а не нещо друго – например клептокрации. 

Опити за разбиване на системата

През 2007 г. Навални започва да купува дялове в руски компании, някои от които са почти изцяло държавна собственост. Така постига две цели: достъп до информация за дейностите на компаниите и възможност да задава неудобни въпроси. Образованието му в областта на правото и икономиката му помага в това начинание. По време на заседание на борда в компанията за преработка на нефт и газ „Сургутнефтегаз“, по това време една от най-печелившите и най-непрозрачните в Русия, Навални задава простички въпроси, които предизвикват изумление, тъй като никой досега не се е осмелил да пита. Чия е „Сургутнефтегаз“? Защо е толкова трудно да се намери информация за компанията? И защо печалбите на хартия са толкова ниски? Този и други подобни случаи, заедно с цялата информация, до която успява да се добере, публикува в своя блог в LiveJournal. В ерата преди социалните мрежи блогосферата в Русия, както и в България, е средище на демократичния граждански активизъм. 

Блогът на Навални постепенно се превръща в общност, като, по негови думи, над 500 души участват в едно от разследванията му за „Газпром“. Към края на 2011 г. блогът се чете от над 55 000 души дневно. Борбата с корупцията се оказва обединяващата тема както за десния човек, чийто бизнес не би се развивал добре в среда на корупция и търговия с влияние, така и за левия борец за социални права, който се стреми да намали социалните неравенства.

Навални успява да покаже как корупцията влияе върху всеки аспект от живота, независимо от социалния статус, професията или местожителството на човека – от лошите пътища (една от най-успешните инициативи на Навални е РосЯма, уебсайт, на който граждани докладват за инфраструктурни проблеми) до високите цени в магазина.

Напипването на този важен обединяващ елемент е ключово за оформянето му като обществена фигура. По това време започват и първите опити законът да се използва срещу него. Често Навални е обвиняван за същите деяния, които самият той изобличава като активист и блогър. 

ФБК: От лакея до двореца на Путин 

Постепенно Навални започва да гледа на себе си като на борец за правата на руската средна класа – онези, които губят парите си заради корупция и лошо управление. Чрез т.нар. crowdsourcing, или въвличане на други активисти в даден процес, Навални черпи не само човешки ресурси, но и се опитва да създаде нетипичното за Русия вярване, че от хората зависи нещо и че те са в състояние да държат властта отговорна. През 2011 г. Навални събира екип, който година по-късно се превръща в организацията „Фонд за борба с корупцията“ (ФБК). 

Police have detained several people at a makeshift gathering in memory of @Navalny in Moscow, as others throw snow & shout "shame!" pic.twitter.com/kLtujMVTRB

— Alec Luhn (@AlecLuhn) February 16, 2024

Двама от по-известните спонсори на ФБК са предприемачът и общественик Борис Зимин и политическият деец Владимир Ашурков (понастоящем Зимин е обявен от Кремъл за „чуждестранен агент“, а Ашурков получава политическо убежище в Обединеното кралство още през 2015 г.). Планът е ФБК да се издържа от дарения: „Всичко ще бъде чисто и без пари под масата. Имената на всичките ни дарители и дарените суми ще бъдат публични, както и разходите ни“, казва Навални. В тези първи години подкрепата за ФБК идва от хора като Ашурков, както и от либерални (тоест демократично настроени) журналисти, писатели, икономисти. 

Отначало за Кремъл е лесно да омаловажи работата на Навални, като едно от най-известните проявления е отказът публично да се споменава името на опозиционера, който е наричан от говорителите на режима с най-различни имена, например „блогъра“. След 2010 г. обаче набира сила нов комуникационен феномен – социалните мрежи, които Навални владее до съвършенство. 

Докато властите разиграват циркове около кандидатурата му за кмет през 2013 г., активистът Алексей Навални се превръща в колектива „Навални“: каналите му за комуникация се използват от целия му екип, които овладяват директния му шеговит стил. Това се оказва особено полезно, тъй като по същото време режимът на Путин започва активно да праща Навални в ареста за кратки периоди. YouTube каналът, който Навални създава през 2007 г., става телевизия алтернатива на все по-строго контролирания от Кремъл информационен поток. През 2017 г., точно когато форматът лайвстрийм набира популярност в Русия, започва излъчването на „Навальный 20:18“ – предаване, в което опозиционерът коментира новини, отговаря на въпроси и обяснява на публиката политическата си стратегия. Всеки епизод се гледа от средно 400 000 души още от първата година. 

През 2015 г. популярност набират и разследвания като филма за тогавашния главен прокурор Юрий Чайка, който към днешна дата има над 26 млн. гледания. Сензацията продължава с „Он вам не Димон“, документално разследване за богатството на Дмитрий Медведев, заемащ най-различни длъжности под опеката на Путин.

Яхти, вила в Тоскана, имение в един от най-скъпите квартали на Москва, лозя, вила в планината, наследствен дом в Курск, дворец в Санкт Петербург – разследването на екипа на Навални показва какво може да си позволи човек, който вярно служи на властта с години. Филмът и други разследвания на Навални обръщат внимание на тенденцията руските елити да громят Запада, където самите те живеят в разкош и където учат децата им. 

В първата седмица от публикуването разследването е гледано 9 млн. пъти, а към момента има 42 млн. гледания. Дори опитът за отравяне през август 2020 г. не спира Навални и екипа му да публикуват пълномащабно разследване, този път за имотите на самия Владимир Путин. „Дворецът на Путин“, подобно на други изобличаващи материали, предизвиква протести, в които хората излизат с четки за тоалетни – намигване към огромните суми, разписани за най-обикновени вещи за обзавеждане на зданието. Гуменото пате пък се превръща в символ за богатството на Медведев, а руснаци биват арестувани само защото са се осмелили да поставят надуваема жълта патица на прозореца си.

«Медиазона» нашла по камерам кортеж ФСИН между Лабытнанги и Салехардом. Он мог перевозить тело Навального

Переправа между Лабытнанги и Салехардом— единственный наземный маршрут из Харпа в областной центр. Мы нашли кортеж ФСИН, который ехал там в ночь после гибели Навального… pic.twitter.com/zhUpqaG5hb

— Медиазона (@mediazzzona) February 18, 2024

Виждаме ли във ФБК Навални, журналиста? Последователите са категорични, че да, а критиците (легитимните, разбира се) са несигурни. ФБК е една от най-ефективните комуникационни машини в съвременната история. Разследванията на организацията в по-голямата си част са фактологически издържани. Но тя си остава политическа, а целта е свалянето на режима в Кремъл. Истината е, че конкретен и обективен отговор на горния въпрос би бил възможен в онази Русия, за която се бореше Алексей Навални. Русия, в която има независими медии, разделение между властта и икономиката; разделение между онзи, който е начело на държавата, и идеята за самата държава.

Навални може би не е бил героят, на когото мнозина са се надявали – приживе много руски граждански активисти не се колебаеха да го кажат. Но е героят, от когото Русия имаше нужда. И продължава да има. 

Навални като лидер на опозицията 

Краят на ФБК е печално предизвестен. На 25 ноември 2016 г. Сергей Мохов, съпруг на адвокатката на ФБК Собол Любов, е атакуван със спринцовка и отровен. ФБК е обект на постоянен натиск от съда. Отначало властите изпитват трудности да подведат организацията под влезлия в сила закон за „чуждестранни агенти“, но дарение от 50 долара от руснак, живеещ във Флорида, както и 1700 паунда от испански боксьор дават необходимия аргумент на руските съдилища. 

След разследване за „Готвача на Путин“ Евгений Пригожин (чиято фирма за кетъринг става причина за епидемия от дизентерия в детски градини в Москва) ФБК е осъдена за клевета и задължена да плати непосилни суми. На 26 декември 2019 г. офисът на организацията е обискиран от властите, а през юли 2020 г. тя е закрита. Месец по-късно Евгений Пригожин изкупува дълга на ФБК към компанията, свързвана с него, а екипът на Навални просто преосновава организацията, продължавайки да ползва същата марка. 

Навални успява да открие слабото място на Путин – „реда“, който диктаторът внася в кървящата Русия на 90-те, не е ред, почиващ на справедливост, а на овладяване на корупцията и жестокостта и на монополизирането им от държавата.

Стратегиите на Навални са многостранни и с различна ефективност, но винаги имат последствия. Такъв е примерът с „тактическото гласуване“, дало резултати и през 2021 г.: след като партиите на опозицията не могат да се вредят в листите за изборите, то гласоподавателите трябва да подкрепят сламената опозиция в ущърб на „Единна Русия“. Така на парламентарните избори през декември 2011 г. резултатът на „Единна Русия“ пада под 50% за пръв път от 2003 г. въпреки изборните манипулации. След изборите през 2012 г. Навални става лидер на движението за честни избори, а след 2013 г. органично се превръща в лидер на опозицията. Дори когато е ясно, че кампаниите му за обществени постове са обречени на провал, Навални превръща това в политическо комуникационно оръжие. Протестите с неговото участие и организираните по-късно от него и екипа му се превръщат в най-многочислените в съвременната история на Русия.

One of the last moments Alexei and Yulia had together – watching Rick and Morty on that 2021 flight back to Moscow. pic.twitter.com/DfzcsBgzAS

— Ilya Lozovsky (@ichbinilya) February 17, 2024

Руснаците десетки пъти излизаха на протести или след призиви на Навални, или за да се срещнат с него на улицата. Заедно с тях той беше арестуван, двукратно заливан със зелена боя (в характерния си стил заяви, че и като Шрек ще се бори с корупцията), преследван под какъв ли не претекст, с какви ли не абсурдни обвинения. Тези действия на руската държава будеха съмнение, че вместо новини от реалния живот човек чете разкази на Франц Кафка. С неговата харизматична, противоречива фигура порасна цяло едно поколение – същото, което не познава друг лидер освен Владимир Владимирович. Милиони не само в Русия, но и по света бяха свидетели на опитите на Навални да се кандидатира за президент, както и на правните капани, които все по-свирепата руска държава поставяше пред него. В тази кампания за президент Навални заяви, че Русия трябва да следва европейски път на развитие – демокрация, върховенство на правото, свободни пазари и социални политики. Тези свои убеждения той отстояваше до смъртта си. 

Руската инвазия в Украйна 

Алексей Навални открито осъди нахлуването на Путин в Украйна през февруари 2022, макар и това да не го издигна особено в очите на много украинци, виждащи в него приемливо за Запада лице на същия руски империализъм, който движи политиките на Владимир Путин и алчността на Русия да „освобождава“ различни територии от собствената им свобода на избор към кой свят да принадлежат. 

От 2014 г., когато Русия незаконно анексира Кримския полуостров, Навални избягва да дава конкретен отговор чий е Крим, отчасти за да не отблъсне потенциални избиратели и съюзници, много от които одобряват връщането на Крим към територията на Русия. Въпреки че Навални се противопоставя и осъжда действията на Путин, когато го питат дали би върнал полуострова на Украйна, ако бъде избран за президент, отговорите варират от предлагане на варианти за провеждане на втори референдум, този път независим, до шеги дали Крим е някакъв сандвич, който двете държави да си подават една на друга.

6. Russia must leave Ukraine alone and allow it to develop the way its people want. Stop the aggression, end the war and withdraw all of its troops from Ukraine. Continuation of this war is just a tantrum caused by powerlessness, and putting an end to it would be a strong move.

— Alexey Navalny (@navalny) February 20, 2023

Четири дни преди годишнината от началото на войната срещу Украйна Навални предлага свой план за развитието на Русия в 15 точки, публикуван в профила му в Twitter. По това време той вече е в колонията. „Комбинацията от военна агресия, корупция, неадекватно военно ръководство, слаба икономика, в добавка с героизма и висока мотивация на защитните сили ще доведе до пълна загуба за Русия“, пише Навални. Границите както на Русия, така и на Украйна са признати и от двете страни през 1991 г. и няма нищо повече за дискутиране, допълва той. В плана на Навални се говори и за репарации, които Русия да плаща на Украйна. 

През лятото на 2023 г., няколко месеца след публикацията на позицията на Навални, опозиционерът е осъден на още 19 години в колонията по обвинения в екстремизъм. 

Героят Навални 

За последните близо три години в заточение Навални е прекарал над 300 дни в изолатора. Почти година в чудовищна самота. В колонията стражите будят затворниците в 5 сутринта с руския химн. Карат ги да се разхождат и да работят в арктически студ. На Навални му беше забранено да се вижда с близките си, дори да говори с тях. Многократно му бе отказвана медицинска помощ. Мъжът, когото виждахме на кадрите от съдебните процеси след присъдата през 2021 г., беше сянка на предишния човек. Познаваше се само по хумора, който е проявил и по време на последния процес на 15 февруари 2024 г., когато е видян жив за последно. 

През годините многократно е питан защо, ако е истинската опозиция, властта все още не го е убила. Е, 16 февруари 2024 г. беше така търсеният от някои лакмус.

След като Кремъл не успя да го отрови бързо и тайно, го уби бавно и явно. Към момента на писането на този текст тялото на опозиционера продължава да е заложник на властите, чиито обяснения за смъртта се променят с хода на стрелките на часовника. Майка му все още не е видяла тялото му.

В XXI в. дефиницията на думата „мъченик“ не може да бъде изградена през мистицизма на ранните християнски текстове, митовете и легендите. Но ако има модерна дефиниция, то можем да се съгласим: изстраданото от Алексей Навални е достатъчно, за да я заслужи. 

Лъжа е, че героите се раждат. Те се създават в пресата на времената; в избирането на трудните пътища за сметка на всичко останало, понякога дори на собствения живот; в осъзнаването на собствените грешки; в опитите грешките да бъдат поправени. „Идеалът ми не е Навални. Идеалът ми е Вацлав Хавел. Ние нямаме Хавел. Но имаме Навални“, казва писателката Людмила Улицкая, която през годините също е подкрепяла ФБК. 

Предстои да бъдат написани много книги за живота на опозиционера, а ако Русия има бъдеще като свободна страна – тепърва да осъзнава новата си история. Но постепенното затягане на примката – от овладяването на медиите, през непрозрачното и превратно тълкувано законодателство, та чак до явните убийства на опозиционери, – всяка стъпка от пътя на Алексей Навални осветява този процес тук и сега, показва как диктатурата се строи като „Лего“, блокче по блокче. И как, докато човек е зает с всекидневието си, държавата може да бъде превърната в карцер. Историята си има поука за онези, които слушат внимателно. 

Я буду продолжать дело Алексея Навального. Продолжать бороться за нашу с вами страну. И я призываю вас встать рядом со мной. pic.twitter.com/aBOIvcYHHk

— Yulia Navalnaya (@yulia_navalnaya) February 19, 2024

В дните след убийството на Алексей Навални стотици московчани положиха цветя на Соловецкия камък в Москва. Първоначални спонтанни прояви избраха именно паметника на жертвите на политическите репресии в СССР. Подобни възпоменания имаше из цяла Русия. Властите направиха опит да ограничат достъпа, имаше и арести. Но хората възстановиха мемориалите, а цветята продължаваха да се множат. Човешкото достойнство е сред малкото неща, които не могат да се вземат насила. Символите не могат да бъдат отровени, да получат инфаркт, да паднат през прозореца, да загинат случайно в самолетна катастрофа. Ръкописите не горят. 

На Владимир Путин остава да праща полицията да разчиства цветята и да бие жените, които ги носят. На кремълската пропаганда обикновено ѝ е нужен най-много ден, за да активира опорни точки, които вече се разпространяват: че ЦРУ или Запада е проникнал до Сибир (нищо че Русия е най-умната, най-силната, най-хитрата държава) и западняците са убили Навални, за да очернят имиджа на Путин. Вероятно ЦРУ арестува руснаците по улиците, вероятно злите американци панически чистят червените карамфили. 

Най-голямата болка на диктаторите, независимо какъв език говорят и коя история обитават, е, че, когато си отидат, никой няма да тъгува истински по тях. Затова и протестиращите срещу диктатурите винаги са „платени“, винаги са нечии агенти, винаги са „чужди“. Човекът, чиято кауза винаги е за продан, е неспособен да си представи, че има каузи, за които си заслужава дори да умреш. Най-голямата болка – че на диктатора се налага да изпраща някого да чисти червените карамфили. Че карамфилите се появяват отново. И отново. И отново… 

---

Водещо изображение: Алексей Навални и Юлия по време на поход в памет на убития опозиционен политик Борис Немцов. Москва, 29 февруари 2020 г. Снимка: Michał Siergiejevicz

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/andrea-i-banda-banda-heituri/

Напоследък някои си спомниха, а други тепърва разбраха, че Българската национална телевизия има вечерно шоу. За него се чу покрай информацията, че то ще се води от жена, което е прецедент за вечерно шоу в България. Всъщност шоуто съществува от есента на 2020 г., като първоначално се излъчва в събота, а след това се мести в четвъртък, вероятно защото вече бившият му водещ Георги Любенов си има и „Денят започва с Георги Любенов“ в събота и неделя сутринта. Андреа Банда Банда е петото лице на шоуто – след Митко Павлов, Ники Станоев, Орлин Павлов и споменатия Любенов. Първото предаване с нея отприщи мощна вълна от хейт в социалните мрежи, охотно ретранслирана от медии и сайтове в целия диапазон между жълтото и кафявото.

Коя е Андреа Банда Банда?

Новата водеща на „Вечерното шоу“ по БНТ става популярна с клипчетата си в социалните мрежи, в които говори предимно за кино. Псевдонима Банда Банда избира в чест на общността от кинолюбители, заформила се покрай нея. Тя не се възприема като влогърка, а нарича себе си инфлуенсър. Първият ѝ опит във влогърстването е още в ученическите ѝ години – през далечната 2007-ма. Днес профилът ѝ в Instagram има над 85 000 последователи, а каналът ѝ в YouTube (макар в него да няма ново съдържание от две години) – 13 200. Да не забравяме и над 29 000 последователи и над 312 000 лайка в TikTok.

Новото поприще не е дебют за Андреа Банда Банда на малкия екран – тя вече е работила и за трите национални телевизии. Поддържала е своя рубрика в специалните студиа на БНТ по време на Световното първенство по футбол в Катар, била е коментаторка в „На кафе“ по Нова телевизия, а след това и в сутрешното шоу на bTV.

„Мост между поколенията“ и вкусовете

Андреа Банда Банда влиза във „Вечерното шоу“ със заявката да предлага своеобразен „мост между поколенията“. Или както се самоиронизира в първото си предаване – „аз съм нещо като съвременния Колю Фичето“. Вероятно и това е била идеята на БНТ, когато са я избрали за водеща – да привлече млада аудитория към обичайните не толкова млади зрители на телевизията и да предлага съдържание, което да е интересно и на едните, и на другите.

Пилотното ѝ предаване може да се разглежда тъкмо като опит да предложи по нещо на всички. Първият ѝ гост е Николаос Цитиридис – доскорошен водещ на вечерно шоу по bTV, което носеше неговото име. Следват рапърът Боро Първи и оперната певица Мила Михова. Така има нещо и за младежите с хаплив език (пък и за аудиторията на конкуренцията), и за по-сериозните почитатели на оперното изкуство. Водещата подхожда към темата за операта като типичен представител на поколение, за което „сериозното изкуство“ поначало е нещо чуждо, но би могло да стане интересно и любимо.

Облеклото на Андреа Банда Банда беше решено в стил „за всекиго по нещо“. То беше с горна част, разкриваща доста плът – за радост на онези, според които жената пред камера трябва да е по-секси. Но пък не с минижуп, а с дълъг панталон, за да е доволна и по-консервативната аудитория. И със странични джобове на крачолите, каквито се харесват на по-алтернативните зрители. Но пък в розово – като реверанс към стереотипа за жена (а може би и към Барби модата).

Хейтът

Негативните реакции след първото издание на „Вечерното шоу“ с новата водеща не закъсняха. А позитивни е трудно да се открият сред многократно препубликуваните унищожителни коментари (към които не слагам линкове, за да не засилвам допълнително популярността им).

На първо място, много критики и даже обиди отнесе външният вид на Андреа Банда Банда. Облеклото „за всекиго по нещо“ като че имаше обратния ефект – коментиращите се концентрираха върху това, което не харесват. Широко обсъждано беше и тялото ѝ. За сравнение, мъжете – водещи на токшоута, по правило са облечени в костюми, които им придават сериозен вид и скриват недостатъците и „спорните“ детайли от тялото им (например татуировките на Цитиридис).

Имаше недоволства и от начина на говорене на водещата, който беше определен като неясен и дори с дефекти (в случай че има такива, човек трудно би могъл да ги забележи, ако не е логопед например). Всъщност Андреа Банда Банда говори по начин, който е типичен за пред млада аудитория в интернет, докато телевизионните зрители очакват друг тип дикция и артикулация. Нещата не опират до дефект, а до стил – актьорите например говорят по различен начин в театъра и киното. Същото се отнася и за поведението пред телевизионната камера – интервютата на инфлуенсърката със събеседниците ѝ по-скоро напомняха на подкаст, отколкото на вечерно токшоу.

Много от нещата, които новата водеща каза, също бяха обект на остри критики. Това ставаше предимно по един и същи модел – думите ѝ се изваждаха от контекста и не се отчиташе самоиронията, характерна за Андреа Банда Банда. Много е лесно едно твърдение да се извади от контекст и да му се придаде смисъл, различен от вложения (мога да потвърдя това от личен опит).

Проблемът всъщност е в БНТ

Като водеща на „Вечерното шоу“ по БНТ Андреа Банда Банда е „върхът на айсберга“ – зад нея има екип от сценаристи, продуценти, сценографи и пр. Има го и ръководството на телевизията, на върха на което продължава да стои Емил Кошлуков, въпреки че мандатът му отдавна е изтекъл. По време на властването му на този пост бяха затрити предавания като „Денят започва с култура“ (което стана „Култура.бг“, но вече не е същото). Една от малкото читави продукции по времето на Кошлуков е „Моят плейлист“ с Васил Върбанов.

За да смени „Вечерното шоу“ петима водещи, нещо в концепцията му изначално не е наред и то не привлича аудитория. Началото му през 2020 г. е по време на пандемията, но три години и половина по-късно инвестициите в него са незабележими с просто око. То все така няма бенд. Ако поканените музиканти изпеят нещо в студиото, съпроводът или е на плейбек (понякога май и самото пеене), или някои си носят я китара, я клавир.

Андреа Банда Банда наследява старите декори и мебели на шоуто, вероятно и стария екип. Но БНТ, изглежда, е с нереалистични очаквания, че почитателите на инфлуенсърката механично ще се пренесат пред телевизора. А представителите на по-младите интернет поколения не само не изпитват потребност от класическа телевизия, а дори не са склонни лесно да преминат от една социална мрежа към друга.

Е, когато влогърът Емил Конрад напише книга, стотици фенове се редят на опашка да си я купят. Но едно е да си вземеш книга (и евентуално да я прочетеш), друго – да се закотвиш в точно определен ден и час пред телевизионния екран.

По-възрастните поколения, които гледат телевизия (и в частност – БНТ), вероятно в по-голяма степен биха предпочели шоу в стилистиката на Хачо Бояджиев и новогодишните му програми. На тях плейбекът не им пречи. Представата за шоу на други пък се свежда до Слави Трифонов, когото са гледали 20 години на екран. Андреа Банда Банда по никакъв начин не отговаря на представите и на едните, и на другите за вечерно телевизионно забавление. Колкото и да търси мостове към сърцата им.

Жена във вечерно шоу?

БНТ заслужава поздравление за смелото решение да избере жена за водеща на вечерното си токшоу. Трудно можем да се сетим за такива водещи в световен план. Може би най-известните жени, оглавили токшоута, макар и в двата случая не вечерни, са Опра Уинфри и Елън Дедженеръс. Проблемът обаче е в липсата на концепция каква да е ролята на тази жена в предаването. И в резултат се постига обратният ефект – присъствието ѝ отприщва множество сексистки коментари.

Ако в качеството си на обществена телевизия БНТ искаше да привлече жена с остър език и социална чувствителност, можеше да покани някоя с опит в стендъп комедията, като Красимира Хаджииванова. Но тя не би могла да вирее в атмосфера на цензура и очакване да говори това, което е удобно на силните на деня и което „хората искат да чуят“.

Опра Уинфри, задържала се на малкия екран повече и от Слави – цели 25 години, е от афроамерикански произход. Би ли поканила БНТ ромка за водеща – да кажем, актрисата Наталия Цекова? Едва ли ще рискува да скандализира и без това немногобройната си аудитория.

Елън Дедженеръс пък, чието токшоу спря след 19 години, е открита лесбийка. Идеята обществената ни телевизия да покани за водеща хомосексуална жена с ораторски талант и убийствено чувство за хумор като Галя Петкова е по-невероятна и от тази за ромска водеща.

Николаос Цитиридис като поука

За свой първи гост Андреа Банда Банда покани Николаос Цитиридис, чието шоу в bTV започна с високи очаквания, защото беше на мястото на Слави Трифонов, но слезе от екрана след четири години. Един от въпросите на водещата към Цитиридис беше: „Как да се държа, когато интервюирам хора, които не ми харесват?“ След малко реши да се поправи: „Аз като цяло се шегувах, надявам се да не каня хора, които не харесвам“, а Цитиридис репликира: „Аз се опитвам да те извадя в момента от ситуацията.“

А „ситуацията“ е, че с въпроса си инфлуенсърката неволно разкри един проблем, за който телевизионните водещи обикновено не говорят в прав текст. А именно, че те нямат пълната свобода да избират кого да канят, нерядко и по какви теми да говорят или да не говорят, а това се решава (в най-добрия случай – одобрява) от продуценти, в някои случаи – и от ръководството на телевизията.

Проблемът с Николаос Цитиридис е, че той беше по-добър от шоуто си. bTV не само полира цветистия му език, който си е на мястото в стендъпа, но не и на малкия екран. В ситуацията на медийна цензура, особено в националните телевизии, Цитиридис рядко можеше да си позволява остри политически коментари, в каквито е силен, и които са сърцевината на много добри токшоута по света. Вместо това предаването му се превърна основно в промотиране на други продукции на bTV, например в канене на актьори от сериали на телевизията. Плюс популярни лица за цвят.

Така опитите „да предложим на аудиторията това, което тя иска да види“, и да не обидим онези, които са на власт, доведоха до обезличаване на шоуто.

Андреа Банда Банда не изглежда да има намерение да прави остро политическо шоу – тя само спомена интервюто си с Васил Терзиев и безобидно се пошегува за цигарите на Андрей Слабаков. В пилотното предаване пиперливите политически коментари (по адрес на Антон Хекимян и Слави Трифонов) бяха на Цитиридис.

Но поуката за инфлуенсърката е, че медийната стратегия да се харесваш на всички е обречена на неуспех. Макар други да стоят зад неуспеха, накрая загубата ще се припише на теб. И можеш да се върнеш там, откъдето си тръгнал. Което не е лесно, ако междувременно си станал друг.

Водещо изображение: Николаос Цитиридис, Андреа Банда Банда и Боро Първи в студиото на „Вечерното шоу“. Снимка: БНТ

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ot-homo-sapiens-kum-homo-digitalis/

Интернет зависимостта се превръща в глобален здравен проблем пред очите ни. Полагат се все повече усилия за характеризиране на рисковите фактори, които биха могли да доведат до пристрастяване към интернет. През последните години комбинирането на класически подходи от психологията, изследващи промените в личността, с невронаучни, изобразяващи мозъка чрез различни техники, имат за цел да изготвят теоретична концепция за причините за пристрастяването към интернет.

От глобалната компютърна мрежа до днес

Интернет започва да се разработва още през 60-те години на миналия век. Първоначално се е използвал за военни цели, а след това става средство за комуникация между учени от различни точки на света. За рожден ден на интернет се счита 1 януари 1983 г. Преди това различните компютърни мрежи не са имали стандартен начин за комуникация помежду си. Създаден е нов комуникационен протокол, наречен Протокол за контрол на трансфера/Интернет протокол (TCP/IP).

По-малко от 10 години след това, през 1992-ра, IBM показва пред света първия смартфон, наречен Simon Personal Communicator (SPC). SPC е първият телефон със сензорен екран и екранна клавиатура, с възможности за изпращане и получаване на имейли и факс, плюс още екстри, като календар, адресна книга и планер.

Еволюцията на смартфоните настъпва едва след 15 години, когато Стив Джобс представя iPhone – първото устройство, предлагащо пълната неограничена версия на интернет. В този период навлизат и социалните мрежи като средство за комуникация.

И вече така са навлезли, че прекомерната им употреба повдига множество въпроси относно ефекта им върху физическото и психическото здраве. Известно е, че прекаляването със социалните мрежи води до загуба на концентрация, нарушения на съня и др. В настоящия момент социалните медии заемат най-голям дял от общото онлайн време, като почти 4 на всеки 10 минути, прекарани онлайн, са обвързани с дейности в социалните медии.

Нашият мозък в дигиталния свят

Интернет драматично променя начина, по който живеем, и въпреки многобройните предимства, които са резултат от дигиталната революция, учените стават все по-загрижени по отношение на потенциалния вреден ефект върху психичното ни здраве от прекомерната употреба на интернет.

Въпреки че все още не е официална диагноза, терминът „интернет пристрастяване“ е въведен преди 20 години от Кимбърли Янг. Сред симптомите са прекомерна заетост с интернет, отдръпване, когато не сте онлайн, и други отрицателни последици в личния живот.

Събират се множество доказателства от психологически и невронаучни изследвания, които показват приликите между разстройствата, свързани с употребата на наркотични вещества, злоупотребата с алкохол и прекомерната употреба на интернет. Затова и пристрастяването към интернет се характеризира като вид поведенческа зависимост. Установени са и структурни нарушения на мозъка, например намален обем и плътност на сивото вещество в предния цингуларен кортекс или увеличена сензитивност на стриатума към сигнали, свързани с прием на някои лекарства. Засегнати са и подкорови системи, като мезолимбичната. По отношение на психологията може да се отбележи, че в петото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства на Американската психиатрична асоциация е включен терминът „разстройство, свързано с играене на интернет игри“.

Въпреки че вече разполагаме с голямо количество информация за мозъчните структури, участващи в интернет пристрастяването, молекулярната основа на основните мозъчни (дис)функции е с далеч повече неизвестни. Има проучвания, в които се посочват някои генетични маркери, асоциирани с проблема, предлагат се и психофармакологични подходи за справяне с него. Например конкретна генетична вариация на гена CHRNA4, свързана с развитието на тревожност и с тютюнопушенето, също е от значение за пристрастяването към интернет. Тези проучвания, наред с други, дават и доказателства за ролята на допаминергичните и серотонинергичните системи в пристрастяването към интернет по подобие на други видове зависимости.

На този етап проучванията, търсещи причинно-следствена връзка на вече споменатите изменения на някои мозъчни структури с интернет пристрастяването, са малко на брой, но в бъдеще такъв тип изследвания биха откроили ясното изменение и оформяне на нашите мозъци и умове вследствие на взаимодействието с дигиталния свят.

Докато много изследователи се занимават с въпроса дали използването на една от най-големите социални мрежи – Facebook, води до възникването на депресивни симптоми, проучвания изясняват механизмите, поради които толкова много хора прекарват голяма част от свободното си време (а и не само) в тези социални онлайн платформи. Доказателство за ролята на nucleus accumbens (т.нар. център на удоволствието) при използването на Facebook идва от скорошно проучване на структурата на мозъка, което изследва връзката между по-малките обеми на nucleus accumbens с по-често ползване и по-дълъг престой във Facebook. Въпросът, който остава неизяснен, е дали по-малките обеми на nucleus accumbens са рисков фактор за пристрастяване към интернет, или са следствие от прекомерната му употреба.

Продължаващите изследвания в тази посока ще дадат отговор на много неизяснени до момента въпроси, включително на микрониво – дали нашият епигеном ще се повлияе/измени вследствие на дигиталния стресор, който е почти непрекъснат.

Бъдещото дигитално общество

Създаването на работни места с обособени зони за почивка ще бъде голямо предизвикателство в близкото бъдеще. В контекста на нововъзникващата дисциплина психоинформатика се предлагат няколко съвета за създаване на баланс с цел предотвратяване на зависимост от дигиталния свят:

• търсене на стратегии за насърчаване на задържането на вниманието във времена на фрагментиран начин на живот;

• проучване на въпроса как цифровият свят оформя човешкия мозък и как можем да попречим на вредното му въздействие;

• избор на начини за пълноценна социална комуникация в присъствието на множество цифрови дистрактори.

През последните години понятието „дигитална зависимост“ добива все по-голяма популярност. Въпреки че все още е въпрос на дебат дали това състояние може да се диагностицира като заболяване, свързано с психичното здраве, неоспорим е фактът, че има нужда от подходи за превенция и интервенция, които ще насърчат хората да се контролират повече при употребата на дигитални устройства.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/na-gol-universitet-chifte-otpadnali-taksi/

В началото на последната януарска седмица правителството произведе новина, която даде на обществото нова тема за дебат. Премиерът Николай Денков огласи идеята да отпаднат таксите за студентите по държавна поръчка в българските университети. Мярката според правителството е с цел „да се подобри достъпът до висше образование на студентите от по-ниски социални слоеве и по-малки населени места, които имат материални затруднения“. Чрез нея следва да се осигури „достъпно, всеобхватно и качествено образование“. Цел е и младите хора да бъдат задържани в България, вместо да ходят да следват в чужбина.

Предложението предизвика реакции на двата полюса и между тях. Докато едни изтъкват аргумента, че по този начин много материално затруднени младежи ще получат шанс да следват висше образование, според други няма как да се постигне високо академично качество без такси, а мярката само ще натовари бюджета. Трети обръщат внимание върху възможностите за студентски кредити, четвърти – че така се обезсмислят защитените специалности в приоритетни професионални направления, като педагогика, енергетика и др., за които и сега не се плащат такси, и т.н.

Нека поразсъждаваме върху аргументите на правителството за предлагането на мярката.

Достъпност

България е най-бедната страна в ЕС, при това със силно изразено неравенство. Действително има млади (а и не толкова млади, защото човек на всяка възраст може да поиска да повиши образованието си) хора, за които и най-ниските студентски такси са непреодолимо препятствие. Те не могат да си позволят безплатно висше образование в друга страна членка на ЕС, защото не могат да покрият разходите си за живот там, а някои и не владеят чужд език на достатъчно високо ниво.

Само че хората „от по-ниски социални слоеве и по-малки населени места, които имат материални затруднения“, с отпадането на таксите няма да получат равен шанс с тези от по-високите слоеве и големите градове. Много от тях не са имали достъп до добро училище, защото няма такова в населеното им място или близо до него, както и защото липсата на пари означава също липса на частни уроци, от което следва и липса на достъп до някоя от иначе безплатните „елитни гимназии“. Означава и по-голяма вероятност за по-ниски резултати на матурите, оттам – по-малки шансове за влизане в университет.

С тези уточнения, мярката действително би направила висшето образование по-достъпно, но все пак – не за всички.

Всеобхватност

По данни на Евростат България все още е на опашката в ЕС по дял на висшистите. През 2022 г. средно 34,3% от хората в ЕС между 25 и 64 г. са с висше образование, докато България е на 21-во място с 29,8% висшисти в същата възрастова група.

От друга страна, незавидното място на страната ни в тази класация не е поради липса на предлагане. В българските висши училища има място практически за всеки. За същата 2022 година например броят на явяващите се на матура е 46 655, а местата за зрелостниците във висшите училища (общо държавна поръчка и платено обучение) – 44 014.

Не бива да съпоставяме тези бройки механично, защото някои отиват да следват в чужбина, други не издържат матурата, трети по различни причини не се насочват към висше образование. Освен това в България идват хиляди чуждестранни студенти. Ала все пак сравнението дава ясна картина за размера на предлагането.

На този фон местата за студенти продължават да се множат. Софийският университет например вече има филиал в Бургас, в който се открива специалност „Църковна археология“, както и магистърски програми „Християнско поклонничество“ и „Църковен мениджмънт“.

Добре е България да догони средния дял висшисти за ЕС, но трябва ли да бъде държавна политика всеки да има висше образование? Една страна се нуждае също от строители, готвачи и от представители на още много професии, за които не е нужно да си висшист. България и сега изпитва недостиг на работна ръка в редица области, за които и средното образование е достатъчно.

Във висшите училища се предлагат специалности за мениджмънт на какво ли не (щом вече има и църковен), например „Строителен мениджмънт“. Но ако в последните години сте правили ремонт, голяма е вероятността да сте имали проблем с майсторите – трудно се намират (особено пък добри), а и изчезват за неопределени периоди, понякога така и не се появяват повече. Рискът от твърде много мениджъри и твърде малко хора за менажиране е съществен.

Известен ми е случай, в който архитектка собственоръчно извършваше довършителни дейности по изпълнението на свой проект за вътрешен дизайн. Защото „никой майстор няма да се навие за толкова малко работа“. А самият шеф на архитектурното бюро отдели част от времето си за хамалски дейности по същия проект.

Всичко това не означава, че критерият кой да следва висше образование, трябва да е финансов. Тук стигаме до следващата цел на правителството:

Качеството

Ако е ясно как отпадането на студентските такси може да допринесе за достъпност и всеобхватност на висшето образование, то никак не е ясно как може да спомогне за повишаване на качеството му. И то не защото ще стане безплатно – в редица европейски страни също е безплатно, но е далеч по-добро от българското. А защото качеството на висшето образование у нас (с малки изключения) и без това е под всякаква критика, а отпадането на таксите няма пряко отношение към него.

Ще дам няколко примера за „качеството“ на университетското образование в България от последните години. С едно изключение, те са все от Софийския университет. Няма да конкретизирам кои са специалностите и героите на историите, защото конкретните случаи не са някакво изключение, а са възможни поради общото равнище.

• Библиографията на дипломна работа, оценена с шестица, се състои основно от медийни публикации. Например се цитира американската философка в областта на джендър изследванията Джудит Бътлър през ултраконсервативната мислителка Габриеле Куби, и то по публикация в жълто издание. Това е като да цитираш Истанбулската конвенция през Корнелия Нинова, цитирана от ПИК. Студентката е подходила към темата с критична рефлексия и е свършила сериозна работа, но никой не я е научил как се работи с източници, как се структурира дипломна работа и как се цитира. И най-вече – че трябва да се четат книги. А отличната ѝ оценка е знак, че тези неща не се изискват от нея.
• Преподавателка проверява писмените работи на цял курс (от по няколко страници всяка) за общо половин час. Отказва да даде обратна връзка на студентите, които се осмелят да я питат защо са получили една или друга оценка.
• Друга преподавателка издава книга със записките от лекции, които чинно си е водила като студентка. Авторката на въпросните лекции не ги е публикувала, така че трудно може да се бори за правата си.
• Авторитетен и известен в публичното пространство професор обяснява на студентите си какво са транс хората така: „Ами аз мога да реша, че съм делфин.“

Тази трагична ситуация не се оправя с такси или с премахването им, а е необходима цялостна реформа в образованието – от началното до висшето.

Задържането на младите хора в България

Малко вероятно е критична маса младежи да отиват да учат в чужбина, защото в България им е по-скъпо. И съответно да се върнат веднага щом разберат, че студентските такси в родината им са отпаднали. Както вече стана дума, дори да няма такси, издръжката на живота в западноевропейски университет в общия случай излиза по-скъпо, отколкото в България. Да не говорим за Великобритания или САЩ, където се плащат такси, но това не спира доста студенти от България.

Защо тогава много зрелостници избират университети в чужбина, където трябва да се справят с чужд език и чужда култура, да плащат скъпи квартири? Защото знаят, че качеството в българските висши училища не е добро, и искат по-високо. Много от тях не харесват и средата в България; за тях следването в чужбина е и опит да се установят трайно някъде другаде.

Някои биха се върнали по родните си места, ако се създадат подходящите инфраструктурни и икономически възможности, които да направят живота им там привлекателен. Други са заминали, за да избягат от социалната среда – от корупцията, връзкарството, расизма, хомофобията и т.н. И едните, и другите надали ще бъдат привлечени от отпадането на студентските такси.

България впрочем привлича студенти от чужбина. По-голямата част се насочват към медицинските специалности. А в тях повече от половината чуждестранни студенти са от европейски страни. За обучението си в това направление студентите от чужбина плащат такси, каквито някои от тях в родината си не биха дължали.

Но в Германия например приемът в медицинските специалности е ограничен и за него се изисква отличен успех, какъвто малцина имат. По-лесно е за един чужденец да го приемат в България, а после може да работи в родината си и с диплома от български университет. Някои успяват да се прехвърлят във висше училище в родната си страна още по време на следването.

Огромната част от чуждестранните студенти в медицинските специалности не остават в България, за да попълват вакантните места за лекари, стоматолози и фармацевти, а се връщат по родните си места. Но те не са и целева група на мярката на правителството с отпадането на таксите.

Реформи, реформи, реформи

Ако нещо може да накара младите хора масово да поискат да следват висше образование в България, това е само доброто качество на образованието – ни повече, ни по-малко. Кой обаче може да зададе критериите за добро качество?

Пазарът на труда не е достатъчен критерий по ред причини. Например завършилите определена специалност може да си намират работа по специалността не защото добре са научени, а поради недостиг на специалисти в тази област. Други може да са получили образование на световно равнище, но в страната им да няма пазар за техните умения.

Оценяването по формални показатели, като брой публикации в реномирани издания, е подходящо за точните и природните науки, но не и за хуманитарните, особено в страни с непопулярни езици.

Критериите за оценка се определят от хора, поради което е все по-трудно да се отсее зърното от плявата, защото некачественото образование се възпроизвежда на всички равнища. Затова е необходимо да се реформира цялото образование.

Защото училищата произвеждат млади хора, които не са функционално (нерядко и буквално) грамотни, но пък могат да възпроизвеждат патриотични клишета. В университета може не само практически всеки да влезе, а и да завърши. И даже да получава оценки на изпити, на които не се е явявал, от преподаватели, които не преподават по съответните дисциплини. Може да защити дисертация и да се хабилитира с преписване – ако в един университет не мине номерът, ще го вземат в друг. И професор може да стане.

Само че образователните реформи са непопулярни. Пак ще се почне с „махат Вазов“, „махат Ботев“ и „опорочават българската история“ (дори никой да не смята да прави подобно нещо). А ефектите от реформата ще проличат след много години. Нужна е сериозна политическа воля и смелост, за да се осъществят, плюс компетентност и способност за мислене в перспектива – коя реформа какви последствия ще има. Далеч по-лесно е да премахнем студентските такси.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/prava-na-semeystvoto-ili-prava-na-deteto/

Чували сте да се говори за семейството, сякаш то е личност, която има права. Или по-скоро дете в риск, което има нужда от закрила. Да припомним например новогодишното изявление на президентите на Унгария, Сърбия и България, в което се казваше, че семействата „заслужават закрила, помощ и признание“. Разбира се, в името на децата. На правото на семействата да отглеждат децата си, както намерят за добре, се противопоставя безличната държавна машина, която отнема деца от родителите им. Но винаги ли родителите са най-доброто за едно дете?

Когато детето само̀ поиска закрила от държавата

Последният случай, разбунил духовете, е за момче на 13 или 14 години, което не желае да живее с родителите си. Причините за това са, че то няма достъп до образование (освен като частен ученик или в нелицензирани училища), нито до здравеопазване и иска да живее като другите деца. За случая се разчува от репортаж на БНТ и продължението му. При опита на родителите да изведат детето си от страната то е потърсило помощ от полицаите на летището, след което е пожелало да бъде настанено в център за социални услуги.

Министерството на труда и социалната политика излезе със становище по случая, на който дава гласност и Албена Тодорова – една от лелите на тийнейджъра. Тя разказва как той нееднократно е заявявал, че иска да има нормален дом в България, а не да живее в Бразилия, където няма постоянно жилище и където пребивава с родителите си, вярващи във всевъзможни конспиративни теории. При опит да бъде насила изведено от училището в България, в което е записано, момчето е ударено от приятел на майката и челюстта му е счупена. След това обаче майката продължавала да събира детето и този човек на едно място.

За „Тоест“ Тодорова уточни, че ученици от по-горен клас са се притекли на помощ на момчето, както и че то вече може да се храни самостоятелно, но няма как да бъде заведено на лекар, защото роднините, които се грижат за него, не са му попечители, нито настойници.

Майката на детето от своя страна обвинява роднините, че са го манипулирали. Тя отрича да го е удряла и твърди, че то няма нараняване, но не коментира информацията друг човек да е упражнил насилие върху него. Във Facebook майката публикува десетки снимки на момчето като доказателство колко щастливо и пълноценно е живяло то под грижите на родителите си. По този начин тя излага публично лични данни на дете против волята му.

Буда, който стана Атанас

Случаят с тийнейджъра, който не иска да живее с родителите си, даде повод за полярни реакции. Докато едни подкрепят желанието на неговите баби и лели да му осигурят нормална среда на живот, за други така се нарушава правото на родителите да отглеждат детето си според собствените си разбирания. За тях по дефиниция родителите имат право, а държавата е в ролята на лошата мащеха.

Подобни дискусии имаше и във връзка с друг случай – на майката, родила и отглеждаща детето си съвсем сама и в пълна изолация и наричаща го Буда. В продължение на три години тя дори е отказвала да го регистрира и то да получи ЕГН, за да не попадне в „дяволската система“. Детето е живяло без достъп до ток и течаща вода, да не говорим за здравеопазване. Но пък в компанията на много ножове. Първото бебе на майката е починало по време на домашно раждане.

И при този казус част от общественото мнение застана на страната на майката и на правото ѝ да отглежда своето дете в съответствие със собствените си ценности. Не само въпреки законите, а и въпреки рисковете за здравето, живота и развитието на момченцето. Решението детето да бъде настанено в приемно семейство, а майката – в център за психично здраве, стана обект на остри критики.

Няколко месеца по-късно детето е върнато на майка си и те живеят при свой познат. То вече има ЕГН и е регистрирано с името Атанас, а жената продължава да получава подкрепа от социалните служби, включително и за психичното си заболяване, което е установено.

Помните ли неприетата Стратегия за детето?

Защитата на родителите в случаи като тези, за които стана дума, е в духа на кампанията срещу Стратегията за детето през 2019 г., довела до неприемането ѝ. Тя се разгърна по начин, подобен на кампанията срещу Истанбулската конвенция. А и двигателите ѝ бяха, общо взето, същите, като започнем от Александър Урумов – тогавашния пиар на Военното министерство, политик от ВМРО, евангелски проповедник и агент на ДС. Лайтмотивът беше, че ако Стратегията се приеме, държавата ще отнема деца от родителите им „заради едно шамарче“.

Кампанията сериозно затрудни дейността на организациите, работещи в сферата на закрилата на децата, като някои от тях станаха обект и на заплахи. Тя продължи дълго време след като Стратегията не беше приета. В края на 2020 г. например ВМРО внесоха проект за промяна в Закона за закрила на детето с аргумента, че „детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята“.

Докато България продължава да няма стратегически документ за децата, през 2022 г. беше приета европейска Стратегия за правата на детето (2022–2027). Сред най-важните ѝ цели са свобода от насилие за всички деца и даване на глас на всяко дете. В нея детето се разглежда като личност с права, а не като обект, подвластен на родителите си или на държавата.

И щипка расизъм

Впрочем наблюдава се една интересна особеност в нагласите към правата на родителите, децата и ролята на държавата в регулирането им. Когато се предпоставя абсолютното право на родителите да определят кое е най-доброто за децата им, се имат предвид основно семейства на етнически българи. Що се отнася до ромските родители, общественото мнение застава на страната на държавата и законите.

Така например много критики и подигравки отнесоха родителите от ромските махали в няколко града, които в края на 2019 г. едновременно изпаднаха в паника, че социалните ще им вземат децата, и нахлуха в училищата да си ги приберат. Тогава тези родители бяха квалифицирани в социалните групи с епитети като „първобитни“. Такива епитети нямаше за родителите – етнически българи, страхуващи се, че зли норвежци могат да им откраднат децата.

По-сериозният проблем е, че за истерията в ромските махали не беше потърсена отговорност от онези, които размахваха Стратегията за детето като плашило, като започнем от Александър Урумов. В кампанията срещу Стратегията (както и срещу Истанбулската конвенция) бяха много гласовити някои евангелски църкви. Ромски родители, уплашени, че държавата ще им вземе децата, твърдяха, че са чули това от пастора на църквата в махалата.

Може ли семейната „клетка“ да бъде злокачествена?

Метафората за семейството като основна клетка на обществото е неоснователна, защото обществото не се състои от семейства. Затова пък е популярна. Организмите са изградени от клетки, но има и клетки, които „решават“ да се развиват „на своя глава“. Те започват да се размножават безконтролно, като по този начин вредят на организма и могат дори да го убият.

Обществото има механизми, благодарение на които се удържа като едно цяло. Сред най-важните от тях е образованието. Една от целите на публичното образование е да социализира децата, тоест да ги възпита в основните ценности и норми на дадено общество. Училището съвсем не е „безгрешно“, то има достатъчно „трески за дялане“. Но то е такова, каквото е и самото общество. 

Ситуацията с публичното здравеопазване е подобна, доколкото не на последно място то би следвало да включва превенция на социално значими заболявания. Последствията от решенията на много семейства да не се доверяват на здравната система са очевидни. Отказът от ваксиниране на децата например води до връщане на заболявания като морбили и полиомиелит, които почти са изкоренени благодарение на масовите имунизации.

Ето защо, ако възприемаме семейството като клетка, добре е да имаме предвид, че тя може да бъде и туморна. Зачитането на правата на децата е важно преди всичко за самите деца, но далеч не само за тях. Няма как да се изгради читаво общество от хора, чиито собствени права не са били уважавани и които са научени, че всичко извън семейството е зло.

Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/snimkite-ot-voynite-i-porazheniyata-vurhu-vuobrazhenieto/

Поканих Кирил Василев и Тодор П. Тодоров да разговаряме за войната, за начина, по който я наблюдаваме, за начина, по който я изговаряме, и за пораженията, които всичко това оставя върху възприятията на хората, пребиваващи на безопасно разстояние от военните действия. Предложението ми беше да разсъждаваме върху това дали ние – интерпретаторите на случващото се – сме способни да правим разлика между човешката оценка на събитията и тяхната политическа трактовка, между съчувствието към онези, които на 7 октомври бяха изтръгнати от леглата им, влачени и убити, и аналитичната реконструкция на историческата верига преди този ден.

От 7 октомври минаха почти четири месеца. Четири месеца между контекстуализацията и релативизацията на неизмеримото страдание на хиляди невинни хора.

Светът научи за ужасяващите преживявания на отвлечените от „Хамас“ жени и деца. Последва оглушително мълчание от международните правозащитни организации. Мълчанието продължава и до днес въпреки хипотезата, че терористите и в момента изнасилват държаните в плен момичета. Светът наблюдава безсилен трагедията на палестинците, превърнати в жив щит от терористите на „Хамас“, и докато дипломацията буксува, се предполага, че броят на загиналите палестинци е вече 25 000. 

Кой какво вижда в кървавото огледало на този конфликт – това е едно възможно продължение на разговор, започнал преди няколко месеца. 

---

Отвъд ужасите от стореното на 7 октомври, шокиращ е фактът, че всичко беше тенденциозно заснето и публично разгласено. Терористите искаха извършените от тях престъпления да станат достояние на света. Те разпространиха тези картини с особена гордост. Тиражирането на зверствата беше една от целите на терористичната група. Какво е мястото на снимките от войните във възприятието ни за света?

Тодор П. Тодоров: Изображенията стават много важни в един момент от културната история, като произвеждат масово споделяното убеждение, че фотографското изображение дава по-достоверна картина, информация по-обективна, отколкото всяка друга медия, тъй като там отсъства интерпретацията.

Това, разбира се, не е вярно. Фотографията също интерпретира, започвайки от избора на обекта, различните техники на фотографиране и т.н. По-интересното за мен в случая е, че може би стигаме до онзи момент, когато изображенията започват да ни пречат да разбираме какво всъщност се случва зад това, което виждаме. Има и банализация на насилието – привикнали сме да виждаме конфликти и убийства и те вече не ни шокират.

Както казва Сюзан Зонтаг, изображенията са някакъв вид замърсяване на нашата културна среда. Цялата европейска култура от Платон насам се опитва да отиде оттатък образите, оттатък сетивното. През XIX–XX век има връщане през това, което наричам просвещение на сетивата. Откриваме отново насладата от собствените сетива през грамофона, радиото, телевизора, киното. За да стигнем до момента, в който трябва да се опитаме да разберем, че светът е по-сложен, по-труден. Зад образите стои нещо повече, което вече не умеем да разбираме.

Авторите на терористичната атака на „Хамас“ използваха снимките като оръжие. Това ли беше целта?

Кирил Василев: Целта на тези изображения беше да поразят въображението. Това е и смисълът на терористичните актове – да поразяват въображението. Терористите разбират, че това има много по-голям ефект, отколкото смъртта на конкретните жертви. Същевременно същите терористи много добре познават естеството на културата, в която живеем. Това, че тя се върна към прости визуални кодове и че разчита на мобилизация на масите посредством образи с директни емоционални ангажименти.

На практика видяхме как Израел загуби информационната война, защото броят и силата на изображенията, които потекоха от Газа, беше несравним със снимките от терористичната атака на 7 октомври. Това съперничество на образите се оказа по-продуктивно за терористите от „Хамас“, което не е свързано непременно с някакви специални умения, а с много добро разчитане на глобалната медиатизация и на културата, в която живеем.

Израелските власти по етически съображения отказаха да бъдат снимани осакатените трупове на жертвите от терористичната атака. Те излъчиха подбрани кадри на една минипресконференция пред специално подбрани журналисти. Както разбрахме, някои от тях не са издържали и са напуснали залата. Оказва се, че това разбираемо етическо усилие от тяхна страна е контрапродуктивно в информационната война.

Хората, които управляват образите в ивицата Газа, нямат абсолютно никакви задръжки да показват трупове на току-що убити деца. Всяко усилие да се спазват елементарни етически норми се оказва контрапродуктивно, когато става въпрос за един свят, управляван чрез образи. 

Водят ли се войните вече с образи, освен с реални оръжия?

Тодор П. Тодоров: В книгата си „Терор от въздуха“ немският философ Петер Слотердайк пише, че тероризмът, за разлика от войната, в която се сблъскват две армии с цел да се порази тялото на врага, има друга задача. Той цели да порази средата на противника, условията на живот, включително и въображението. Това може да стане чрез всякакви оръжия, но и чрез медийни средства. Да, води се война с образи. И тя е част от пропагандата.

Когато разглеждаме информационната медийна кампания като конфликт, в който има състезание кой ще покаже по-страшни картини, забравяме ефекта от всичко това. А той е не просто че някакви хора ще се шокират, а че тази мобилизация радикализира и двете страни. В Израел хора, които са били доста умерени преди, сега вече говорят по друг начин. Настъпва „втвърдяване“. Разбира се, същото става и от другата страна. 

Наблюдаваме неспособност за удържане на баланса и яростно настройване на групи хора едни срещу други. Защо не успяваме да говорим спокойно за този конфликт, за конфликтите изобщо?

Кирил Василев: Битката за вниманието на зрителя е безогледна. Медията е превърната в сцена на скандал, който е режисиран предварително. В сериозни коментарни политически студиа абсолютно съзнателно се канят хора с диаметрално противоположни възгледи и се задават въпроси, които бавно и полека трябва да превърнат разговора в скандал. Това минава за медиен плурализъм.

Хубаво е човек да направи сравнение между подобен тип политически предавания днес и преди десет години, за да види ескалацията. Кризата не е просто българска, а е глобална медийна криза. Да не говорим за алгоритмите, които увеличават поляризацията. Нашата комуникация минава през алгоритмична обработка, която ни затваря бавно и полека в полярни позиции и неспособност за разбиране на по-сложен контекст.

Тодор П. Тодоров: Тази тенденция е следствие от оплоскостяването на света. Склонни сме да описваме случващото се по доста простичък начин, в черно-бели категории от регистъра на приказното и фолклорното, на доброто срещу злото, при което всичко изглежда ясно. А това е опасно. На Франкфуртския панаир на книгата Славой Жижек започна с това, че осъжда терористичната атака, но има някаква история преди нея, има контекст. След това срещу него заваляха възражения, че той едва ли не подкрепя терористите.

Проблемът е, че когато някой каже „но“, разговорът става невъзможен. И понеже темата с Израел е много чувствителна, лесно стана възможно обвинението в антисемитизъм срещу всеки, който казва „но“. „Аз осъждам „Хамас“ и това, което те извършиха, но…“ се интерпретира като антисемитизъм. Твърдя, че когато убиваш деца, дали си „Хамас“, или си израелското правителство – няма никакво значение. 

Не мога да се съглася с еднозначното сравнение между „Хамас“ и Израел. „Хамас“ са шайка терористи, организация, която трябва да бъде разоръжена. Израел е демократична държава. Когато те се сравняват, получаваме реакции като в кампусите на университетите от Бръшляновата лига, където на 7 октомври, още преди Израел да се беше окопитил от случилото се, бяха организирани пропалестински манифестации без нито дума на съчувствие към избитите, с възгласи, че всичко това е заслужено.

Съчувствието е хуманен акт към невинни жертви без значение дали харесваме, или не харесваме политиката на държавата, от която са те. Неспособността да се реагира срещу ужаса на тероризма предизвиква в мен ужас. Светът трябва еднозначно да заяви, че „Хамас“ е терористична организация и че за да има мир, тя трябва да бъде унищожена. Никакви „но“ не могат да оправдаят нейното съществуване.

Кирил Василев: Понякога има опасност контекстуализацията да релативизира престъпленията и много често в дебатите, които се водеха в медиите по света след 7 октомври, се наблюдаваше следната реакция на пропалестински хора: „Да, престъпление е, аз не подкрепям терористите, обаче това е следствие от…“. Когато едно престъпление бива превърнато в резултат от причинно-следствени връзки, статутът му бива трансформиран от престъпление в нещо като природно явление.

Друг начин да бъдат релативизирани престъпленията е, когато едно престъпление се легитимира с друго. Когато се казва: „Ама еди-кой си извърши еди-какво си, защо ние да не може да извършим същото“. Путиновата пропаганда много често се опитва да легитимира руските престъпления по този начин. Трябва да се пазим да не релативизираме моралните разграничения.

Тодор П. Тодоров: Подобна теза подменя истината и всъщност самата тя е от пропаганден характер. Излиза, че всеки, който контекстуализира по някакъв начин, релативизира извършеното престъпление и значи го оправдава. Аз не съм чул нито един от тези хора, които говорят за палестинския проблем, да оправдава извършеното от „Хамас“. Всички винаги осъждат престъпленията.

Това „но“ не означава, че ги оправдават. Същото правя и аз в някакъв смисъл. Казвам: „Да, това е отвратително, но ние трябва да разберем защо се е стигнало дотук.“ Значи ли, че като осъждам престъплението на „Хамас“, съм морално задължен да оправдая престъпленията на Израел – изличаване на цели селища, убийства на цивилни граждани, на деца. Това е релативизмът. Това е моралният проблем. А истинската човечност изисква, ако ти осъждаш тероризма и убийствата, да ги осъдиш принципно. „Хамас“ нямат право да извършват престъпления, но Израел, бидейки „демократична държава“, както самата ти се изрази, в още по-голяма степен няма нито морално, нито политическо основание да извършва подобни престъпления. 

Кирил Василев: Много е труден този баланс между необходимата за разбирането контекстуализация и релативизацията на престъпленията. Изисква се голямо интелектуално усилие, за да се запази. Директното оправдаване на престъпленията е рядък случай. Много по-често ставаме свидетели на постепенното изместване на фокуса от конкретното престъпление, на разтварянето му в контекста и тръгването назад по историческата верига.

Бих искала да цитирам Шимон Перес, който казваше:

Ние сме направени да вървим напред, не назад. Проблемът е, че имаме силна памет. Много неща, които са все още в съзнанието ни, не могат да бъдат забравени. Способността да мислим и склонността да си спомняме водят до това, че понякога спомените надделяват над мислите. […] 

Живеем в преходна епоха, пренаселена от вчерашни хора, които продължават да се движат напред със своето минало и с единствен багаж – историческата си обремененост. […] Бъдещето е винаги в ръцете на едно днешно малцинство. А миналото винаги е притежание на мнозинството. Именно затова съществува конфликт между малцинството и мнозинството.

Кирил Василев: Историческата аргументация е много хлъзгав и опасен терен.

Ако погледнем назад, в най-драматичните страници от еврейската история, и разгледаме снимките от Аушвиц, бихме ли допуснали, че 70 години по-късно евреите и германците ще са възстановили нормалните отношения помежду си? Отношенията между евреи и германци се случиха. Въпреки Аушвиц… Значи има надежда.

Кирил Василев: Възможно е, но има много условия, едно от които е силно лидерство. Аз смятам, че Бенямин Нетаняху носи ужасяваща отговорност за това, което се случи, защото политиката му доведе до разпад на институциите на израелската държава. Той доведе израелското общество до противопоставяне на ръба на гражданска война. Нетаняху беше човекът, който обърна гръб на Фатах и реши, че ще играе тази двойна игра с „Хамас“.

Има огромен дефицит на лидерство – в САЩ, в Западна Европа, в Израел, в Палестина. Помислете си само, американската нация – тази могъща нация – не може да излъчи други лидери, освен едва крепящия се на краката си Байдън и от другата страна авантюриста и популист Доналд Тръмп. Израел не може да излъчи мощен лидер и сме принудени да наблюдаваме нещата, които Нетаняху върши. Палестинците – с абсолютно лишения от авторитет Махмуд Абас и от друга страна – радикалите. Европа с Герт Вилдерс, Джорджа Мелони, Виктор Орбан, Робърт Фицо… Да не говорим за България.

Тодор П. Тодоров: Освен лидерите, които очевидно са проблем, има пълна ерозия на международния ред и право. След 2003-та, след войната в Ирак, международните организации загубиха смисъла си. Всеки прави каквото иска и както иска. Никой не взема на сериозно ООН. А тези организации биха могли да бъдат легитимни посредници. Например лидерите на „Хамас“ не са в Газа. Те живеят в петзвездни хотели в Катар и Дубай. Защо няма натиск върху тези страни да предадат същите лидери? Няма кой да го направи, защото „домакините“ са стратегически съюзници на САЩ. А в отсъствието на международен ред всичко се решава в полза на великите сили – „империите“ и капиталите. 

Кирил Василев: И отново стигаме до лидерството. Къде е решителността, къде е въображението, къде е активността на лидерите на международните институции да посредничат? Гутериш трябваше да може да предложи различни варианти за търсене на изход от кризата. Да си припомним, че през 1947 г. именно ООН излезе с предложение за решение на израелско-палестинския конфликт чрез създаване на две държави. Къде е тази решимост на ООН днес?

Наскоро четох коментар на Саймън Дженкинс в „Гардиън“, в който той пише, че безкрайният поток на образите на страданието от Газа не води до никакво разбиране на случващото се. В момента единствено си струва да се четат текстове, които могат да ни помогнат да осветлим ставащото и собствените си реакции на него. От емоционалния шантаж на образите няма никакъв смисъл.

Тодор П. Тодоров: Да, образите са като своеобразна завеса, която се спуска, и ние виждаме само лозунги и картини, които ни стряскат, но губим способност да мислим за онова, което става в действителност. Не трябва да забравяме, че живеем в един много богат в медийно отношение свят и голяма част от информацията е пропаганда. Води се, както каза Кирил Василев, борба за световното обществено мнение и в тази борба печели черно-бялата картина.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/brakut-taynstvo-sdelka-ili-suyuz-bulgaria-svetska-ili-ne/

На 19 януари Народното събрание избра Десислава Атанасова и Борислав Белазелков за конституционни съдии, които да попълнят вакантните места от парламентарната квота в Конституционния съд (КС). Че Атанасова, предложена от ГЕРБ, не става за този пост, е ясно. Тя не е била съдия, 15 години е била в политиката и трудно ще си представим, че ще взема решения независимо, а не политически. За разлика от нея, Белазелков, чиято кандидатура е на ПП–ДБ, е с дългогодишен стаж като съдия. Работил е и във Върховния касационен съд, между 2014 и 2018 г. е бил председател на Съюза на съдиите в България. Затова е важно какви принципи отстоява той в професионалната си дейност.

Възгледите на Борислав Белазелков за брака

По време на изслушването на номинираните за съдии в КС в парламентарната Комисия по конституционни въпроси Белазелков отговаря на три питания във връзка с еднополовите бракове, Истанбулската конвенция (ИК) и третия пол.

На първия въпрос той отговаря така (цитирам, защото всяка дума е важна):

Бракът като тайнство – а това е бракът – няма как да бъде изживян от еднополова двойка. И неслучайно няма и нито една религия, нито едно изповедание, което да признава такъв брак. Вероятно има някакви сатанински ритуали, които се извършват там. Но нямам представа. Що се отнася до гражданския брак – гражданският брак е сделка. Законодателят да реши какво ще прави със сделките.

Следва въпрос на Златан Златанов от „Възраждане“ във връзка с чл. 13, ал. 2 от Конституцията, който гласи, че традиционната религия в България е източното православие. Според Златанов тази алинея е свързана с „произтичащите от това вероизповедание консервативни ценности“. Отговорът на Белазелков гласи:

Аз самият съм православен християнин. Така че всички християнски догми ги изповядвам от сърце.

Явно и това не е достатъчно на присъстващите депутати от „Възраждане“, така че следва още едно питане от представител на парламентарната група на партията на Костадин Костадинов – Маргарита Махаева. Тя иска да знае дали според Белазелков трябва да се преразгледа решението на КС от 2018 г., с което ИК се обявява за противоконституционна, защо ВКС не излезе с обща позиция и дали той лично одобрява узаконяването на еднополовите бракове. Той конкретизира позицията си:

Това е личната ми позиция – бракът е тайнство. Другото не е брак – другото е сделка. […] Според Вас половете колко са? Два? Ако има трети пол, кажете ми го. Очаквате ли КС да каже, че половете са четири? Те са два. […] Ако някой каже, че са три, трети ще се появи ли?

Какво се казва в Конституцията

Тъй като най-важното за един конституционен съдия е да познава Конституцията и да се ръководи от принципите ѝ при вземането на решения, нека припомним какво всъщност пише в нея по гореспоменатите теми.

В прословутия член 46, ал. 1, където се дефинира бракът, освен че се споменава, че той е между мъж и жена, се казват още две много важни неща. Първото е, че бракът се определя като „доброволен съюз“. Второто – че е законен само гражданският брак. В Конституцията не се говори нито за „тайнство“, нито за „сделка“.

Борислав Белазелков не коментира внушението на Златан Златанов, че от факта, че Основният закон определя православието като традиционна религия, произтичат консервативни ценности. В Конституцията обаче източното православие неслучайно е определено като „традиционна“, а не като „официална“ религия.

Наличието на официална религия впрочем също не пречи на една държава да бъде светска. Във Великобритания например християнството е официална религия, а в Дания Лутеранската църква е държавна. Но и двете страни не само са светски, а и в тях от над десетилетие се сключват еднополови бракове.

В споменатия от Златанов член 13 се казва също, че религиозните институции са отделени от държавата, както и че религиозните общности и институции и верските убеждения не могат да се използват за политически цели. Това означава, че България е светска държава.

Що се отнася до консервативните ценности, сред ценностите, споменати в Основния закон, такива няма. В преамбюла се говори за общочовешки ценности – „свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост“. Член 23 определя науката, образованието и културата като национални ценности.

Какво означават думите на Борислав Белазелков?

Отговорите му породиха и интерпретации, че той е за легализирането на еднополовите бракове. Затова нека се опитаме внимателно да анализираме какво точно казва.

Бившият председател на Съюза на съдиите два пъти дефинира брака в религиозен смисъл – като тайнство, и също два пъти определя гражданския брак като сделка. Ала споменаванията на тези определения имат различна тежест. По отношение на тайнството Белазелков подчертава, че „това е бракът“, а за „сделката“ казва: „… другото не е брак“. Така той изтъква, че за него бракът в религиозния смисъл е по-висш от гражданския, който дори не е истински брак.

На Белазелков със сигурност му е известно, че както Конституцията, така и Семейният кодекс определят брака не като сделка, а като доброволен съюз. „Съюз“ означава доброволно обединение между лица (физически или юридически) или групи. Затова и се казва Европейски съюз, а не Европейска сделка. И Съюз на съдиите, а не Сделка на съдиите.

Обикновено за сделка се говори, когато става въпрос за взаимна изгода. Затова думата има и негативни конотации, например „ПП–ДБ сключиха сделка с ГЕРБ за Десислава Атанасова“. В правото „сделка“ може да се отнася до много неща, но не и до брака. Затова не става ясно в какъв точно смисъл номинираният от ПП–ДБ за конституционен съдия използва тази дума. Употребата ѝ обаче излъчва пренебрежение към гражданския брак, който е единственият законен според Конституцията.

В една светска държава, каквато е България според Основния закон, никой не забранява на един съдия, бил той и конституционен, да изповядва от сърце „всички християнски догми“. Само че в професионалната си дейност той не трябва да се ръководи от тях.

Отменя ли вярата фактите?

Сред християнските догми, които Борислав Белазелков твърди, че изповядва „от сърце“, е и да се говори истината. Да се върнем на твърдението му, че „няма нито една религия“, която да признава еднополовите бракове, и че само „сатанински ритуали“, каквито той не познава, са способни на подобно нещо. Това просто не е вярно.

Съществуват множество евангелски църкви, които не само признават еднополовите бракове, ами и бракосъчетават двойки от един и същи пол. И още повече – които благославят вече сключени такива бракове (това означава, че ги признават), граждански съюзи на еднополови двойки или самите еднополови двойки. Такива църкви има в повечето западноевропейски държави, в САЩ, Канада, Австралия, Бразилия и в други страни, включително в ЮАР. В Германия например всички 20 църкви в рамките на федерацията на Евангелската църква благославят еднополови бракове.

Дали според Борислав Белазелков всички тези църкви извършват „сатанински ритуали“?

На всичкото отгоре в края на 2023 г. Католическата църква обяви, че свещениците ѝ вече ще имат право да благославят еднополови двойки. Да, това не е признание на еднополовите бракове, но е огромна крачка.

Статистическите данни също са факти. Според последното преброяване на населението през 2021 г. малко повече от половината хора в България определят себе си като религиозни – 51,4%. Близо една четвърт отговарят, че не са религиозни, а останалите не могат да преценят или не желаят да отговорят. Тоест близо половината от населението в страната не определя себе си като религиозно. Освен това бракът е тайнство според християнството, а 10,8% от хората в България са мюсюлмани.

Въпреки това в дискусия за същността на гражданския брак кандидат за конституционен съдия привежда религиозни аргументи, а и питащите, изглежда, очакват точно това от него.

Защо хората сключват брак?

Според съдия Белазелков еднополовите двойки не са способни да изживеят брака като тайнство. Дали обаче целта на брака е изживяването му като тайнство? Някои религиозни хора сключват църковен брак заради тайнството. Но гражданският брак, който, както стана дума по-горе, е единственият законен в България, има съвсем други функции. Той е форма на потвърждение на любовта между двама души (макар и не единствената възможна). В юридически смисъл обаче бракът поражда определени последици и дава достъп до определени права.

Бракът има значение за имуществените отношения, наследяването, родителските права, правото на пребиваване в чужда държава и в още много аспекти. Той може да е от решаващо значение при отпускане на жилищен кредит например, при допускане до свиждане в болницата или при вземане на решение за даряване на органите на човек, изпаднал в мозъчна смърт.

Във всички тези неща няма никакво тайнство, но те са толкова необходими на хомосексуалните двойки, колкото и на хетеросексуалните. Особено като се има предвид, че в българското законодателство няма алтернативна форма за правно признаване на партньорството. И така понякога двама души решават да се оженят, без да смятат брака за ценност, защото в противен случай за тях ще възникнат определени проблеми.

България не беше ли светска?

Този въпрос задава Татяна Ваксберг през 2017 г. в статия за „Дойче Веле“. Поводът е клетвата на Румен Радев при встъпването му като президент, положена в присъствието на патриарха. Журналистката припомня, че главата на Българската православна църква за първи път влиза в парламента по времето на Симеон Сакскобургготски и… с малки изключения там си и остава.

Ваксберг засяга същата тема – за присъствието на патриарха в парламента – и три години по-рано, през 2014 г. Тогава тя констатира: 

Въпросът с нарушаването на светскостта отсъства изцяло в българската публичност.

Близо десет години по-късно липсата на светскостта в публичния живот се е превърнала в норма, макар и светската държава да не е официално отменена. С тази неформална норма се съобразяват дори най-висшите съдебни инстанции – Конституционният съд и Върховният касационен съд.

Религиозният патос се развява под път и над път. Например президентът свика 49-тото Народно събрание в Страстната седмица, което стана повод за набожни интерпретации както от негова страна, така и на редица политици. Без да пропускаме вече бившия главен прокурор Иван Гешев, който по-рано беше обявил себе си за „инструмент в ръцете на Господ“.

В началото на 2024 г. пък избухна скандал с призиви за оставка на министъра на отбраната заради… неизпратени покани за водосвет на Богоявление.

Ако България вече не е светска държава, не е ли редно този факт да се отрази в Конституцията и законите на страната? Или може би няма смисъл, защото божият закон е над човешкия? В такъв случай всъщност вече няма нужда от Конституционен съд, а и от Конституция. И изобщо – от право. Библията и православните канони са достатъчни. На когото не му изнася, да се прекръсти и да си ходи.