Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4244

Малко хронология на неосъществилата се ротация:

На 17-ти март Мария Габриел предложи: ротация на премиера и вицепремиера, без смяна на министри, и отлагане на подписването на споразумение за неопределено време.

ППДБ отказахме, защото за нас споразумението беше ключово.

На 19-ти март Мария Габриел внесе несъгласуван състав на Министерския съвет на втория ден от седемте за изпълнение на мандата без логично обяснение защо.

На 24-ти март Николай Денков предложи ротация на премиера и вицепремиера, без смяна на министри, но с подписано споразумение.

ГЕРБ отказаха. Вчера отказаха и повторно аналогично предложение с втория мандат, но с номиниран от тях премиер.

Разликата между предложенията на двете страни е ясна – споразумението. А какво има в него?

Съдебна реформа, реформа на службите, избор на независими регулатори, избор на органи на съдебната власт без гарантирани места за никого.
Все неща, без които държавата не може да върви напред. Неща, които щяха да бъдат протакани, отлагани и подменяни, ако ги няма черно на бяло.
И затова отиваме на избори – защото изглежда ГЕРБ са решили, че предпочитат избори пред това да имат твърд ангажимент по тези реформи, а ние (противно на обвиненията) не искаме да стоим във властта самоцелно, без да правим тези фундаментални за страната промени.

А всички „лакърдии“ от преговорния процес са шум и отклоняване на вниманието – кой с кого се срещал, какви имена задраскал, кой какво поискал, кой колко бил обиден и т.н.

България може да реши фундаменталните си проблеми само с независима съдебна система (без политици да назначават хора по върховете ѝ), с независими регулатори и с работещи служби. И това е най-трудната, но и най-важната политическа задача.

Материалът Хронология на неосъществилата се ротация е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaidan-revoliutsiya-i-reaktsiya/

<< Към първа част

На датата, на която се публикува настоящият текст (16 март 2024 г.), се навършват десет години от формалното начало на руската агресия срещу Украйна. Тя започва с прииждането на „малки зелени човечета“ и инсцениран референдум в Крим на 16 март 2014 г., служещ като параван за анексията на автономната република на следващия ден. Паралелно Кремъл подстрекава размирици в градове като Одеса, Харков, Донецк, Луганск в Югоизточна Украйна. Безредиците и неуспешната симулация на гражданска война прерастват впоследствие в зле прикрито руско военно вмешателство в Донбас. Международно забравената война, съсредоточена в тази част на Украйна, ескалира през 2022 г. в открита пълномащабна руска инвазия. 

Моментът, избран за начална точка на тези действия, не оставя никакво съмнение, че те са директна реакция на Кремъл срещу украинската революция, която започва през ноември 2013 г. и кулминира в края на февруари 2014-та. Самият Путин разказва в интервю, че е взел решението да анексира Крим в нощта срещу 23 февруари 2014 г., един ден след като украинският президент Виктор Янукович бяга заедно с покъщнината си от Украйна. Но тук причинно-следствената връзка се губи за много хора.

Какво толкова се случва на Майдана, че кремълският самодържец така да възненавиди цял един народ и цяла една страна?

Както причините, довели до протестите в Киев и описани в първата част на тази тема, така и самата революция са покрити с пластове от пропагандни наративи, опростено представяне и умишлено недоразбиране. Диференцираният разбор на събитията около Евромайдана по необходимост прилича на археологически разкопки, в които с фина четка трябва да се отстраняват натрупванията на времето, за да се стигне до самите артефакти. Трагедията на Украйна не е просто в това, че тя е жертва на агресия; най-печалното е, че агресорът зададе терминологията и маниера, с които светът говори и мисли за нея.

Митовете, култивирани по отношение на Евромайдана, са безчет и не могат да бъдат изчерпателно адресирани в един текст. Но най-главните са два и те по един издайнически начин са огледални един на друг, защото игнорират променливата динамика на революционните събития и представят кратки отрязъци от тях като цялостна картина. Първият мит се фокусира единствено върху началото на протестите и приписва на участниците в тях „геополитически“ мотиви: те уж са „против“ Русия и „за“ Европа. Вторият пък е фиксиран върху края на революцията и гласи, че Майданът е насилствен преврат на крайнодесни „бандеровци“. Тези два статични погледа на свой ред пък обслужват шаблонния медиен имидж на Украйна като страна, която езиково, етнически, и идеологически е разделена на „изток“ и „запад“.

Фазите на революцията 

Протестите на киевския „Майдан Незалежності“ („Площад на независимостта“) продължават три месеца и протичат през няколко фази на мобилизация. Тези фази, както показват детайлни изследвания, базирани на представителни извадки и интервюта с фокус групи, се различават една от друга по отношение на исканията и лозунгите, демографската си композиция и протестния си репертоар. 

Първата мобилизационна вълна започва на 21 ноември 2013 г., броени часове след като президентът Янукович обявява, че няма да подпише Споразумението за асоцииране с Европейския съюз. Тя се състои най-вече от млади хора, студенти, представители на творческите професии, ученици. Те развяват европейския флаг редом с украинския и скандират „Україна – це Європа“ („Украйна е Европа“), а мобилизацията в интернет се осъществява през хаштага #Євромайдан, откъдето протестите добиват международно популярното си название. 

Съществен първоначален организационен тласък е даден от широко споделяна публикация на активиста и журналиста от афганистански произход Мустафа Найем, който приканва съгражданите си да излязат на площада с напомнянето, че „лайковете не се броят“. Впрочем публикацията е написана на руски език.

Демонстрациите бързо се разрастват след 29–30 ноември, когато специалните полицейски части „Беркут“ се нахвърлят върху протестиращите и ги пребиват. Втората мобилизационна вълна вече обхваща много по-широки възрастови и класови групи. На помощ на „студентския“ Майдан се притичва „родителският“: на площадите из цялата страна се стичат и хора на средна възраст с всякакви професии, които се обединяват срещу полицейския произвол. „Кои си въобразявате, че сте? Защо биете нашите деца?“, скандират те. 

Оттук нататък евроинтеграцията остава на заден план като мобилизационен мотив. Както констатира изследователката Олга Онух в серия от интервюта, „медианният“ демонстрант е най-разтревожен от нарастващото ниво на репресия и потъпкването на гражданските свободи, а не от мнимото сближаване с Русия. Това схващане се потвърждава в представително социологическо запитване в началото на февруари 2014 – най-големият дял от запитаните демонстранти (около 70%) посочват именно репресиите като една от трите си главни подбуди за участието в митинга, а отказа от Споразумението с ЕС – едва 53,5%. Тази нова фаза на протестите измества фокуса на мобилизационния дискурс към по-универсални категории: граждански права, прогрес и човешко достойнство. Именно тогава Евромайданът се ребрандира като Революция на достойнството – наименованието, с което ще остане в украинската колективна памет.

Режимът на Янукович реагира на протестите по репресивен, насилствен и същевременно непостоянен начин, който подклажда нови и нови вълни на мобилизация и радикализация. Масови арести се редуват с масови амнистии. Платени провокатори – т.нар. титушки (по фамилното име на Вадим Титушко, платен демонстрант, който през пролетта на 2013 г. пребива журналисти) – се смесват с тълпата и всячески се стремят да я тласнат към насилие. Полицията и други силови структури, работещи за режима, получават все по-често зелена светлина за побой над протестиращите. Маскирани мъже похищават ранени революционери от болниците и се налага доброволци да бдят над тях на смени. 

На 16 януари 2014 г. репресиите кулминират в пакет от „антипротестни“ закони, които имат за цел радикално да ограничат свободния печат и правото на демонстрация. Те са прокарани скорострелно през парламента и развързват ръцете на „Беркут“. Няколко дни по-късно следва втора вълна от побои и за първи път протестиращи загиват в резултат на полицейските действия.

„След първия изстрел вече нищо не беше същото“ 

Пролятата кръв маркира радикален нов период в историята на независима Украйна. Въпреки хаотичния мафиотски характер на прехода, украинският държавен апарат, за разлика от руския и беларуския, до този момент не си е позволявал да прибегне до масово насилие като инструмент за саморазправа със собствените си граждани. А те ясно показват, че не са склонни да търпят прекрачването на тази граница. 

Властта подценява масовия характер на протестите, както и капацитета на участниците в тях за иновация и самоорганизация. Първоначално протестният репертоар се състои предимно от символни и културни практики – концерти, джемсесии (някой е домъкнал пиано отнякъде), речи, открити лекции. Но след всяка проява на полицейщина той се обновява и допълва. Изграждат се барикади; кримските татари спретват полева кухня; организират се доброволчески медицински пунктове; пенсионери, бездомни хора, майки с малки деца, ветерани от войната в Афганистан окупират площада на смени, докато по-младите ходят на работа. Заражда се „Автомайдан“ – мобилно подразделение на протестите, което препречва пътя на полицията, блокира административни сгради, евакуира пострадали. Майданът се превръща в град в града, в карнавал на свободата, в паралелно измерение, където времето и пространството са кондензирани, а общоприетите практики за политика и социализация са преобърнати с главата надолу. Писателката Катерина Мишченко описва тези моменти на радикална солидарност така:

Майданът се роди от нуждата да даваш и да споделяш. В тези нови качества на взаимоотношенията се криеше подривният характер на нашия протест, неговият огромен потенциал, който нямаше нищо общо с партиите или опозиционните политици.

В същото време зачестяващите сблъсъци с държавните силови структури водят до поредна и този път предвидима промяна в композицията на протестиращите: рязко спада пропорционалният брой на жените, който дотогава е почти 50%. Увеличава се и сравнителният дял на националистическите организации и радикално настроените демонстранти, готови да използват насилие като ultima ratio (двете групи се припокриват само отчасти). Особено последните изиграват роля във финалните дни на революцията, макар че до самия край представляват много малка част от протестиращите.

От 18 до 21 февруари революцията излиза от контрол и на места се стига до екстремно насилие. В последната вълна на ескалация „Беркут“ и други специализирани части – „Алфа“, използват драстични методи на репресии срещу демонстрантите: бойни патрони, гранати и снайпери. Някои от радикалните демонстранти, които се самовъоръжават, отвръщат на огъня. Загиват около 90 души. Неколцина от тях са полицаи, а повечето са демонстранти под 25-годишна възраст. Стотици са ранени. Детайлите на този кървав епизод до ден днешен не са напълно изяснени от украинското правосъдие и дават повод за множество взаимни обвинения, както и за конспиративни теории през годините. „След първия изстрел, след първия коктейл „Молотов“ вече нищо не беше същото“, спомня си Сергий Жадан, писател и централна фигура на харковския Майдан.

През цялото време Янукович не показва ни най-малка готовност за пълноценен диалог или компромис. Това го превръща в най-одиозната фигура в украинската политика. Всеобщата непоносимост към неговата власт се превръща в основен мобилизационен мотив към края на протестите. „Банду геть!“ („Бандата вън!“) става доминиращият лозунг, отправен към Партията на регионите, която наистина е трудно различима от вертикално интегрирана криминална организация. 

Едва след февруарското клане и с посредничеството на външните министри на Германия, Полша и Франция Янукович склонява да подпише споразумение с лидерите на опозицията. То предполага служебно правителство и предсрочни президентски избори. Майданът обаче, неконтролируем и отчужден от официалните политически играчи, включително и от опозицията, спонтанно отхвърля споразумението. А Янукович… натоварва съществена част от имàнето си на хеликоптери и бяга от Киев, а впоследствие и от страната. 

Междувременно протестиращи и репортери щурмуват президентската резиденция в Межигирия, превърнала се в символ на вулгарния мафиозен материализъм. Резиденцията шокира със своя кич. Протестиращите се натъкват на всевъзможни реликви на мутробарока. „Каква логика може да се очаква от човек, който използва златна тоалетна?“, пише Сергий Жадан.

Както се оказва впоследствие, украинският президент е планирал бягството си още преди споразумението. Тази стъпка хвърля страната в конституционна криза, тъй като няма правна норма или прецедент, които да регулират такъв извънреден случай. Ново служебно правителство и предсрочни избори се назначават ad hoc заради странната фактическа абдикация на действащия президент.

Митът за разделената Украйна

Колективната памет за Майдана в много страни е доминирана от медийните изображения на насилие и десен радикализъм. Динамиката на протестите през 2013–2014 г. обаче не може да бъде описана от тези статични картини. Евромайданът се различава коренно и от предшестващата го Оранжева революция през 2004 г. Както показват количествените изследвания, оранжевият бунт е демографски доминиран от западните региони на страната, а национално-езиковите мотивации са по-широко застъпени от демократичните.

На фона на това Евромайданът е много по-плуралистичен и много по-граждански ориентиран. Протестиращите тълпи са изключително разнообразни – съставът им преминава през всякакви етнически, класови, политически, възрастови и географски граници. В революцията участват етнически украинци, руснаци, арменци, беларуси, грузинци, кримски татари, евреи, афганистанци. Автомонтьорът от Житомир гради барикади рамо до рамо с програмистите от Киев; пенсионери лагеруват до ученици и студенти; леви и десни активисти временно заравят томахавката. 

Още по-важно е, че революцията изхвърля през прозореца медийните клишета за „разделената между изток и запад Украйна“. Дихотомията между „русофони“ и „украиноговорещи“ не играе никаква роля в протестите. Руският и т.нар. суржик – битово наречие на украинския, лексикално доминирано от руски заемки – са точно толкова lingua franca на демонстрантите, колкото и книжовният украински. Регионалните различия също играят много по-малка роля в сравнение с предишните протести, въпреки че протестната активност е по-ниска на юг и на югоизток. Донецк и Луганск също имат своите по-малки Майдани, както и градове като Харков, Суми, Днипро, Полтава, Одеса, дори кримските Севастопол и Симферопол.

Разбира се, всяка революция по дефиниция е поляризиращо събитие и тази не прави изключение. Далеч не всички в Украйна я подкрепят. Много хора, особено в Донбас, също изпитват неприязън към Янукович, но гледат скептично на Майдана, не споделят лозунгите му, не разбират целите му или пък просто са отблъснати от атмосферата на хаос и противопоставяне. Равнодушните, дори негативните нагласи към промяната са разбираеми с оглед на колективните травми в паметта на региона, страдащ от болезнена деиндустриализация, престъпна приватизация и всекидневие в патримониални структури, доминирани от местни олигарси. 

Този скептицизъм в Донбас обаче не трябва да се бърка със сепаратистки настроения, които тогава, както и в предходните години, не са широко разпространени. Представителни запитвания от март 2014 г. показват, че исканията за „присъединяване“ към Русия в страната остават в едно ограничено малцинство при все регионалните вариации. Дори в Крим, регион със специфична история и демографски състав, изменен от столетия на русификация и етнически чистки на коренното население – кримските татари, такова желание изразява около 1/3 от населението – далеч от нарисуваните по-късно на псевдореферендума 96,57%.

Реакция и последствия

„Геополитическият“ елемент в цялата история в крайна сметка се привнася от Путин и неговия антураж, които от самото начало привиждат в Майдана антируска конспирация и системен конфликт между „Запада“ и „Изтока“, който се възпроизвежда в миниатюра на украинска територия, мислено разделена по поречието на Днепър. Идеята за народно въстание за тях е оксиморон: ако някъде по света избухват размирици, те по дефиниция трябва да са контролирани от „нечий щаб“. Тук не мога да се изразя по-добре от беларуския журналист Артьом Шрайбман: 

Тези хора не могат и да си представят, че някакви групи от хора са способни да взаимодействат хоризонтално, да живеят без пастир. За тях има само вертикал, само казарма. Само елитите и стадото овце под тях. Щом сме свикнали да живеем в такова общество и да го управляваме, значи всички общества са такива.

Владимир Владимирович дотолкова се опиянява от геополитическите си фантазии, че пристъпва към възможно най-крайните политически действия – военно насилие, инсцениране на спонтанен сепаратизъм, инвазия. Речта, която той държи на 18 март 2014 г. по повод анексирането на Крим, е пълна със злостни коментари за „управляеми“ революции, „неонацисти, русофоби и антисемити“, както и с мракобесни исторически спекулации – дословно същите тропи, с които светът ще бъде облъчен още веднъж на сутринта на 24 февруари 2022 г. 

В този момент вече въобще не става дума за икономическите интереси на Русия – евразийският интеграционен проект, а и самата Украйна имат ограничено значение за руската външна търговия. Основната мотивация е за реванш срещу украинския народ и решението на голямата част от него да се опълчи на плячкосването на страната и затягането на авторитарните гайки.

Още тогава беше видимо с просто око, че всъщност официалната идеология на Кремъл е тази, която залита в крайнодясното, неумело маскирайки империалисткия си милитаризъм с псевдолява антизападна реторика. Но през 2014 г. за мнозина в Европа беше по-удобно безкритично да се възприемат великоруската гледна точка и путинският разказ за „управляемата революция“. Когато не знаеш почти нищо за една страна, най-лесно е да я гледаш през призмата на имперската арогантност и да смяташ нейните граждани за същества без собствена воля, за пешки в геополитическия шахмат. 

Така украинският народ се превърна в проекционно поле за всякакви постимперски шовинизми, национални комплекси и идеологически клишета. Политически предприемачи от всякакъв тип – десни, леви, прогресивни, консерватори, самодоволни моралисти и обикновени циници – вкупом се втурнаха да заклеймяват жертвата и да амнистират насилника. И от българска страна имаше много такива гласове. Но тези необуздани инсинуации по адрес на украинската революция говорят много повече за самите нас, отколкото за нея.

Авторът благодари на Елен Будинова за полезните коментари и подобрения по текста. 

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaydan-chast-1/

Част първа

„Всички неща, които живеят дълго, постепенно дотолкова се пропиват с разум, че произходът им от неразума започва да изглежда неправдоподобен“, пише Фридрих Ницше в „Човешко, твърде човешко“. Един век по-късно психологията ще назове този феномен „ретроспективна рационализация“ – механизъм, който ни помага да правим по-приемливи за самите себе си трудни за разбиране или преработване събития от миналото, тълкувайки ги като по-рационални, праволинейни и еднородни, отколкото всъщност са били.

Евромайданът, или украинската Революция на достойнството, която през 2024 г. отбелязва десетата си годишнина насред война и разруха, е пример за комплексно и поляризиращо събитие, което лесно се поддава на изкривяваща рационализация. От дистанцията на времето е лесно да бъде представено като логичен низ от калкулирани решения, взети в „нечий щаб“ – един вид, геополитически шахмат. Такава трактовка широко резонира с битовото политиканстване. Но тя е несъвместима с изконните черти на революцията – стихийност на събитията, липса на координация, преобръщане на утвърдения порядък. И не на последно място – със сивата реалност, че полезрението на политическите актьори често е ограничено, действията им – недообмислени или въобще ирационални, а последствията от тях – непредвидени.

Една стандартна опростенческа интерпретация, популяризирана от хора с голям социален капитал и тесен кръгозор, разглежда началото на Майдана в геополитически контекст. Накратко тази версия гласи: Западът тласка Украйна в своята орбита („Всичко е по вина на НАТО!“), „проруският“ ѝ президент се противопоставя на това, а „прозападната“ част от населението на Украйна въстава срещу него, тласкайки и бездруго разделената страна към гражданска война.

Реалните събития, които предшестват Евромайдана, нямат нищо общо с подобна карикатурна картина. Янукович съвсем не е толкова „проруски“, колкото го рисува популярното въображение, а евроинтеграцията в крайна сметка не е доминиращият мотив на протестите. Разделението между „Изток“ и „Запад“ вътре в самата Украйна е в голямата си част медийна проекция. НАТО пък няма съвсем никакво отношение към тези събития – централният външен актьор в случая е ЕС, но към този момент неговият „геополитически“ интерес към Украйна е, меко казано, хром. Една по-удачна реконструкция на събитията, които водят до революцията, изисква повече внимание към самата Украйна, към ограничената рационалност на политическите актьори и политико-икономическите взаимовръзки между тях.

„Престъпността беше получила своя президент“

След проваления опит за електорална манипулация през 2004 г. Виктор Янукович се завръща в украинската политика с гръм и трясък шест години по-късно и печели президентските избори, този път в открито и конкурентно съревнование. По ирония на съдбата кампанията му е менажирана от Пол Манафорт – онзи, който по-късно ще ръководи кампанията на Доналд Тръмп в САЩ.

Янукович заменя на президентския пост един друг Виктор – Юшченко, който по ред причини се оказа провалена реформаторска надежда. Новият Виктор символизира приемственост вместо промяна. А освен това е стереотипна посткомунистическа мутра. Той е двукратен затворник и издънка на олигархичните кланове от Донецк, а използването на бандитски прийоми в политиката му иде отръки. По време на неговата администрация корпоративният рейд достига небивали размери – според неправителствени организации около 7000 бизнеса стават жертва на изнудване или принудително изземване. 

Близки до президента субекти натрупват приказно богатство за рекордни срокове. Синът на Янукович – Олександър, дипломиран стоматолог с нито един излекуван зъб през живота си, се нарежда сред най-богатите хора в страната и само в периода между април и октомври 2013 г. магически утроява състоянието си от 187 на 510 млн. долара. Плячкосването на държавния бюджет достига такива размери, че международната платежоспособност на страната е под въпрос.

В същото време администрацията на президента започва да затяга обръча около съдебната власт, на практика анулирайки всички политически свободи, извоювани от гражданския сектор в периода 2004–2010 г. На 1 октомври 2010 г. Конституционният съд на Украйна отменя конституционната реформа от 2004 г., която значително ограничава компетенциите на президента и засилва ролята на парламента. През октомври 2011 г. Юлия Тимошенко, някогашната премиерка и основният политически конкурент на Янукович, набързо е осъдена на 7 години затвор. Политиката на Украйна е доминирана от омраза и противопоставяне. „Престъпността беше получила своя президент… По онова време Украйна ми изглеждаше като една голяма противна рана“, спомня си писателката Таня Малярчук в сборник с есета от 2014 г.

ЕС срещу ЕврАзЭС

Трагично съвпадение е, че отговорността за ключови външнополитически решения пада именно върху най-безотговорния и некомпетентен президент, който независима Украйна е имала. От 2009 г. нататък ЕС води нова политика, с която да регулира отношенията си със страните на изток от границите на Съюза след двата големи рунда на разширяване – т.нар. Източно партньорство. Тази политика официално цели да изгради „кръг от държави, които споделят основните ценности и цели на ЕС“. Неофициално това е опит да се тегли чертата на разширяването и да се намери по-минималистична форма на сътрудничество с европейски страни, смятани за неспособни да се реформират и да станат пълноправни членове на Съюза – Армения, Грузия, Молдова, Украйна. 

Тази минималистична рамка включва подписване на т.нар. двустранни споразумения за асоцииране, които обхващат свободна търговия, регулаторно напасване и по-тясно сътрудничество в определени ключови области. Но в нея няма почти нищо от дълбокото взаимно обвързване, характерно за предприсъединителния процес, през който минават България и другите страни. Дори обемът на Споразумението говори сам за себе си: документът е под 1000 страници, докато пълноправното членство в ЕС предполага приемането на законова рамка, надхвърляща 80 000 страници (т.нар. acquis communautaire). И най-важното, при асоциирането изрично липсва перспективата за членство.

Няколко години по-късно Русия лансира собствен проект за регионална интеграция – Евразийски икономически съюз (ЕврАзЭС), първата стъпка от който е Митнически съюз. По думите на самия Путин, този съюз е частично проектиран по модела на ЕС и е насочен към страните от бившия СССР, в това число и Украйна. За нея обаче обвързването с такъв проект е неатрактивно и проблемно. Външнотърговското салдо на Украйна с много от другите бивши съветски републики и без отпадане на митата е отрицателно, а делът на двустранната търговия с Руската федерация (РФ) стремглаво пада от десетилетия без каквато и да е политическа намеса. С други думи, като относителна тежест двете страни стават икономически все по-малко важни една за друга. 

Ключовият внос на Украйна от Русия – енергийните ресурси, може безпроблемно да продължава и без по-тясно търговско обвързване. На всичко отгоре руската икономика има сериозни структурни дефицити, произтичащи от огромната тежест на въглеводородите. Валутата ѝ е нестабилна по същата причина. Русия няма потенциала да бъде пълноценен интеграционен център за региона, затова ЕврАзЭС е движен най-вече от хроничното самонадценяване на кремълските властелини. В официалната външнополитическа концепция на РФ от 2012 г. те нескромно се самоопределят като представители на „един от най-влиятелните и конкурентоспособни центрове на съвременния свят“.

На този фон дори повърхностното обвързване с огромния европейски пазар, предвидено в Споразумението за асоцииране, е значително по-привлекателно от украинска гледна точка. В Москва въпреки това смятат, че в Киев на власт е „нашият кучи син“, както се изразява анонимен представител на Кремъл. Квалификацията е точна, доколкото Янукович е персонаж, много близък и разбираем за руската върхушка – социализиран в късния СССР, издигнал се в анархичния криминален свят на 90-те, циничен, алчен, безскрупулен, смятащ държавните институции за частна собственост, а демокрацията – за куха фасада. Украинските институции пък са пълни с руски колаборационисти и агенти. Освен това Янукович прави съществени отстъпки на Русия още в първите месеци на президентството си: през пролетта на 2010 г. подписва с Дмитрий Медведев споразумение, което автоматично удължава стационирането на Руския черноморски флот в Севастопол до 2042 г.

В Кремъл обаче не отчитат, че от самото си стъпване на власт администрацията на Янукович няма каквото и да било намерение да се присъединява към Митническия съюз на Русия, макар и да избягва открити изявления в тази посока. А двустранната работа с ЕС върви на пълни обороти въпреки многото опасения от европейска страна. В Брюксел с основание смятат, че интересът на украинските управляващи към асоциирането е единствено от финансово естество, а институционалното сътрудничество и правовата държава са им последна грижа. Но все пак Украйна е държавата, която най-бързо изпълнява техническите критерии. След пет години преговори споразумението е готово за подписване на планираното заседание на Европейския съвет във Вилнюс в края на ноември 2013 г.

В месеците преди заседанието Москва засилва натиска върху Янукович, използвайки смесица от икономически шантаж, импортни ограничения, внезапни проверки на товари, заплахи и опити за подкупване. Реториката на Кремъл ескалира. В редица драстични обвинения, традиционно съдържащи резервираност към НАТО, руският дипломатически корпус представя Източното партньорство като мащабна геополитическа интрига, насочена срещу Русия и поставяща пред свършен факт страни като Украйна.

Тази реторика, меко казано, не отговаря на истината, като се има предвид тогавашната липса на задълбочен интерес към Украйна от страна на ЕС. Съюзът си има достатъчно главоболия заради катастрофалните асиметрични ефекти, които еврото създава между страните от Северна и Южна Европа, и заради грешната стратегия за справянето с тях. На този фон отношенията с Украйна и постсъветското пространство изглеждат като третостепенен проблем. Източното партньорство и бездруго не е амбициозен проект: бюджетът му е малък, посветен му е ограничен административен капацитет, а имплементацията му изцяло зависи от политическата воля на местните правителства в целевите държави. Това е един бавен, бюрократичен и дългосрочен инструмент, който няма потенциал да бъде използван за натиск в кризисни ситуации.

Непредвидените последствия на „бързите пари“

Междувременно Украйна е в тежка икономическа ситуация. Годините на некомпетентно управление и плячкосване са довели страната до тежки бюджетни проблеми. Балансът по текущата сметка е алармиращ, а външнотърговският баланс допълнително се влошава заради наложените от Русия ограничителни мерки. Янукович спешно трябва да попълни бюджета, за да си осигури нов мандат на президентските избори през 2015 г. Бавната, дългосрочна и изпълнена с условия политика на Брюксел започва да му дотяга, както и Международният валутен фонд. Организацията предлага на Украйна кредит от 15–20 млрд. долара, който в краткосрочен план да подсигури ликвидност на държавния бюджет, но също го обвързва с провеждането на отдавна належащи реформи в енергийния и банковия сектор. Освен това „краткосрочно“ в речника на Вашингтон означава месеци, дори тримесечия, а в представите на Янукович това е далечно бъдеще с оглед на субективната му нужда от „бърз кеш“.

В същото време Путин прави контраоферта: 15 млрд. долара незабавен кредит от руски банки директно към украинската държава, както и „промоционално намаление“ на цената на газа с 268,50 долара за всеки 1000 куб.м. Това предложение сякаш е сервирано на сребърен поднос, защото липсват каквито и да е искания за дълбоки вътрешни реформи. Но разбира се, има и дребен шрифт. 

Първо, сделката предпоставя, че редица стратегически обекти в Украйна ще бъдат приватизирани от руска страна – излишно е да се казва – с участие на „правилните хора“. Второ, Украйна трябва незабавно да се откаже от асоциирането с Европейския съюз. Тези условия са далеч по-драконовски, отколкото на Международния валутен фонд, но Янукович, заинтересован единствено от опазването на собствената си власт, приема. След две потайни срещи с руския президент при закрити врата реториката на управляващата Партия на регионите прави обратен завой от проевропейска към евроскептична. На 21 ноември 2013 г., само една седмица преди заседанието във Вилнюс, на което Украйна по план трябва да подпише споразумението, украинското правителство обявява, че се оттегля от процеса.

С това Партията на регионите подписва собствената си присъда. Протестите срещу оттеглянето от споразумението започват броени часове след обявяването на решението и в следващите месеци се разрастват и ескалират, а партията де факто се саморазпуска. Украйна е доведена до най-тежката държавна криза в новата си история. Най-трагичното е, че всичко това се случва като непредвидено последствие от безхаберната двойна игра, която украинският президент се опитва да играе, за да извлече краткосрочна политическа изгода, както и от патологичната му неспособност да взема стратегически решения. Защото оттеглянето от преговорите с ЕС само по себе си не е водено от „геополитически“ съображения. Украинската върхушка не изгаря от желание да влиза във васално съглашение с Москва. Дори след ноември 2013 г. Янукович е пределно внимателен да не дава на Путин никакви конкретни обещания. През следващите месеци той всячески се опитва да отклонява натиска от Кремъл и да протака разговорите за присъединяване към Митническия съюз с нонсенс предложения, двузначни изказвания и недомлъвки.

Европейският съюз пък остава в пасивна роля чак до февруари 2014 г. Отказът на Янукович хваща ЕС неподготвен. Единствената обратна връзка, която Брюксел първоначално дава на Киев, е, че „при добро желание вратите остават отворени“. В кулоарите на европейските институции не един и двама смятат, че отпадането на споразумението е неочакван подарък въпреки пропилените пет години, прекарани в преговори. Защо му е всъщност на Съюза да се обвързва с гангстер като Янукович, бил той и легитимно избран президент? Натискът от Москва и радикализирането на реториката ѝ пък се приемат с повдигане на рамене и с типичните за ЕС формални декларации.

Самата Русия ясно заявява намеренията си да откаже Янукович от ЕС, каквато и да е цената. Но московската политика спрямо Украйна не е ръководена от стратегически или икономически съображения, а от традиционната имперска арогантност на центъра към бившата периферия. Русия надценява собствената си притегателна сила и отказва да види нежеланието на киевските елити да се обвържат с неблагонадеждните ѝ проекти. А на всичкото отгоре Кремъл се увлича от собствената си пропаганда и започва да привижда в плахите европейски политики агресивна конспирация срещу собствените си интереси.

Накратко, прелюдията към Евромайдана е една трагикомедия от грешки, най-сполучливо обяснима като политикономия на безхаберието и късогледството.

(Следва продължение)

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/istinskata-bitka-zapochna-rosenets-2-e-sega/

Политическата акция на „Да, България“, при която гумена лодка акостира на плажа до лятната резиденция на Ахмед Доган, беше символен опит да се отвоюва държавата от мафията. Същинският е сега, когато промените в Конституцията и в още няколко закона трябва да бъдат осъществени чрез кадровия подбор – в органите на съдебната власт, в новата антикорупционна комисия, в регулаторите и в службите. Преосноваването на държавата започва от нейните институции. 

Това е истинската битка, която предстои, а не словесните атаки по телевизионни студиа и пред камерите за фактури за газ, „левче“ за бензин, за външен министър или кога да е ротацията. В сражението „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ залагат политическото си бъдеще и шанса да докажат, че са способни да се преборят за върховенството на правото, и да си върнат избиратели, обърнали им гръб заради „сглобяването“ с Бойко Борисов и особено с Делян Пеевски. 

Възможно ли е?

Опраскване 2.0 на хоризонта или…?

Съдебната реформа може да бъде опраскана чрез ново прааас – когато ДПС и ГЕРБ заплашиха с предсрочни избори за Народно събрание заедно с европейските в началото на юни. Статуквото се ядоса на меморандума, предложен от ПП–ДБ на официалния партньор във фактическата коалиция ГЕРБ–СДС. Партиите на Бойко Борисов и на Ахмед Доган го приеха като ултиматум и извиване на ръце, а от ПП–ДБ обясниха, че е начало на преговори. 

Ако има избори 2 в 1, „вероятността новият главен прокурор и новият председател на Върховния административен съд да бъдат избрани от сегашния състав на Висшия съдебен съвет се повишава неимоверно“, прогнозира във Facebook директорката на Българския институт за правни инициативи Биляна Гяурова-Вегертседер. Голяма е и вероятността работата си да продължат регулатори с изтекъл отдавна мандат, от чиито решения зависи всеки български гражданин и всеки бизнес. А това означава, че в тях ще бъдат запазени позициите на ГЕРБ и ДПС или по-скоро на Бойко Борисов, Делян Пеевски и уплътняващите ги обръчи. От това може да се предположи, че предстоят и други афери, подобни на „Червеи“, „Двете каки“, „Осемте джуджета“, „SS Club“ на Нотариуса, както и че ще има търговия с постове и влияние, ще има и натиск върху правосъдието.

Цялата мръсна пяна на аферите излиза при изслушванията във временната парламентарна комисия, създадена за изясняване на обстоятелствата около убийството на Мартин Божанов – Нотариуса. И макар че осмелилата се първа да съобщи за натиска върху нея съдийка Владислава Цариградска каза пред депутатите, че „мафия не се бори с публично изслушване на свидетелите на мафиотските действия“, все пак публичното осветяване на мафиотизацията на съдебната система е от огромно значение за обществената подкрепа за тази битка. Досега гражданите чуваха предимно от политици и неправителствени организации за поръчковите дела, за прокурорските бухалки и рекетираните бизнесмени, за подкупните съдии. 

Сега обаче за първи път излизат и говорят магистрати, хора от съдебната система, и разказват „зловещи неща“, по определението на прокурор Невена Зартова. И нито един от последните двама главни прокурори, а също и настоящият изпълняващ функциите не са извадени пред скоба в този трилър, в който единственият труп е на върховенството на правото. Големите въпроси са ще назоват ли изслушваните магистрати имена на политици и ще бъде ли повикан за изслушване Делян Пеевски, след като председателят на комисията Никола Минчев от ПП заяви, че няма пречка това да стане.

За разлика от декември 2015 г., когато статуквото удари по законодателните промени още при гласуването им, този път заплашва да го направи, преди да бъде приложен механизъм за номинации и одобрение на кадрите. Вулгарният публичен език на Пеевски показа, че в ДПС са се разбеснели заради меморандума, който не им отрежда „квота“ в съдебната власт, нито в регулаторите, за каквато говореше преди време бившата председателка на ПГ на ГЕРБ Десислава Атанасова (настояща конституционна съдийка). 

Христо Иванов и олигарсите зад него искат да вземат прокуратурата. Имаше добри разговори за Конституцията – как всичко ще е прозрачно, но Христо Иванов излъга. Христо Иванов пи мазно турско кафе и седеше в скута ми, докато се случи Конституцията, и всички идваха час през час, докато направихме промените, които са важни за България! Сега ще ми казва, че пак ще извади темата ДПС. ДПС крепи това правителство девет месеца. Маските паднаха, Христо, приятелю мой. Всичко свърши!

После Пеевски поиска очна ставка с Христо Иванов, за да стане ясно, че са водени разговори за различни назначения. Сред тях и на бившия прокурор и заместник-министър на правосъдието Андрей Янкулов от Антикорупционния фонд за главен прокурор или за шеф на Комисията за противодействие на корупцията и на настоящия прокурор Сава Петров за негов заместник. Иванов отрече да са водени такива разговори, коментирайки, че Пеевски е самовзривил опита на ДПС да се препозиционира като приемлива партия.

Това ще бъде решение на бъдещия Висш прокурорски съвет и аз много държа на това. Как ще изберем прокурорски съвет, е наистина много важна тема, политическа, която никой не би трябвало да изненада, че е във фокуса на моето внимание, нали така? Но ако бъдещият Висш прокурорски съвет избере някой с профила на г-н Янкулов, мисля, че ще бъде много добре за България, защото ако някой с профила на господин Янкулов беше избран, нямаше да има Нотариуса, нямаше да има „Осемте джуджета“, щеше да има реално разследване. Да, темата е следващият главен прокурор да не бъде както главния прокурор, който беше избран по времето на доминацията на ГЕРБ и ДПС – Гешев и Цацаров. Ако по мое време бяха избрани такива главни прокурори, аз бих си мълчал, бих бил по-кротък.

Ултиматум или (добро) начало

От известно време лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов настояваше за коалиционно споразумение, но ето че ПП–ДБ изпревариха и предложиха проект на такова, но с условието, че ако не се приеме, следват избори 2 в 1 (за български и европейски парламент в началото на юни 2024 г.). Направиха го еднолично, без предварителни разговори с ГЕРБ (и с ДПС), и поставиха на масата предложението си за скрепяване на съвместното управление. 

В продължение на 9 месеца лидерите на ПП–ДБ бяха подложени на критиките и недоволството на избирателите си заради това, че с приобщаването на ДПС и ГЕРБ към конституционното мнозинство са отстъпили от каузални цели, довело и до избор на подуправител на БНБ, номиниран от ДПС – Петър Чобанов. Експанзията на политическия терен на санкционирания заради корупция от САЩ и Великобритания председател на ПГ на ДПС Делян Пеевски е сред основните причини за гнева. Медийното му (само)утвърждаване като говорител по основните теми на управляващото мнозинство също отблъсква избиратели от ПП и ДБ. 

И докато Христо Иванов се конфронтира с Пеевски, съпредседателят на ПП Кирил Петков предлага „всички малко да се успокоят“ и да укротят емоциите. Трудна работа – развали се рахатлъкът на Бойко Борисов, който формално е ядосан заради несъгласувани назначения, извършени във финансовия сектор, както и заради сливането на НАП и митниците. Последното беше обявено наскоро от Министерството на финансите и ръководството на митниците беше тутакси променено.

Кой съгласува смяната в Агенцията за държавен финансов контрол? В кой меморандум е записано това, ДНСК, БАБХ, митниците? От една и съща партия, еднолично, в разрез на всичко, което е разписано в този меморандум… Независимите регулатори са независими, не се парцелират между Борисов и Петков. Категорично не сме склонни да приемем предложението на ПП–ДБ.

И това – казано от политик, чиято партия обсеби регулаторите. Но Борисов е ядосан, тъй като с меморандума ПП–ДБ го карат да направи избор – с тях или с ДПС. Труден избор в ситуация, в която той отдавна не е лъвът в българската политика, а е по-скоро уморен от дългото управление и притискан и отвън, и отвътре. Европейският съюз е различен след войната на Русия с Украйна. Различна е и Европейската народна партия, където Борисов винаги се е хвалил с добрите си контакти. Но откритият съюз с ДПС – партия, чийто фронтмениджър е лице, санкционирано за корупция, е труден за преглъщане от евроатлантическите партньори. Още по-малко възможен е управленски съюз с проруски политически сили. 

В настоящата ситуация Борисов няма как да прави онези толкова успешни прикляквания и на Изток, и на Запад, с които обичаше да се хвали, самоизтъквайки дипломатическия си усет. Завоите в днешната геополитическа ситуация не са приемливи, още повече в светлината на силно промотирания му в последните 9 месеца евроатлантизъм.

Предсрочните парламентарни избори няма да променят настоящото разпределение на силите в парламента. Така че по-вероятно е прагматикът Борисов да седне на масата на преговорите, осъзнавайки, че сегашната конфигурация е безалтернативна.

Механизъм за назначения и хоризонт от 4 години

Какво обаче е записано в меморандума, който толкова ядоса Пеевски и Борисов? Като всеки проектодоговор, и този съдържа повече, отколкото ще остане при подписването му от лидерите на коалициите. Лайтмотивът в него обаче е подробно разписаният механизъм за назначения в регулаторите, а също и споменатият за първи път публично хоризонт за пълен мандат.

Ключов е следният текст:

5.3.3. За целите на постигане на необходимото мнозинство от 2/3, страните ще оценят съвместно номинациите на други парламентарни групи и координирано ще подкрепят съответен брой кандидати, които в най-голяма степен съответстват на изискванията на конституцията и закона и принципите по параграфи 5.3.1 и 5.3.2, както и 2.1 и 2.2 по-горе.

Това означава, че и пресяването на кандидатите ще става като гласуването – заедно и координирано, а не като в случая с избора на конституционни съдии, при който всяка от двете коалиции предложи свой кандидат и после мнозинството гласува. Този механизъм означава, че процесът с номинациите може да се проточи, но също така е гаранция за обща политическа отговорност и недопускане на компрометирани фигури. Затова е и забраната за плаващи мнозинства – любим похват на ГЕРБ. 

2.6. Забрана за плаващи мнозинства и зачитане на равнопоставеността на страните. Страните се ангажират да не разчитат на плаващи мнозинства и да не прибягват до договорки с други парламентарни сили за съответни техни действия и бездействия, насочени към осигуряването на избор на кандидат против обоснованите и навременно повдигнати възражения (вето) на другата страна. При спазване на принципите в параграф 2.2 за политическа неутралност, страните ще осигурят постигането на равно разпределение на броя кандидати, избирани за членове на съответния орган. Случаите, в които някоя от страните предложи да бъде избран кандидат на друга парламентарно представена партия, се отчитат за номинация на съответната страна, която прави предложението, и не водят до промяна на съотношението между страните.

Ако ГЕРБ иска и ДПС да има номинации, ще трябва да им отстъпи от своя дял. Има и някои неща, също толкова важни, колкото и механизмът за избор, и това са възможността сред номинираните да има представители на неправителствени организации, както и подробно разписаните проверки за интегритет. Тяхната тежест при избора е голяма.

2.8. Право на вето. Всяка една от страните има право да наложи вето на така предложените кандидати от другата страна, при условие че по време на изслушванията и проверката за интегритет са открити факти и данни за действия, които биха сериозно накърнили доверието в институцията, за която даденият кандидат се е кандидатирал. Страните действат добросъвестно и подхождат с уважение към всички кандидати и опазват тяхното достойнство.

Може ли да се мине без гласовете на ДПС при обновяване на регулаторите, след като с промените в Конституцията беше вкарано мнозинство от 160 гласа за избора? Преди това например председателят на Комисията за защита на конкуренцията се избираше с обикновено мнозинство. 

Трудно, но не и невъзможно. Дебаркирането започна.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/vse-po-uyutno-predi-rotatsiyata/

Нов тътен друса сглобената по нетрадиционен начин 2+1 власт на България, където „две“ е динамична конструкция – ту е ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС, ту пък ГЕРБ–СДС и ДПС. Формално е ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС. Шумът не е заради опасност от разпадане, както се опитват да внушат ангажираните със специалните ефекти, включващи и протести, а поради наместване на чарковете. Договарят се нови позиции и от ГЕРБ демонстрират, че са хората с пръст на детонатора за стабилността на управлението. ДПС помагат.

Пиротехнически ефекти

Така беше и преди приемането на бюджет 2024, когато на външни наблюдатели им се струваше, че аха-аха сглобката ще се разтури. Поради големите интереси при разпределяне на 24 млрд. лв. бюджетни разходи положението беше сеизмично. Но след като министърът на финансите Асен Василев прие поисканото от ГЕРБ и ДПС, а депутатите от евроатлантическото мнозинство гласуваха, трусовете спряха. 

Сега предстои не просто ротация на премиери и минимални промени в състава на правителството, които неизбежно ще се осъществят през март, но и договарянето на десетки позиции в регулатори и в съдебната система. Извиването на ръце в управляващото мнозинство заради ротацията включва всякакви методи, в това число размразяване на работата на блокирания Столичен общински съвет (СОС) с избора на председател. СОС гласува вчера председател до края на юли да е Цветомир Петров от ПП–ДБ–„Спаси София“. Петров беше избран след осмия опит, но и след заканата на Борисов, изпусната тази седмица – „защо да няма нови [местни – б.а.] избори в София“. Така в един ден беше избран председател на СОС и на масата беше сложена заявката на ГЕРБ да получат Външното министерство, след като Мария Габриел бъде избрана за премиер. Най-вероятно ще го получат – ако не стане, значи са договорили други постове. 

Раздорът

Че бившата еврокомисарка иска да съвместява поста министър на външните работи с министърпредседателския, в политическите среди е известно от поне два месеца. В приетата в края на май 2023 г. Декларация за национално отговорно управление на ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС e записано:

Министър-председател за първия период от 9 месеца ще бъде акад. Николай Денков, а Мария Габриел – заместник министър-председател и министър на външните работи, а за втория период от 9 месеца министър-председател ще бъде Мария Габриел, а акад. Николай Денков – заместник министър-председател.

Настоящият премиер не желае да поеме поста министър на образованието и науката, какъвто е бил в три кабинета – два служебни и един редовен. В коалицията ПП–ДБ дори имаше идея за създаване на ново министерство, след като бъде избран за вицепремиер. Сега се оказва, че МВнР е министерство, което ПП–ДБ настоява да получи. Позицията на Николай Денков е ротацията да продължи, както е била договорена, и след това да се види дали може да се постигне пълен мандат, като за целта ще бъде подготвена управленска програма до края на мандата. Сега такава има до края на 2024 г.

Аз не искам поста на външен министър като такъв, но искам гласът на ПП–ДБ да е достатъчно силен, така че да се чува в чужбина.

За по-малко от 9 месеца като премиер академикът показа добро възпитание, здрави нерви, но най-важното – срещна се с европейски лидери и има своите заслуги (не министърът на вътрешните работи Калин Стоянов) за първия етап от приемането на България в Шенген по вода и въздух, подготвяйки и същинския с очаквана дата за приемането по суша. Денков се срещна с френския президент Макрон на погребението на един от архитектите на ЕС – Жак Делор. Разговаря на четири очи с германския канцлер Олаф Шолц в Брюксел, наскоро се видя с датската премиерка Мете Фредериксен, а тази седмица – и с министър-председателя на Нидерландия Марк Рюте, насърчил България за еврозоната и Шенген.

Присъединяването на България към европейския валутен съюз от 1 януари 2025 г. е все по-видимо, шансовете за Шенген са реални, въпреки че парламентарните избори в Австрия, която се противопоставя на разширяването, ще се проведат най-късно през септември. Тези (вероятни) успехи носят своите дивиденти за партиите – и във вътрешен, и във външнополитически план. ГЕРБ биха могли да си припишат заслугите за еврото – управителят на БНБ Димитър Радев, преизбран миналото лято за втори мандат на поста, е тяхна номинация. България влезе в Европейския валутен механизъм (ERM II), известен като „преддверието за еврото“ в последната година от третото правителство на Борисов. На министъра на финансите, в случая Асен Василев, е отредена доста по-скромна роля. 

Мария Габриел ще бъде премиер от партия, принадлежаща към най-голямото политическо семейство в ЕС – ЕНП, на което проучванията отреждат първо място след евроизборите през юни. Нейните контакти като бивш еврокомисар, активността ѝ като външен министър и синхронът между нея и Денков могат да бъдат отчетени като успехи. Но ГЕРБ не направи никакъв пробив за Шенген по време на трите редовни правителства на Бойко Борисов.

Освен обявилия, че ще напусне правителството и поста министър на здравеопазването Христо Хинков, сериозни промени няма да има. Една от причините е, че още при първоначалното сглобяване някои министри не са били на ПП–ДБ, както се разбра преди време за министъра на вътрешните работи Калин Стоянов. „Подаден“ от Борисов, одобрен от Пеевски. 

Министрите на ресурсните министерства пък продължават политиката, позната от времената на Бойко Борисов. Наскоро Mediapool.bg съобщи, че дни преди Коледа Агенция „Пътна инфраструктура“ е разпределила няколко милиарда с обичайни и известни от времето на ГЕРБ победители. А вчера лидерът на ГЕРБ каза, че в държавния тец и в мини в Маришкия басейн ще бъдат налети нови 160 млн. лв., договорени на среща между него, премиера Николай Денков, съпредседателя на ПП Кирил Петков и председателя на ПГ на ДПС Делян Пеевски. Иначе, ТЕЦ „Марица-изток 2“, която рано или късно ще спре работа заради края на въглищната индустрия, щяла да фалира. Със 150 млн. лв. ще бъдат подкрепени и протестиращите земеделски производители.

Приятелски, уютни разговори

Ето такива договорки се правят в кабинетите в парламента, скрито за журналистите, които нямат достъп до кулоарите, след като депутатите се преместиха в сградата на Партийния дом. За тях съобщи Борисов, по-късно го подкрепи и Пеевски. Не се обади никой от лидерите на ПП–ДБ.

Вчера с Кирил Петков близо три часа сме били заедно в моя кабинет – приятелски, уютен разговор. Всеки ден г-н Петков, Христо Иванов, когато е тук, Атанас Атанасов, Делян Пеевски идват и обикновено Делян Пеевски идва с Кирил Петков и водят изключително приятелски разговор. Данчо Цонев [Йордан Цонев от ДПС – б.а.] и Асен Василев са неразделни. Даже аз два месеца не си говорих с Кирил Петков и ми го доведе Данчо Цонев да ми го сдобрява.

Ето така го обясни Борисов, раздразнен от телевизионно интервю на Лена Бориславова от ПП, в което тя обясни подкрепата на ДПС чрез ГЕРБ. „Искат да ползват целия комфорт на подкрепата на ДПС, а в същото време да излиза, че аз я осигурявам. Това няма да се случва повече“, каза лидерът на ГЕРБ. По-късно, запитан кой му е по-близък – Кирил Петков или Борисов, Пеевски отговори:

Приятелски, политически и двамата са ми много близки. Много ги обичам и двамата.

Независимо от публичните изявления изглежда, че либералите от ПП са намерили път към либералите от ДПС и дистанцията отдавна е скъсена. От ПП–ДБ се мръщят на въпроса какво правят ДПС на всички разговори между двете сили в номиналната сглобка, използвайки различни опорки. Едната е, че партията на Доган подкрепя някои приоритети (твърдят го от „Демократична България“). Другата е, че Движението е заедно с ГЕРБ (любима теза на „Продължаваме промяната“). А всъщност в триъгълника на властта го покани именно коалицията ПП–ДБ, в името на „конституционното мнозинство“. И едните, и другите изчакват журналистите да се уморят да питат, тъй като участието на ДПС и глаголенето на санкционирания за корупция по закона „Магнитски“ Делян Пеевски вече е по подразбиране.

Какво показва „издайническото“ споделяне на информация от Борисов пред камерите и микрофоните? Решенията се вземат в много тесен лидерски кръг. Уверенията, че Денков и Габриел правят оценка на министрите, не са правдоподобни – парламентът, дори не парламентът, а партийните лидери имат думата. 

Как ще бъдат излъчени първите номинации за регулатори в такъв случай? Никой в управляващата коалиция не говори за механизъм за такъв кадрови подбор – чуват се само политически заклинания, че ще бъдат избрани професионалисти, които се ползват с обществена подкрепа.

Става все по-уютно. И е стабилно.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/g-n-magnitski-stana-whistleblower/

… И Делян Пеевски застана с вдигнат юмрук срещу президентството и призова прокуратурата да посочи корумпираните на „Дондуков“ 2. А президентът отговори с неизбежна самоотбрана – политическият му проект „Трети март“ е на път. Напомня ли този абсурд на нещо познато, обаче с обратен знак? Под президентския юмрук през 2021 г. се роди „Продължаваме промяната“. Прокуратурата тогава беше бухалка, сега се е смалила до пинчер, но все така е като сляпа къртица за куче-касичките във властта.

Информационната опаковка е следната: 

Председателят на ПГ на ДПС Делян Пеевски [отправи] питания към главния прокурор, главния секретар на МВР и шефовете на ДАНС и Комисията за противодействие на корупцията за „Кешгейт“ – пътя на Копринката и „касиерите“ на президента [Сотир Ушев и Николай Копринков – б.а.]. 

Нито една политическа сила не е питала същите тия служби дали корпулентният разобличител е касиер на Сараите. Но пък той пита прокуратурата защо няма информация за дела с висок обществен интерес. Без майтап.

Знамето

Да видим правилно ли сме разбрали. В страната на лъжците абсурдите са истина. 

Един човек, неизвестно как сдобил се с диплома по право от Югозападния университет; неизвестно как станал лидер на партийна младежка фракция (Сакскобургготски така и не обясни механизма); неизвестно как станал заместник-министър, при това най-младият в историята на България, само на 25; неизвестно как – невидим „съдружник“ в банка, предпочитана от куп държавни фирми; неизвестно как свързани с него фирми печелят големи обществени поръчки; неизвестно как станал мултимилионер; неизвестно как за малко да оглави вътрешната сигурност… 

Тези и други неизвестни не впечатлиха нито една българска институция, но пък САЩ го удостоиха със санкции за значима корупция, наложени по Глобалния закон „Магнитски“. 

Сега същият този човек заплющява като знаме срещу българската корупция. Нищо по-обезсърчаващо за гражданското общество – защото тези, които се самономинираха за знамена срещу корупцията и така влязоха в политиката, мълчат. И мълчейки, си партнират с Пеевски. Ами президентът, комуто гласовете на ДПС помогнаха и който никога не назова – и не назовава – Пеевски като част от „дълбоката държава“?…

Ефектът

Ефектът от акцията на Делян Пеевски е изчислен. На първо място, печелят президентът и неговият политически проект Движение „Трети март“. Такава търговска марка вече е регистрирана преди повече от месец, съобщи „24 часа“. 

Да те посочи Пеевски за „мистър Кеш“?! С такива обвинители защитници не са нужни и така за самия Румен Радев случаят беше сгòден да потвърди алтернативата – и той го направи:

Българите очакват реална политическа алтернатива, която да се противопостави на взаимното изпиране и индулгенция на корупционните скандали. Алтернатива, която да върне нормалността и европейската перспектива за България.

Румен Радев е първият президент, чиито съветници биват често замесвани в корупционни и лобистки скандали, също и сочени като активно кадруващи по време на служебните правителства: Пламен Узунов – в МВР, вездесъщият Копринков – първо за втория ешелон, после къде ли не. Но заради брандинга му като „борец срещу статуквото“, с което влезе във втория си мандат, тези афери не го опръскаха особено. Не повече от уклона му към Москва. 

Атаката на Пеевски дискредитира онези, които са омразни (и) на Радев – ПП–ДБ, и на практика окарикатури каузата им „Антикорупция“, с която станаха така симпатични на гражданите. Съпредседателят на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков единствен от лидерите на управляващото мнозинство направи коментар, но не на действията на Пеевски, а на реакцията на президента:

Чух внимателно думите на президента, той каза, че иска да сезира органите. Моят въпрос към него е: кои органи да сезираме? Ние отдавна искахме да реформираме ДАНС, знаете, че премиерът Денков даже имаше предложение за смяна на шефа на ДАНС, но тази смяна беше блокирана точно от президента. И тук въпросът е как си мисли, че ще бори корупцията със старите нереформирани служби, които реално не са постигнали нищо до този момент.

В действителност от ПП–ДБ нямаше проекти за реформа на службите – освен намерения за смяна на директора. Но не срещнаха и подкрепата на ГЕРБ и ДПС дори и след като един доклад на ДАНС, оказал се справка, бе използван от ГЕРБ, БСП, „Възраждане“ и ИТН като основание за отмяна на машинния вот на първия тур на местните избори. Въпросната справка бе подписана от зам.-председателя на ДАНС Деньо Денев, известен като кадър на ГЕРБ, когото назначеният от президентските управления директор на ДАНС Пламен Тончев отказа да смени.

Псевдонападението на Пеевски над Президентството разсея облаците над главата на министъра на финансите Асен Василев, надвиснали заради „Чаталджагейт“. Председателят на ПГ на ДПС обяви, че държавният глава трябва да се появи на политическия терен и да обяви своя политически проект, както и да се откаже от своя имунитет:

Според мен има много касиери, много касиери. Има много малки кученца, които влачат плячка в тъмната институция. Ако има въпроси, аз съм винаги наличен да отговоря. 

Има. Къде са големите песове?

* Думата (англ. whistleblower) стана нарицателно след разкритията, направени преди години от хора като Джулиан Асанж и Едуард Сноудън.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/bulgarskiyat-kazan-i-es/

ЕС е затвор, а само България не може да направи референдум, за да излезе от него, горещеше се навремето лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов, но четири години по-късно вече не иска напускане на „затвора“, а група в Европейския парламент (EП). Същото, към което се стремят и други крайнодесни партии във Франция, Италия, Австрия, Белгия, Испания и Португалия. Възходът е видим и в другата част на Европа – в България и в Румъния, Хърватия, Естония. В Германия напрежението ескалира в многохилядни протести, когато се разбра, че неонацисти и членове на крайнодясната „Алтернатива за Германия“ са обсъждали планове за депортиране на милиони германци с чуждестранен произход.

Те не искат разпад на ЕС, те искат да управляват ЕС, за да го променят. Недоволството на гражданите, обезпокоени от войната в Украйна, тъй като са засегнати от нейните икономически последици, налива бензин в реториката им. Тя вече не е откровено проруска, колкото евроскептична, а в последните месеци връх отново взема антимигрантският вектор – една от най-дълбоките разделителни линии в европейските общества. От 2014–2015 г. насам, когато военните конфликти в Близкия изток и Северна Африка предизвикаха невиждани емигрантски вълни към Европа, този натиск не е спирал и темата за мигрантите поляризира обществото.

Жонгльори със страхове

Европейските избори са след малко повече от четири месеца, а за партиите в евроатлантическото мнозинство, което управлява България, става все по-трудно да веят синьото знаме с 12 златни звезди. От 2009-та, когато европейските граждани директно гласуват за национални представители в ЕП, предстоящият на 6–9 юни вот е ключов заради възхода на крайната десница и мястото, което ще заеме в 720-членния законодателен орган. Колко от 17-те български евродепутати ще спечели „Възраждане“ при електоралния праг от 5,88%? Трима, колкото и управляващата коалиция ПП–ДБ – според прогноза на Европейския съвет за външна политика (ЕСВП), озаглавена „Рязък завой надясно“ и базирана на проучване в 27-те страни на ЕС. В настоящия ЕП „Демократична България“ има един депутат – Радан Кънев, в групата на Европейската народна партия (ЕНП), на която и това, и всички останали проучвания отново отреждат първото място, макар и в намален състав. Според Politico – 171 вместо сегашните 182-ма. 

Въпреки първоначалните нагласи „Възраждане“ не се представи особено добре на местните избори миналата есен. А за да я чуят избирателите ѝ сега, трябва да се надвиква с БСП и с представители на извънпарламентарната Левица. Но Костадин Костадинов и последователите му вече са доказали, че умеят да жонглират със страховете на хората. Истеризирали са до крайност „опасните ваксини“, „джендърите и еврогейовете“, „храната от насекоми, която предизвиква от рак“, „България ще стане бежански лагер“, „управляващите са фашисти“ – заради демонтажа на МОЧА, „края на българщината“ заради фейка с „премахването на „Аз съм българче“ от учебниците“.

Трудната кампания

За управляващите кампанията ще е трудна. Трудна ще е дори за ДПС с тяхната относително константна подкрепа, която обаче намалява, ако се съди по последните вотове. На европейски избори активността традиционно е по-ниска, а и няма как да гласуват българските изселници в Турция, с чиито гласове Движението минава 300 000 бюлетини. На евровота през 2014-та ДПС спечели четири места, през 2019-та – три, а сега ЕСВП му отрежда двама евродепутати. Смяната на върха също разколебава електората на ДПС, който отдавна не е „рая покорна“. Предстоящият през февруари избор на председателя на парламентарната група Делян Пеевски за колидер заедно с близкия до Доган депутат Джевдет Чакъров не внушава стабилност и единение. 

И в ГЕРБ е неспокойно. Под повърхността, където лидерът Бойко Борисов продължава да ораторства като същи балкански Цицерон, къкри недоволство. Дали ще се уталожи, зависи от раздаването на картите при номинациите за регулаторите, особено за най-важните от тях. Ако например ПП получи Комисията за финансов надзор, ще продължи ли ГЕРБ да управлява Комисията за защита на конкуренцията? И всякакви такива съмнения… Борисов оглави парламентарната група, за да я държи под контрол след предсрочното изваждане от активната политика на Десислава Атанасова и изпращането ѝ в Конституционния съд. С типичния си маниер се обгради основно с жени, каквито са трите му заместнички – Деница Сачева, Рая Назарян и Теменужка Петкова. Четвъртият заместник-председател на ПГ на ГЕРБ е Румен Христов.

Но ако Борисов може да успокои лобитата с постове, след като и интересите им не бяха накърнени при разпределението на бюджетните разходи, за ПП–ДБ ситуацията е далеч по-усложнена.

Бремето на властта

След ротацията правителството ще се управлява от премиер на ГЕРБ – Мария Габриел, и ще е с мандат на ГЕРБ. Каквито и успехи да постигне, ще се приписват на партията на Борисов, а неуспехите – на министрите на ПП–ДБ, защото повечето ще останат. Коалицията влиза във втория цикъл от 9 месеца управление с нащърбен рейтинг от имотните скандали, свързани с министъра на финансите Асен Василев и депутата от ПП–ДБ Даниел Лорер, и от тяхното упорство да обяснят публично случая със сградата на ул. „Чаталджа“ 3. Залагайки на мита, че скандалът ще отшуми, двамата явно не си дават сметка, че мълчанието им ражда всякакви хипотези, а ще се появят и нови разкрития. Останалите в коалицията също ги подкрепиха с мълчание. Само Борисов заяви, че при ротацията ще поиска обяснения от Василев за случая.

Подкрепата за ПП–ДБ е ерозирала и от подписите на лидерите ѝ под силно партийната номинация на Атанасова за съдия в КС и продължаващата липса на публично известен механизъм за назначения. Самите партийни лидери избегнаха каквито и да било коментари пред медиите. Националният съвет на най-голямата партия в ДБ – „Да, България“, направи опит за покаяние, както го определи „Сега“, с няколко реда в резолюция:

Отчитаме като наша грешка неуспеха от провеждането на принципа за въздържане от излъчване на ярки политически лица за позиции, които изискват гласовете на всички участници в мнозинството и предполагат неутралност и професионализъм.

Това „признание“ няма особена стойност, нито обяснява най-същественото – защо подписите на лидерите на „Да, България“ – Христо Иванов, на ДСБ – Атанас Атанасов, и на съпредседателя на ПП Кирил Петков, са под номинацията на Атанасова заедно с тези на Борисов и Делян Пеевски. След като не просто принципът за въздържане, а законът задължава кандидатите за КС да имат високи професионални и нравствени качества. 

Независимо от негодуванието на адвокатски колегии, симпатизанти на ПП–ДБ и различни експерти, избраните за конституционни съдии Атанасова и Борислав Белазелков се заклеха в отсъствието на президента. Той не присъстваше, въпреки че в закона пише следното:

Съдията полага клетвата в едноседмичен срок от назначаването или избирането му в присъствието на председателя на Народното събрание, на президента и на председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд.

Румен Радев не се оттегли от клетвата, както направи предшественикът му Росен Плевнелиев, попречил по този начин на Венета Марковска да стане конституционен съдия, а просто не отиде. 

Полагането на клетва за спазване на Конституцията на фона на сериозните съмнения за нейното нарушаване е несъстоятелно, е позицията на президента. Държавният глава не приема думите да противоречат на действията, а церемониите да заменят принципите.

Из съобщение на прессекретариата на Президентството.

„Добре режисирана пиеса…“

В интервю за БНР председателят на Българския институт за правни инициативи Биляна Гяурова определи избора на конституционни съдии от 49-тото НС като добре режисирана пиеса.

Тази много добре режисирана пиеса се заключва в нещо, което каза Десислава Атанасова по време на изслушването и което е квинтесенцията на начина, по който НС избира хора – независимо дали става въпрос за Конституционния съд, Комисията по досиетата, или Сметната палата. Тя каза: Народното събрание се забави с тази процедура, защото нямаше политическа готовност. Това показва, че Народното събрание не избира хора на лидерските позиции в държавата, когато им изтече мандатът, а тогава, когато реши, че има политическа готовност. Когато политическите договорки са стигнали до конкретните имена. 

Седем депутати от ПП–ДБ не дадоха глас за Атанасова. Един от тях – Костадин Бачийски, заяви пред Nova, че депутатите против номинацията на Атанасова били помолени да не влизат в пленарната зала при гласуването, за да няма гласове против. Сред тях са били и несъгласните от Зелено движение, част от ДБ, обявили публично преди вота, че няма да подкрепят кандидатурата.

Номинациите за листата за евроизборите неминуемо ще създадат високо напрежение между ПП и ДБ. Без предварителни консултации, от „Продължаваме промяната“ вече обявиха, че водач ще е Никола Минчев – след като отстъпиха председателското място на парламента на Атанас Атанасов, който пръв си намери „място под слънцето“. Но и ПП, и „Да, България“ ще имат национални форуми през март, а номинациите ще бъдат излъчени след тях. Все още няма и официално одобрение двете формации да се явят в коалиция на европейските избори, независимо че ПП ще търси път към либералите от Renew Europe, където е ДПС. А „Да, България“ – към ЕНП, което значи и идеологическо сближаване с ГЕРБ. Но преди това ще се опита да направи от обединението „Демократична България“ „водещ субект в център-дясното политическо пространство“ – тоест единна партия.

Някои вече тренират

В медиите вече се затъркаляха имена, сред които и това на Даниел Лорер. Изглежда, че той вече загрява за новото поприще, след като вчера предложи заедно с румънски и гръцки евродепутати да се премахне контролът по сухопътните граници между България, Гърция и Румъния.

Какво ще се случи с Радан Кънев, който преди време даде да се разбере, че иска да продължи работата си като евродепутат – на избираемо или на последно място ще е?

От средите на ПП–ДБ припомнят успехите в първите 9 месеца – дългоочакваните конституционни промени и механизма за контрол на главния прокурор, непоколебимата позиция за Украйна и за еврозоната, почти-Шенген. Но веднага след приемането на промените в Конституцията бе потъпкана една от тях – за публични и прозрачни процедури при избора на държавни регулатори, и то именно за КС. 

Премахването на Монумента на окупаторската Червена армия бе събитие, чийто имиджов ефект бе бързо изконсумиран, тъй като не бе продължен с идеи за облика на мястото в Княжеската градина. Без паметник то продължава да е постпаметник. Подкрепата за Украйна е лепилото за сглобката, неотменимо предварително условие. А дали България изпълнява критериите за еврозоната, за да приеме еврото от 1 януари 2025 г., ще стане ясно от конвергентния доклад, който ще поискаме от Европейската комисия напролет – за да бъде оценен напредъкът ни. 

Ако пък България получи дата за сухопътно влизане в Шенген през 2024 г., след като от март 2024 г. отпада контролът на въздушните и морските граници с държавите от Шенгенското пространство, лаврите ще са за вътрешния министър Калин Стоянов, за когото вече се разбра, че е номинация на ГЕРБ. Шансовете за дата не са големи в светлината на предстоящите евроизбори.

На проевропейските сили в България им трябва нов разказ за бъдещето. Иначе рискуват да са непрекъснато в отбранителна позиция и да отбиват атаките на крайната десница за Зелената сделка и бъдещето на Маришкия басейн, както и за върховенството на закона и външната политика, включваща подкрепата за Украйна, разширяването на Съюза и политиките за миграцията. 

Българският казан бавно започва да ври.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/desantut-na-partiynite-leytenanti/

С доказана биография в системата на националната сигурност. Притежава високи професионални и нравствени качества. 

Това е цитат от предложението, с което през ноември 2018 г. ДПС номинира Илко Желязков, кадър на бившата ДС, за заместник-председател на Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства. Желязков е известен като „лейтенантът на Пеевски“ и по-късно заедно с боса си е санкциониран по Глобалния закон „Магнитски“. 

Ето какво пише в мотивите на Министерството на финансите на САЩ за наложените санкции:

Пеевски използвал Желязков за осъществяването на схема за подкупи, засягаща български документи за пребиваване за чуждестранни граждани, както и за подкупването на държавни служители чрез различни средства, в замяна на информация и лоялност от тяхна страна.

Още от същото

Защо припомняме всичко това? Защото сега започват да се появяват напеви по същите мотиви – през 2024-та предстои парламентът да избере около 80 души в 17 регулатора и различни структури (съдебни кадровици, Антикорупционна комисия и др.). Десантът на партийни лейтенанти започна с номинациите за съдии в Конституционния съд (КС) и конкретно с номинацията на председателката на парламентарната група на ГЕРБ Десислава Атанасова. 

Конституцията дефинира изискванията към съдиите в КС – с 15-годишен юридически стаж и високи професионални и нравствени качества, като органът, който прави избора, носи и отговорността. (КС се състои от 12 конституционни съдии, 1/3 от които се избират от Народното събрание, 1/3 се назначават от президента на републиката и 1/3 се избират на общо събрание на съдиите от Върховния административен съд и Върховния касационен съд.) След като номинациите са на парламента, то моралът и професионализмът се равняват по нивото на парламентаристите.

Ако се вземе средноаритметичната стойност за тези качества в 49-тото НС, показателят не ще да е висок. Следователно Атанасова с лекота прескача ниската летва. И не само нея, но и изискването за 15 години стаж, за което се зачитат годините ѝ като юрисконсулт на общинска болница и парламентарният ѝ опит.

Проблемът е по-голям от очевадната непригодност и обидното приравняване на политически към юридически опит от лидера на ГЕРБ Борисов и от самата Атанасова. В КС има и други съдии, които дължат креслото си на политическо лоби, но те имат академичен опит. За Десислава Атанасова проблемът дори не е в дипломата по право от УНСС и в коментара пред „Сега“ на депутата от ПП–ДБ Бойко Рашков, който е и хабилитиран преподавател в университета.

Ние не сме много доволни от нейното представяне като студент, така да се изразя. Струва ми се, че тя е учила задочно.

Неизвестни обстоятелства може да са попречили на Атанасова да е блестяща студентка, а и Рашков все повече страни от парламентарната си група и критикува действията на колегите си. Но фалстартът дори не е в дипломата и в скромния опит. Фактът, че в обществото Атанасова е известна единствено и само като политическо лице, партиен бюрократ, и то в авторитарна партия като ГЕРБ, означава, че в нея ще сработва създаденият през 15-те години във въпросната партия условен рефлекс за лоялност и подчинение на Вожда. Не и в служба на Конституцията, гарантираща свободите и равенството на гражданите „по достойнство и права“. Достатъчно е да се споменат „тефтерчето на Златанов“ и записките кого да опраска, избирателният натиск от Българската агенция по безопасност на храните, невидимият за Комисията за защита на конкуренцията слон на пазара на горива – „Лукойл“… Списъкът е дълъг. 

Звездата на Атанасова в партията изгря не в първия кабинет на ГЕРБ, където за кратко беше министър на здравеопазването без значима диря, а в последните няколко парламента, в които се заостри като политик. Тя не е известна като речовит парламентарист, нито като авторитетен законотворец, но не само нейна е отговорността за качеството на законодателството в този парламент, прочул се с ремонт на ремонта на закон. 

Но въпреки това под предложението за нейната кандидатура, както и на номинирания от ПП–ДБ пенсиониран върховен съдия Борислав Белазелков са се подписали всички лидери на управляващата коалиция (именно коалиция, макар и без коалиционно споразумение). Бойко Борисов, лидерите на ДБ и ПП Христо Иванов, Атанас Атанасов и Кирил Петков, и разбира се, председателят на ПГ на ДПС Делян Пеевски – всички са съгласни, че Атанасова притежава високи професионални и нравствени качества, за да бъде съдия в Конституционния съд. (Бойко Борисов прекратява кариерата ѝ в политиката с достойно и добре заплатено оттегляне – „Тоест“ още през декември писа, че тя е от недоволните от лидера. Но дори не стигна до опит за свалянето му.)

Така още преди да е минало гласуването в пленарната зала, трите формации са подпечатали съгласието си, че Атанасова и Белазелков ще са новите конституционни съдии. Никой не коментира кандидата на другия и ще гласува безропотно. Това поведение вреди на имиджа на ПП–ДБ, особено на „Демократична България“, тъй като в очите на обществото те изглеждат като опортюнисти, готови на безпринципни компромиси, за да получат своя дял назначения, и така да гарантират интересите на бизнесите и лобитата зад тях.

Между ценностите и прагматизма

Какво толкова – нали в КС ще има кой да редактира решенията. Така е. Атанасова ще трябва да се справи с първоначалното писане в случаите, в които ще е съдия-докладчик. Няма как да ги избегне. Но има и друг проблем, който в случая с Атанасова може да се определи и като „политическа целесъобразност“. Още в първото от поредица серийни назначения коалицията ПП–ДБ загърби уверенията за висок професионализъм, интегритет и обществено доверие при кадровото обновление, най-мащабното от управлението на Иван Костов и СДС насам. Какво да се прави, политиката е изкуство на възможното, сиреч е безнравствена по същността си, тъй като прагматизмът надделява над идеите и идеалите.

Възможно ли е друго „възможно“? Например Кирил Петков да хване Борисов за гушата и да му кресне, че ще разкрие корупция за милиарди от управлението на ГЕРБ, ако не оттегли свой кандидат. Или Христо Иванов да отхвърли номинация на Пеевски заради липса на интегритет… Изобщо да ораторстват пламенно, както го правеха на площада, и да се кълнат, че ще накажат корумпираните, защото сега са ги прегърнали като неизбежно зло. В такъв случай няма никакво значение колко ще са високи критериите за избop нa члeнoвe нa Bиcшия съдебен съвет, на шестимата прокурори от парламентарната квота във Висшия прокурорски съвет, на cъдeбнитe инcпeĸтopи, на членове на Комисията за защита на конкуренцията, на Комисията за финансов надзор и т.н., и т.н., след като е налице мнозинство от 160 гласа, което ще избере всеки посочен.

Мнозинството от две трети, или 160 гласа, за избор на членове на регулатори, с каквото разполагат трите формации ПП–ДБ, ГЕРБ–СДС и ДПС, вече е включено и в Конституцията. 

„Има грешка, има и прошка“

Гласуват и прощават, и пак гласуват, и пак прощават. Тези сюжетни линии ще следва управляващата коалиция-без-коалиционно-споразумение в следващите месеци. Така както (о)простиха на министъра на вътрешните работи Калин Стоянов полицейската жестокост по време на протестите на футболните фенове срещу действия на БФС. Има грешка, има и прошка, каза по този повод съпредседателят на „Демократична България“ Атанас Атанасов. Политическа прошка в стил „Тихо, да не ядосаме Пеевски“, както я нарече „Капитал“. Достойно за памфлет, но минава за политически компромис. 

А само преди малко повече от две години по повод затриването на „Булгартабак“ Христо Иванов беше обявил как ченгетата и корумпарите от Сарая са унищожили предприятието. 

Това е моделът „ДПС“. Това е плячкосването. Това е духът на унищожението на Пеевски и Сарая. 

Да не би сега и той като Даниел Лорер от ПП да вярва, че Пеевски и ДПС се променят за добро?! Наивността е присъща не на политиците, а на избирателите.

И тъкмо когато никой не говореше за корупция…

Към гласуването и прошката (не за всички) се прибавя обаче и игнорирането на неудобни разкрития, като на BIRD.bg за имотните сделки на министъра на финансите Асен Василев и на Лорер. След като американски гражданин предявява иск за малко над 5 млн. лв. към „СТВ Консълтинг“ на Василев, която той периодично напуска, щом влезе в политиката, фирмата и Лорер продават сграда в центъра на София на „Интелигентни трафик системи“ (ИТС) и нейната собственичка Светослава Арнаудова. Това дружество няколко години има господстващо положение на пазара на винетки и получава комисиона от 7% от всяка продадена винетка. 

Апартаментът на Лорер в сградата е купен за 1 млн. евро, останалата част от триетажната постройка, земята, гаражи и фитнес – за близо 1,5 млн. евро. В публикацията „5 неудобни въпроса за имотния скандал около Асен Василев и Даниел Лорер“ от „Сега“ отбелязват факта, че продажната цена на имота на Лорер излиза „7940 лв. на квадрат – тоест, той получава за своя имот много повече, при условие че даже не е платил за направения преди това от фирмата на Асен Василев ремонт“.

На бял свят обаче се появява нова интересна информация – два месеца преди продажбата на имотите Министерството на финансите публикува за обществено обсъждане промени в Закона за обществените поръчки (ЗОП), които предвиждат отпадане на съществуващото изключение АПИ да сключва договори с фирмите за електронно пътно таксуване, без да провежда процедури по реда на ЗОП. ИТС не е съгласна и в становището, което представя, настоява промяната да отпадне. Което и става. Така „Интелигентни трафик системи“ и другите фирми като нея запазват привилегированото си положение.

До момента, освен в изявления във Facebook, и Василев, и Лорер, и Арнаудова избягват всякакви коментари. Депутатът от ПП коментира в четвъртък, 18 януари, казуса с имота си с обширен пост в социалната мрежа, уверявайки, че е купил и продал на пазарни цени. Министерството на финансите също публикува на сайта си становище, с което определя като „некоректни медийните твърдения, според които през юни 2023 г. МФ е приело промени в Закона за обществените поръчки под влияние на външно становище“.

Министърът на финансите е заявил, че ще коментира, след като приключи проверката на прокуратурата, сезирана за случая от Гражданско сдружение БОЕЦ. Но тъй като наблюдаващият прокурор сметнал, че от сигнала не може да се стигне до извода има ли извършени финансови престъпления, възложил проверка в следващите три месеца на Комисията за противодействие на корупцията, съобщи bTV. Това е новото звено, което разследва лица, заемащи публични държавни длъжности. Но неговото ново ръководство трябваше да се избере до 6 януари тази година. Парламентът не се е заел още със задачата да избере тримата, които да я ръководят, а един от тях ще бъде и неин председател на ротационен принцип. Според „Капитал“ това ще стане до два месеца.

Не бива да се възлагат големи надежди на работата на тези органи, тъй като след отстраняването на Иван Гешев от поста главен прокурор прокуратурата активно „обезпаразитява“ от разследвания видни фигури от управляващото мнозинство, като Борисов например. Eдва ли ще допусне да се развали т.нар. сглобка, като пострада един от влиятелните политици в нея – Асен Василев. От ГЕРБ, а и от ДПС са склонни да поемат и поста вицепремиер след ротацията през март, когато Мария Габриел ще стане министър-председател на кабинет с първия мандат на ГЕРБ. 

Започва десантът на партийните лейтенанти. 
Пък ако има нещо – няма нищо*.

* Характерен израз след ходене на гости по соцвремената, омиротворяващ гости и домакини, ако е имало караници.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/darovete-na-polititsite/

Каква година само! 

Два вота – парламентарен и местен, конституционни промени, премахването на Паметника на Съветската армия и премахването на главния прокурор Иван Гешев, убийството на бизнесмена и бивша барета Алексей Петров, изтегляне на „Лукойл“ (и) от България. Писателят Георги Господинов и преводачката му Анджела Родел спечелиха международната литературна награда „Букър“ за романа „Времеубежище“. Филмът „Уроците на Блага“ на режисьора Стефан Командарев вече се разпространява в САЩ – нещо неслучвало се от съкратената версия на „Хан Аспарух“ през миналия век.

Всички тези събития са вплетени в глобалната картина: войната в Украйна, която скоро ще навлезе в третата си година; ужасяващият нов конфликт в Газа между Израел и „Хамас“, който ще посее други; предстоящите президентски избори през ноември 2024 г. в САЩ и през идния март в Русия и Украйна. Изкуственият интелект, който променя настоящето и бъдещето на цивилизацията. Климатичните промени, които – наред с военните конфликти – ще увеличат мигрантския натиск към Европа. Изборите за Европейски парламент, за които крайнодесните, в това число и българската партия „Възраждане“, се борят не просто за представителство, а да бъдат трета политическа в ЕС.

Сглобката е коалиция, коалицията разпределя 

Предсрочните парламентарни избори и геополитическото напрежение „подариха“ на България сглобката между ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС, тутакси разширила се до конституционно = евроатлантическо мнозинство заради кооптирането на ДПС. Тази политическа конвергенция е управляваща коалиция и няма аргументи, които да го опровергаят. Законите за бюджет и данъци, милиардни проекти за модернизация на армията и подкрепа за Украйна, включително решенията за назначения в регулатори, (ще) се вземат с гласовете на две трети от народните представители – колкото съставляват трите политически сили. С техните гласове минаха и трите четения на конституционните промени.

Предстоящите догодина избори за попълване или обновление на различни регулатори и институции са истинският тест за бъдещето на тази коалиция. Тя отдавна не е механична сглобка от отделни елементи, а сплавена конструкция. Обещаният на 1 декември регламент за избор на членове на регулатори и за кадруването в съдебната система още не е готов. Засега няма индикации дали шефовете на службите ще са сред готвените смени.

Ако коалицията не се разпадне след избора на членове на Конституционния съд, Комисията за финансов надзор, Комисията за защита на потребителите, Комисията за защита на конкуренцията, Комисията за енергийно и водно регулиране, Инспектората към Висшия съдебен съвет (ВСС), самия ВСС, Висшия прокурорски съвет и на други над 17 регулатора, по сметките на депутата от „Продължаваме промяната“ Никола Минчев евроатлантиците ги чака още управление. Формално договореният срок между ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС изтича в края на следващата година – 9 месеца след ротацията на 6 март. 

Шестата поправка на Конституцията. Кой, той и те в съдебната и във всички останали системи

След като конституционните промени бяха приети, една от причините да го има триъгълника на властта ГЕРБ–СДС, ПП–ДБ и ДПС отпадна. Но ДПС остава в управляващото мнозинство, тъй като евроатлантизмът също е основание за съществуването му. 

По-значима във вътрешнополитически план е закованата в Конституцията норма за ръководители на регулаторните органи да са гласували две трети от народните представители – и така е невъзможно ДПС да бъде извадено от управленското мнозинство. Мандатите на регулаторите в повечето случаи надхвърлят пълния 4-годишен управленски мандат и са бетонирани срещу предсрочни избори. Според приетите в Конституцията текстове при избора на ръководители на регулаторните органи трябва „да се спазват принципите на откритост, прозрачност, публичност и обоснованост, за да се гарантира тяхната независимост“. Тепърва тази декларативност ще се изпълва – или не – със смисъл. 

От една страна, нормата може да се тълкува като законодателен израз на очертаващата се тенденция България да бъде управлявана от многопартийни парламенти. Така предвиденото съгласие от минимум 160 гласа би означавало професионална селекция. Практиката досега показва обратното – парцелиране на регулатори и институции. А и председателката на парламентарната група на ГЕРБ Десислава Атанасова обяви пред bTV, че ДПС ще участва в управлението на регулаторите и тежестта му ще е една трета. Макар съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов да отхвърли опцията за „парцелиране“.

Четирийсет и деветият парламент и конституционалистите му имат дълъг срок от 6 месеца, в който да приемат законите, свързани с измененията в Основния закон. И още 3 месеца срок след влизането в сила на тези изменения, за да проведат избори за членове на ВСС и Висшия прокурорски съвет. А после Висшият прокурорски съвет ще избере главен прокурор. 2024-та ще мине под знака на голямото кадрово обновление на системите начело със съдебната, и свои кадри в тях ще имат, освен ГЕРБ и ДПС, които доминираха досега, и ПП–ДБ. Върху тези новоизбрани магистрати ще падне тежестта да изпълнят целите, заложени от политиците. Христо Иванов ги определи така:

Истинска независимост на българския съд по европейски стандарт, отчетна, ефективна и модерна прокуратура, която служи на закона, и справедливо правосъдие.

По думите му, „българската политическа система трябва да използва постигнатия консенсус като платформа за бъдещи съгласия, за да продължи институционалното разграждане на корупционния модел в страната“. Невъзможно за вярване – създателите на корупционния модел в лицето на ГЕРБ и ДПС да участват в демонтажа му. Освен ако не действат по познатата схема – да изхвърлят ненужните им и употребени от тях „бухалки“, както се случи с бившия вече главен прокурор Иван Гешев, и да изберат нови. 

Преди това обаче за промените ще се произнесе Конституционният съд.

„Лукойл“ си тръгва. Да живее „Лукойл“?

ГЕРБ, ПП–ДБ и ДПС си мереха евроатлантизма по санкциите срещу руския петрол и „Лукойл“. В различни периоди и ГЕРБ, и ДПС имаха повече от добро разбирателство с руската компания на местна почва, а с настойчивостта на ПП бе прокарано и изключението за България от европейското ембарго, за да продължи да внася руски суров петрол до края на 2024 г.

Но с промени в Закона за контрол по прилагане на ограничителните мерки с оглед на действията на Русия, дестабилизиращи положението в Украйна, трите политически сили наложиха от 1 януари 2024 г. отпадане на квотите за износ, а от 1 март и забрана за вноса на руски нефт. Това бързане съвпада с добилата публичност новина, че частната руска компания ще продаде рафинерията си в Бургас – и до голяма степен я обуславя. Кой ще купи рафинерията на „Лукойл“ – свързан с руските ѝ собственици инвеститор, скрит зад инвестиционни фондове, или стратегически инвеститор, – е от значение за пазара на едро на горива в България, където сега „Лукойл“ има господстващо положение.

В 12 без 5 обаче в закона се отвориха вратички, които дават възможност на „Лукойл“ да спечели близо 700 млн. лв. чрез „Нефтохим“. Причината е, че „Лукойл“ рязко е увеличил вноса на руски петрол, за да напълни складовете си. Разкритието направи експертът от Центъра за изследване на демокрацията Руслан Стефанов в своя анализ на законодателните пробойни.

Тъй като след август 2023 г. България е увеличила вноса на руски нефт успоредно с нарастващите покупки на неруски петрол (около 20% от общите количества, по данни, цитирани от Министерството на икономиката), „Лукойл“ вероятно ще е натрупал запаси от между 4 и 5 млн. барела нефт в края на годината (около месец и половина потребление на България). […]

Допълнителните (натрупани като запаси) количества могат да бъдат преработени в бензини и след това изнесени на световния пазар през 2024 г. според предвидената в закона възможност за износ. Това би осигурило на „Лукойл“ приходи на стойност над 360 млн. долара през 2024 г.

Погребението на митове. Новият разказ

2023-та приключва с демонтажа на Паметника на Съветската армия, по-известен като МОЧА – Монумент на окупаторската Червена армия. 2024-та е за новия наратив за мястото. Трябваше да е започнал. 

Нов паметник, без паметник, скейт парк, място за тренировки по паркур, сцена, розариум, кафене? Освобождението на Княжеската градина от паметници означава разказ за бъдещето.